Олимпийската медалистка Евелина Николова: Спечелих медала и животът мина пред очите ми

Разплаках се след загубения полуфинал, успехът на Тайбе Юсеин ми даде още сили

Евелина Николова (57 кг) спечели бронзов медал в борбата на олимпийските игри в Токио. 28-годишната петричанка има отличия от световни и европейски първенства, но приключението в Япония беше върхът в нейната кариера.

Специално за "България Днес" Николова разказа през какви изпитания е преминала, за да постигне най-големия успех в нейната кариера.

- Евелина, десетина дни след бронзовия медал спадна ли емоцията и имахте ли време да отдъхнете?

- Има доста ангажименти. Всички хора около мен държат емоцията много силна, защото получавам непрекъснато поздравления. Радвам се, когато видя усмивките и как всички са щастливи.

- Направихте изключителна битка в мача за бронза, който спечелите с туш. Какво си мислехте след загубата на полуфинала, който беше предния ден? Как успяхте да се пренастроите?

- Изключително съм благодарна, че до себе си имам правилните треньори в лицето на Петър Касабов и Мирослав Гочев. Както в предишни състезания, винаги намират правилните думи, за да се събера и да свърша работата. Успяха да ме вдигнат. След загубата на полуфинала бях много разстроена. Доста си поплаках. Говорих и с двамата. Те ме настроиха да изляза и да си взема медала. Казаха ми доста неща. В техния поглед се виждаше как вярват в мен и как ще успеем.

- По време на малкия финал кога усетихте, че грабвате бронзовото отличие и бихте ли описали емоциите в този миг?

- Емоцията няма как да се опише. Няколко секунди, в които адреналинът е в космоса. Не може да си събереш мислите. Усещаш как постигаш мечтите си. Как всички лишения и целият труд се отплащат. Невероятно е! Пожелавам го на всеки спортист, който е тръгнал по този път.

- Вярно ли е, че в подобен момент целият живот минава на бърз каданс пред очите?

- Да, за секунди си спомних най-тежките състезания. Спомних си за моментите, в които едва ли не бях приключила със спорта. Тогава си казах: "Благодаря ти, Господи, че ми даде правилните хора, които ме върнаха на тепиха, за да сбъдна мечтата."

- Ще ви върна по-назад. През 2015-а направихте големия пробив в борбата. Но след това от 2017 г. имахте проблеми ежегодно с контузии. При подобна серия има ли отчаяние и казахте ли си, че просто не ви е писано?

- Разбира се, имаше моменти на отчаяние. След едната операция дойде втората травма. Правихме резонанси. Докторът каза, че трябва и другото рамо да го оперираме. Когато си спомням какво изживях с предната операция, ако трябва да минавам по същия път... Проблемът не е толкова физическата болка, а психическата. Как не мога да съм на тепиха и да преследвам мечтата си. Тогава се намериха много хора, които ме подкрепяха. Не ми даваха да падна духом. Освен треньорите моето семейство също ме подкрепи. Те винаги са били до мен и са ме чакали с нетърпение. Без значение дали съм се прибирала с празни ръце и разплакана от състезание или с медал. Имаше мигове, в които си казвах - край. Това не е за мен, но стана така, че се върнах и продължих.

- Колко време продължава периодът, в който повече не искате да излизате на тепиха и сте загубили любовта към борбата?

- Любовта към борбата винаги е била в мен. Може би никога няма да угасне. Отчаянието е нещо кратко. Няколко дни или седмици. Най-дългият период извън залата беше през 2018-а. Тогава бях казала край, но за 2-3 месеца.

- 2019 г. беше много важна за вас. Направихте завръщане, но отново се получава нов здравословен проблем, докато сте на лагер в чужбина. Какво се случи?

- Няколко секунди преди края на една от тренировките връзките на коляното изпукаха. Ужасно беше. Неприятна ситуация. Личният ми треньор ме взе от летището и отидохме на доктор. Имаше само 10 дни до европейското първенство. Направиха необходимите процедури, за да закрепим положението. Изкарах шампионата. На финала поведох в резултата, но в една ситуация коляното не издържа и загубих. Когато се върнахме, направих резонанс. Двама от трима лекари казаха - операция. Третият предложи да го възстановим без операция. По програма олимпиадата трябваше да е през 2020 г. Ако бях направила операция, нямаше да имам никакъв шанс. Много съм благодарна на въпросния доктор, че не ми позволи да направя тази операция. С упражнения и процедури заздравихме коляното и връзките. Сега се радвам, че не се обажда.

- В България имахте сериозна конкуренция в лицето на 3-кратната европейска шампионка Биляна Дудова. Кога решихте да се качите в категория до 57 кг, където беше и тя?

- Състезавах се на 55 кг, но тя е неолимпийска категория. Затова трябваше да сваля на 53 кг, но с личния треньор Мирослав Гочев забелязах, че при свалянето на килограмите и кантар в два дни според новия правилник аз не съм пълноценна за състезание. Не можех да покажа пълния капацитет и да съм на максимум. След пандемията седнахме с треньорите и поговорихме. Взехме решение да се пробвам на горната теглова дивизия. Ако бях продължила с мъките да свалям в долната категория, не знам дали щях да имам този успех.

- На европейското първенство през тази година и на олимпиадата загубихте от една и съща съперничка - Ирина Курачкина (Блр). С какво тя е по-добра от вас и какво трябва да коригирате, за да вдигнат ръката ви при следващата среща?

- Не знам с какво е по-добра. Със сигурност допускам грешки на европейското и олимпиадата. Не бях напълно концентрирана в схватката. Тепърва ще седнем с треньорите и ще го изкоментираме. Ще гледаме мачовете и ще направим необходимото, за да може следващия път резултатът да е в моя полза.

- Женският отбор по борба показа, че е класа над двата мъжки. Доколко се отразяват успехите и пораженията на другите момичета върху вашето представяне? В Токио Тайбе Юсеин спечели бронз непосредствено преди вашата категория.

- Благодаря на момичетата. Ние сме индивидуален спорт, но тренираме заедно. Готвим се всяка с всяка. Благодарение на подкрепата имаме успехи и резултати. Медалът на Тайбе ми даде още сила. Преживях успехите на всеки един от нашите спортисти. Супер много се радвах. Когато видях как Тайбе спечели медал, си пожелах на следващия ден да го направя и аз. Тя е капитан на отбора и винаги намира нещо, което те повдига. Може да е една дума. Когато я прегърнах и я поздравих, тя ми каза: "Ето, видя, че става. Видя как се прави. Утре е твой ред". Това ми даде много сила.

- Вашият треньор Петър Касабов оцени двата медала с думите: "Добре, но може и по-добре". Как ги тълкувате?

- Можеше още малко както за мен, така и за другите две момичета - Меги и Мими. Те бяха в много добра форма. Мими загуби срещата за по-малко от 10 секунди. Вероятно е имал предвид, че и те са били способни да вземат медали. Аз също вярвам, че можеха.

- Колко време имате за почивка, кога се завръщате в залата и ще участвате ли на световното първенство?

- Има световно през октомври. Още не знам какъв е планът за напред. Тепърва ще коментираме. За момента ангажиментите са много.

- Олимпиадата в Париж ли е следващата голяма цел?

- Ако сега бях станала първа, вероятно щях да се откажа. Париж е само след три години. Пожелавам си на първо място да съм здрава, за да тренирам пълноценно. Ще опитам да съм в най-добрата форма. Каквото е писано, ще стане.

- Всички медали в Токио бяха спечелени от жени. На какво се дължи този факт?

- Изобщо не съм се замисляла. Докато бях там, разсъждавах само за моето състезание. Не мисля, че мъжете са по-слаби. Просто на тази олимпиада обстоятелствата се стекоха по този начин. Надявам се в Париж да имаме повече женски и мъжки медали.