Легендарният щангист Стефан Топуров: Сами се обезкръвихме

Легендарният български щангист Стефан Топуров остана завинаги в историята. Той е първият човек, който вдига три пъти собственото си тегло на официално състезание. Талантът чупи световния рекорд в кат. до 60 кг на световното първенство в Москва през 1983 г. с феноменалните 180 кг. Най-големият успех в неговата кариера е сребърен медал от олимпиадата в Сеул '88. Има световна и две европейски титли. Топуров даде специално интервю за читателите на "България Днес" от Кувейт.

Огнян Георгиев

- Г-н Топуров, разкажете с какво се занимавате в Кувейт?
- Дават много пари за спорта. Има държавна политика. Целта не е високо спортно майсторство, а да се вкарат хората в залите. Не се очакват чудеса. Вече трета година съм в Кувейт. Работя във втория по големина клуб в страната. Заедно сме с още един българин - Янко Георгиев, който ме покани да дойда.
- Има ли ентусиазъм сред трениращите?
- Безплатно е за всички. Нашият клуб има 130 автобуса, които ежедневно пътуват, за да вземат децата от врата и да ги върнат след тренировка там. Никой не плаща за нищо. Клубовете имат модерни зали и стадиони.
- Липсва ли ви България?
- В периода 2007-а и 2008-а бях във Виетнам. Сега за втори път работя в чужбина. Разведен съм от 20 години. Тук е малко еднообразие, но не ми липсва България. Претръпнал съм още от едно време. Трябваше да се жертва нещо, защото у нас нямаше работа. Сега спортът е много зле. Няма държавна политика. Клубовете не работят. Хората и децата не са същите, както бяха преди 30 години.
- Жал ли ви е, че не можете да работите в България?
- Още преди 20 години пуснах молба да работя в асеновградския клуб. Не ме одобриха. Оттам нататък гледах да се спасявам както мога. Преди две години Севдалин Маринов също искаше да работи. При това на доброволни начала. Президентът на клуба не се съгласи. Такава е политиката в България. Явно пречим на някого. Жалко е.
- Беше ли тежко да оцелеете, след като приключихте вашата кариера?
- Трудно е, но има начини. Аз съм ги намерил в чужбина. Така оцелявам. Преди това съм бил управител на дискотека. Работил съм в ловно-стрелкови комплекс.
- До ден днешен се говори за вашето постижение на световното първенство в Москва
- Спомням си от време на време. Сега младото поколение едва ли ме познава. Понякога по-възрастните хора питат за мен. В Кувейт също има доста българи. На тях им разказвам всичко за мен и моите колеги. Бях дебютант на световното първенство в Москва. Това беше първото ми състезание. Никой не очакваше от мен, че на 18 години ще направя нещо. Саркисян ми поведе с 5 кг на първото движение. Той беше и по-лек. Това означаваше да направя със 7,5 кг в изтласкването над него, за да го бия. Саркисян счупи няколко рекорда и вече се виждаше световен шампион. Успокои се. Започнах от 165 кг в изтласкването. Исках да отида на 182,5 кг и да го победя директно, но ни казаха, че не може да се прави скок от над 15 кг между опитите. Измислиха някакъв правилник. Вдигнах 180 кг. Беше с 8 кг над стария световен рекорд и с 5 кг повече от новия, който е поставен преди секунди. Мобилизирах се. Вдигнах щангата. Бяхме много подготвени цялото ни поколение. Аз, Наим Сюлейманоглу, Нено Терзийски, Сашо Върбанов, Здравко Стоичков. Бяхме 5 дебютанти от 9 човека. Там бяха още Янко Русев и Асен Златев. Имаше голяма конкуренция между нас. Мъжкият национален отбор беше от 20 равностойни състезатели. Младежите още толкова. Всички тренирахме целогодишно.
- Не успявате да вдигнете 182,5 кг в последния си опит и оставате втори. Какви бяха отзивите в България от уникалното ви постижение?
- Ние имахме равен двубой, но той беше със 150 грама по-лек, затова стана шампион. Саркисян имаше шанс. Абаджиев бързо ни приземяваше. Не ни оставаше да летим в облаците. Имаше 1-2 седмици почивка. След това нови лагери и състезания. Не ти минава през акъла, за да се възгордееш и да се мислиш за нещо по-специално. Имаше и такива, но след едно слабо състезание приключваха.
- Вярно ли е, че за Абаджиев второто място е било провал?
- Така е. Може и втори да станеш, но с хубаво постижение. Аз съм пример за това. За тези 180 кг се говори от 30 години. Ако не постигнеш близки резултати до максималните от тренировките, Абаджиев не беше доволен. Много тежки бяха тренировките при него. Конкуренцията беше зверска. В една категория бяхме със световните шампиони Антон Коджабашев, Стефан Димитров, Белослав Манолов и световния вицешампион Реджеб Реджебов. Трябваше да ги победиш, за да участваш.
- Какво точно стана с Белослав Манолов, който загина мистериозно?
- Много за малко го заварих. Бяхме заедно на лагер 40-50 дни. Знам, че черният дроб му е отказал. Притеснихме се малко, защото ситуацията беше неприятна. Но такъв е животът.

- На олимпиадата в Сеул '88 оставате втори след Наим Сюлейманоглу. Какво го правеше непобедим?
- Наим беше много талантлив. Това, което го е постигнал, е с нечовешки труд. Тренираше страшно много. Беше изключително упорит. Нямаше начин да го победя в Сеул. Вдигна такива постижения, които нормален човек не може да ги възприеме. То на мен ми беше трудно да асимилирам как ги вдига.
- В Сеул '88 тимът ни беше спрян заради допинг скандал. Притеснихте ли се, че ще ви отнемат медала?
- Най-големия шок го изживя Асен Златев. Преди неговата категория му казаха, че няма да участва. Той ставаше със сигурност олимпийски шампион за втори път. Спряха ни за игрите в Лос Анджелис през 1984 г. Тогава бях европейски шампион. Спечелих турнира "Дружба", който беше еквивалент на Лос Анджелис, с голяма разлика. Но това не бяха олимпийски игри. Най-голямата болка ми е, че 1984-а не успях да участвам. Бяхме изключително силен отбор. Целият български спорт щеше да се представи много силно.
- Защо се отказахте толкова рано от спорта след игрите в Сеул '88?
- Бях на 25 години тогава. Ожених се набързо. Изкарах 5-6 години семеен живот. Не можех да съчетавам спорта и семейството. След това бях загубил форма. След мен идваше Николай Пешалов. Ако се бях върнал, щях да съм втори човек в България. Затова нямаше смисъл.
- Има хора, които отричат методиката на Абаджиев. Защо се опитват да го очернят?
- Той си вършеше много добре работата. Шампионите го доказват. Няма начин, без да се трудиш, да си най-добрият и да чупиш рекорди. Винаги ще има противопоставяне, когато треньорът натоварва състезателя, а щангистът иска да мине по-леко. При трима-четирима равностойни състезатели той е предпочел един, а друг се е почувствал неудовлетворен.
- Защо в българските щанги всеки е на нож с другия, при положение че всички се познавате?
- Защото става въпрос за власт и за пари. Някой се главозамайва, гледа отвисоко и не обръща внимание на клубовете. Треньорите получават малко пари. В спортните училища няма вода и ток през зимата. Отдолу нищо не идва. За да се оправят нещата, първо залите трябва да се напълнят с деца. Чак след 10 години може да търсим резултати. Сега разчитаме само на един-двама човека. Конкуренцията довежда до високи резултати, а нея я няма.
- Кажете нещо оптимистично за българските щанги.
- Ха-ха-ха, трябва да съм голям оптимист. Имаме един Иван Марков, който евентуално да ни донесе медал в Рио. Валентин Христов отиде в Азербайджан. Продадохме доста състезатели там. Преди това пратихме други в Катар. Пешалов беше в Хърватия. В Австралия отидоха много силни момчета. Тук става въпрос за най-добрите ни състезатели. Сами се обезкръвихме.
- Защо треньорите вече не търсят деца из училищата?
- Мен ме намериха в час по физическо. Дойде един треньор, видя ни по-добрите деца и ни покани. По-упоритите продължихме, а останалите се отказаха. Сега има много изкушения, като нови технологии. Нашият спорт е труден, не е разнообразен като футбола и бокса. При нас по цял ден щангата е в ръката. Не сме толкова атрактивни.