Илиана Раева: Васил Божков беше първият ми спонсор

Публикувана: 02.10.2021, 11:00 872 Автор: Огнян Георгиев

Боряна Калейн не искаше да участва на олимпиадата

В първата част от своето интервю Илиана Раева сподели как златният олимпийски ансамбъл на България ще прекрати своята кариера след световното първенство. Тя разказа как е преминал нейният път към президентския пост във федерацията. Във втория епизод от разговора със съпругата на Наско Сираков ще разберем още подробности около най-критичните моменти с българските гимнастички на Игрите в Рио.

- Г-жо Раева, легенди се носят как сте отишли при Мария Гигова, за да кажете, че ще се кандидатирате за президент и ще се изправите срещу нея. Какво точно се случи на този разговор?

- Мария Гигова за мен беше и е много специален човек. Тя е била мой стимул като гимнастичка, треньор и ръководител. Имах огромно желание да стана президент. В същото време имах и респект към нея. Не ми беше леко. Казах й, че искам да излезе през парадната врата, а не да се борим на конгреса. Не желаех да побеждавам Мария Гигова. Исках тя да ме посочи за заместник. Нейният резон беше, че й остава още една година от мандата. Ходих два пъти при нея. Видях и усещах как върви моята обиколка в страната. Хората ми вярваха. При второто ходене отново казах, че ще я победя. Но тя все пак е Мария Гигова. Боец. Дълбоко вярваше, че ще спечели. Четири клуба ми казаха, че ще гласуват за нея, защото е направила толкова много. Беше трудно за мен, за Мария и за всички. Никъде в друг български спорт не е имало такова уважение между двамата кандидати. Веднага включих Мария в управителния съвет. Не мога да си представя гимнастиката без нея.

- Защо голяма част от спортните федерации продължават да се оплакват, че държавата не дава достатъчно пари, вместо да търсят спонсори?

- Още от основаването на клуб "Илиана" до днес не спрях да ходя и да чукам на вратите за помощ и спонсори. Имам колежки, които смятат, че това е срамно. Не само не е срамно, а с това се гордея най-много, защото успях да помогна на художествената гимнастика. Това, което правих, не е лесно. Трябва да си малко луд. Вярвам, че "светът е на лудите". Трябва много да вярваш и да нямаш притеснения. Първият човек, при когото отидох, беше Васил Божков. Той ми стана спонсор. Тогава през 90-те години точно беше направил "Еврофутбол". Такива неща му наговорих... Как ще направя световни шампиони. Как ще направя олимпийски шампиони. Как това е най-женственият спорт и трябва да ни подадат ръка. Сигурно приказвах 15 минути, без да спра. Той седеше, гледаше ме и се смееше. Вика: "Илиана, откъде си толкова сигурна, че ще направиш световни шампиони? Ще ти помогна, защото искам да помогна на един спорт. Много уважавам мъжа ти и вас като семейство. Вече не можех да работя на стадион "Васил Левски". Моят клуб стана огромен. Над 100 деца подготвителни групи и отбори във всички възрасти. Започнах да обикалям София и да гледам полянки. Толкова не бях в час с нещата през 97-98 година. Харесах си празната полянка до НДК. Отидох при кмета на община "Лозенец". Обясних за полянката и как искам да построя там зала. Той ме гледаше и не можеше да повярва на очите си. Отговорът беше: "Илиана, как ще ти дам такава полянка? Това е абсурд!" А аз така му се молех. Не изпитвах грам притеснение. Имам десетки такива случки.

- Как се преместихте на стадион "Георги Аспарухов" и станахте комшии с Нешка Робева?

- Каква битка беше. Кольо Проданов от спортната гимнастика, председател на клуб "Левски", дойде при мен. Каза ми, че тяхната зала е средище на наркомани. С извинение, ходят хората по нужда. Всичко е счупено. Помоли ме да намеря спонсор. Това беше 1999. Видях огромна зала, близнак на залата на Нешка. Без прозорци, а вътре ужас. Котки, кучета, плъхове спят. Отидох при Владимир Грашнов, изключителен човек. Казах му, че ще възродя всички спортове. Само да помогне, за да ремонтираме залата. Разделихме я наполовина със спортната гимнастика. Беше с нисък таван, но беше нов дом. За мен беше дворец. Грашнов даде строителна фирма, която започна ремонтите. Ако знаете как я взех! Нешка каза: "Не! Аз искам тази зала!" Стоян Хранов беше председател на "Левски". Застана до мен. Каза: "Нека да дадем шанс на Илиана, няма къде да работи. Нешке, ти имаш зала." Направи се Управителен съвет на спортен клуб "Левски". Казаха се много тежки думи по мой адрес и по адрес на мъжа ми. Обяснявах кои сме и защо искам залата. Нешка беше категорично против. С 12:3 гласа залата се даде на мен. Направихме тотален ремонт. Оправихме канализацията, съблекалните, баните и офис помещения. Радвам се, че вече девет години Ина Ананиева е президент на клуба и се справя блестящо.

- Какво казвате на внучетата, когато ви попитат защо не си играете с тях, а отивате на поредната среща за художествената гимнастика?

- Откакто най-голямата внучка Илиана порасна, цяла седмица идваше всеки ден на работа с мен, защото й беше интересно. Малката й сестричка Асиана живее с нас вкъщи. Веднага след олимпиадата баба отиде при третата внучка на морето и седя 10 дни, за да й се порадвам. Отношението към моето семейство е коренно различно. Друг свят и друга планета. При всички случаи е имало моменти, в които съм липсвала. Моите деца тренираха. Бяха заети точно толкова, колкото майка им и баща им. Сутрин ставаха за училище, после тренираха тенис или гимнастика. Вечер винаги сме били заедно. На 14 години заминаха. Едната за Испания, а другата за Гърция. Върнаха се, когато бяха на 20. Имах много хубав отбор като треньорка в "Левски". Но когато трябваше да избирам дали гимнастиката, или работата на Наско като футболист, точно за две секунди взех решението, че тръгвам с мъжа и децата, за да бъде той спокоен и да мисли за своята кариера. Винаги съм чувствала огромна подкрепа от него. Много неща съм научила от Наско. Много по-различен ръководител е от мен. Компромиси не прави! Аз може и да направя. Понякога ми е казвал, че бъркам. Когато става въпрос за високо спортно майсторство, не трябва да има сантименти. И се е оказвал прав.

- Когато трябва да кажете на някой състезател, че вече няма бъдеще в гимнастиката, как го правехте?

- Била съм от другата страна. Като състезател. Помня моето отказване. Донесе ми огромна болка и обида. Трябваше много да внимавам преживяването да не се окаже решаващо за вземане на неправилни решения. В годините се научих по пътя на убеждението да накарам някой сам да изживее голготата, че трябва да се разделим. Не само за състезателите, но и за хора от екипите важи. Не е леко, но става въпрос за национален отбор. Не трябва да се правят компромиси. Готова съм да понасям хули и обиди, но да успяваме.

- Когато свалите желязната маска след подобно решение, как вътрешно преживявате тези тежки думи?

- Трябва да гледам напред. Нямам право на сантименти, защото ще съсипя нервната си система и способността да ръководя нещата. Сигурно звучи жестоко. Понякога трябва да бъдеш такъв, какъвто казва Наско - безкомпромисен. Това е национален отбор. Не е тинтири-минтири. Не ги водя на екскурзии. Искам да се печели. Демокрацията отприщи мисли и нагласи, заради които хората забравят, че в спорта се иска лишение. Трябват жертва, аскетизъм, кански труд, за да постигнеш целта. Не знам какво щях да направя, ако бях наясно, че кракът на Мадлен Радуканова е счупен. 80% щях да й кажа, че трябва да играе. Но има едни 20%, които щяха да ми скъсат сърцето и душата. Слава на Бога, че нито знаех как Любомира Казанова е със счупен крак в Рио, нито знаех, че Мадлен е със счупен крак. Излизаше от първото съчетание, а аз вървях с нея. Тя вика: "Много ме боли, умирам от болка. Не мога да стъпя". Веднага й казах: "Не показвай в никакъв случай, че те боли! Ще разконцентрираш момичетата." А тя:"Не разбирате ли, че умирам от болка". "Не, не! Трябва да играеш!" веднага отвърнах. Нямаше да й кажа тези неща, ако знаех, че кракът е счупен. Две минути и половина, които за нея са били два века и половина болка. Има важни моменти, които може да се окажат камъчето, което да преобърне каруцата. Много пъти правя и говоря неща, които след това не знам как съм ги направила. Може да ви прозвучи налудничаво, но вярвам, че някаква сила ме води по този път. Това е дар Божи. Когато се случат най-страшните неща, съм готова да приема целия свят върху главата си. Както се случи с Цветелина Стоянова. Само и само да запазя отбора и Ина Ананиева. Толкова се чувствах уморена преди олимпиадата. Чудех се дали да пътувам. Слава на Бога, че отидох в Токио, както и на европейското в Израел, когато се случиха нещата с Цветелина. Не ми се пътуваше и тогава. Ако не бях на място, отборът се разпадаше. Те се отказваха от игра. Тука по същия начин. Боряна Калейн изпадна в страшна, уникална и невиждана до този момент предстартова треска. Не иска да играе на олимпийски игри. "Не, не мога. Аз ще се проваля", казваше. И така 10 дни. Какво ли не пробвах. С добро, с лошо и с всичко, което съм чувала от психолози. Опитах се да я стресна, за да я изкарам от вцепенението. Успях чак на деветия-десетия ден. На тръгване към олимпийското село. Да се върне онази Боряна, която си вярва и може да играе. Въпреки всичко това е най-спокойното ми състезание в кариерата като ръководител. Много изживях, когато видях първото място. Нещо, за което се страхуваш да мечтаеш. Нямате представа какво победихме!