Ева Тепавичарова: Когато чуя за светло бъдеще, ме напушва смях

Актьорите не са тези, които биха могли да упражняват политически функции 

Коя е тя

Ева Тепавичарова е родена под знака на Овена на 12 април 1979 г. в София. Завършва 7 СОУ "Св. Седмочисленици" и учи българска филология в СУ "Св. Климент Офридски". През 2000 и 2001 г. учи актьорска майсторство за куклен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. Жени Пашова, а през 2005 г. завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян. От 2006 до 2009 г. е щатна актриса в театъра във Враца, а от 2011 г. е назначена на щат към трупата на Народния театър "Иван Вазов". Ева печели сърцата на публиката с ролята си на Йовка в комедийната поредица "Столичани в повече". През 2013 г. Тепавичарова създава и своя детско-юношеска школа "Театрално студио Кактус", където преподава и до днес. Ева е майка на двама синове - Борил, на 18 г., и Самуил - на 10 г.

- Здравейте, Ева. Как започна театралният ви сезон?

- Театралният сезон за мен тази година започва почти сякаш не е свършвал, защото лятото имах много представления, но в Народния театър стартираме с обичайните от минали сезон заглавия, както са по афиш, а от октомври влизам в репетиции за нови спектакли.

- Къде изнасяхте спектакли през лятото?

- Бяхме последно във Варна, където играхме най-новото заглавие, което излезе като премиера в края на сезона, казва се "Само ние, момичета". Това е една прекрасна пиеса, която Параскева Джукелова преведе, а Валентин Ганев имаше вниманието към нас - петте жени в спектакъла, да я постави като режисьор. Това е един частен проект, който благодарение на продуцента Таня Станковска успяхме да осъществим и с представлението попътувахме на лятно турне.

- При такова интензивно лято остава ли ви време за двамата ви синове?

- Ами то цялото ми време е за тях, но друг е въпросът дали чисто физически успявам. Струва ми се обаче, че големият ми син Борил вече не е толкова жаден за моето внимание, защото е на 18 г., колкото малкото ми момче Самуил, но гледам кой каквато нужда има, за да я покривам. Момчетата почнаха училище и си влязоха в своите ангажименти. Ние, актьорите, се прибираме след представление по-късно от другите родители с обичайни професии. Моите деца са свикнали със служебните ми ангажименти и са ги приели. Понякога малкият ми син идва с мен в театъра, случва се доста често да ме изчака да свърши представлението, отиваме да вечеряме заедно или се прибираме заедно у дома. Големият ми син има повече свой личен живот и лични приятелства .

- Предстои му да бъде абитуриент тази година. Наясно ли е какъв иска да стане?

- Той учи илюстрация в Художествената гимназия и неговите намерения за кандидатстване ще бъдат насочени в тази посока - около анимацията, илюстрацията, но има още няколко месеца да се ориентира къде точно ще кандидатства и се надявам да послуша сърцето си и да направи избора, който ще го направи щастлив.

- Малкият ви син Самуил има ли афинитет към театъра, щом толкова често гостува в Народния?

- Моите деца не са лишени от емоции към театъра, дори и двамата са посещавали, а малкият продължава и до днес да е част от детската театрална школа, която водя заедно с моята колежка Мануела Саркисян. Изкушен е много от актьорството, той е на 10 г., доста темпераментен и буден към такъв тип изява човек се очертава. Това, което аз мога да му предложа, е школата, пък по-нататък той сам ще избере, но въпреки че е малък, познава доста ангажиментите и задълженията на актьорите и познава професията отвътре. И не е като другите деца, които мислят, че актьорското майсторство е само някаква слава и блясък.

- Следите ли политическата обстановка в България?

- Следя, че няма обстановка, няма политическа обстановка в България.

- Знаете ли, че наскоро колегата ви Филип Аврамов - Фицата регистрира партия "Политически ъгъл на народа", накратко ПЪН?

- Не съм чула, това някакъв нов пърформанс ли е?

- ПЪН е политическа партия, учредена от Фицата.

- Винаги съм била активна, вълнуваща се и с позиция спрямо политическия живот в България, но съм на мнение, че актьорите не са тези, които биха могли да упражняват политически функции, защото нямаме необходимия ценз. Не ме разбирайте погрешно, не казвам, че сме необразовани, а и сме безкрайно емоционални хора, което в политиката би могло да ни изиграе само лоша шега.

- Добре де, но Зеленски, Тръмп са актьори. Защо да сте негодни актьорите за политиката?

- Защото това е моето мнение. Аз така го усещам, така го разбирам.

- Вие бихте ли подкрепила платформата на вашия колега ПЪН?

- Първо трябва да се информирам, преди да взема такова решение, но по-скоро не бих погледнала сериозно на една такава формация на човек от моите среди.

- Веселин Калановски е актьор и успешен общински съветник няколко мандата. Наскоро в интервю той ми призна: "Навсякъде срещам подигравки, колегите в политиката ме наричат снизходително "актьорчето". Защо и вие подценявате професията си?

- Разбирам накъде бутате въпроса и съм съгласна с вас, че актьорското съсловие, включая режисьори, продуценти, композитори и всички хора на изкуството, трябва да имат своята гражданска позиция по случващото се в политическия живот на България и не да я таят в себе си, редно е много ясно и категорично актьорите да изказват мнение, но мисля, че тези от нас, които искат и които имат нуждата, го правят постоянно и без да са част от политиката.

- Вярвате ли в по-светлото бъдеще на България?

- Това за мен е една щампа, която аз - като човек, който все още е млад, като чуя за светлото бъдеще, ме напушва смях. Иначе в по-глобален аспект аз съм страдала страшно много от това накъде върви и как се развива моята родина и съм си казвала неведнъж - нещата вървят на зле, сигурно ще се претопим и няма да ни има. Сега вече мисля и разсъждавам по различен начин. И си казвам - в крайна сметка толкова големи цивилизации, които историята познава, са изчезнали през вековете. Възможно е и ние като един от най-старите народи да ги последваме. И в това няма нищо толкова страшно, дори не е и толкова тъжно. И ако наистина натам вървим, добре, да си поемем съдбата. Не ми се иска да е така, но може и това да се случи в един момент. С тази масова глобализация, която се случва, натам ни води.

- В миналото сте имали тежък момент, когато сте били дълго време без работа, но после сте подредили живота си. Може ли и ние като нация след тежката криза, в която сме в момента, да се окопитим и да се спасим?

- Разбира се, важно е само пътеката - тази наша пътека българска, дали ще я има след време нашата националност и идентичност, или ние просто ще бъдем част от нещо общо на Балканите. Не зная, но ако натам върви светът, окей. Знаете ли, като млада много страдах, страдах за глобалното затопляне, страдах заради всички несправедливости и екологични кризи и си казвах - така не може, човек трябва да направи нещо. Това не значи, че днес не правя правилните неща, но по друг начин приемам нещата. Цялата екосистема върви в дадена посока и обгръща цялата Земя и аз се опитвам по-мъдро да гледам на всички промени.

- Значи ли това, че следите случващото се от позицията на качен високо в небето дрон и че не влагате емоция? Може ли актьор да приема нещата от живота без емоции?

- Не съм съгласна, че гледам на живота от позиция дрон. Аз преживявам всичко случващо се около мен много емоционално, но това не означава, че нямам способността да гледам на всичко случващо се по-хладнокръвно. Така например аз спрях да ползвам сламки в бита си и мотивирах всички около себе си също да спрат да ги ползват и вярвам, че в един момент лека-полека с времето производството на сламки ще спре и хрилете на рибите в моретата и океаните ще спрат да се пълнят с тези пластмасови сламки. Може смехотворно да ви звучи, но аз вярвам в тези неща.

- Не ми звучи смехотворно, от 6 години по настояване на двете ми деца и у дома не се купуват сламки за еднократна употреба.

- Браво, и аз съм като вашите дъщери. Дано и други да ни последват.

- Дано! Какво бихте си пожелали от невъзможните неща, ако имахте вълшебна пръчица в ръка?

- Много бих искала, когато пътувам из цяла България на турнета, да виждам обработени земите, искам да виждам едни поддържани овощни градини и искам да няма пустеещи села, да няма разрушени градчета, каквито има много из България и не искам всеки път да виждам тези читалища и малки театри, в които ходя да играя, и които събират в студените си салони малкото останали жители на градовете ни. Това безкрайно ме потиска. Знаете ли, тази година бях на Биеналето във Венеция за пръв път. Декорът на българския павилион представляваше една покъщнина от времето на соца - представете си кухня, хол и трапезария, с вещи от социалистическите времена. Абсолютно всичко бе покрито с един пепеляк, сякаш тази къща и била съборена или най-малкото й е паднал покривът. Всъщност точно това се случва в малките села, те са пълни с изоставени прашасяли домове и ако можех да си пожелая невъзможното, ми се иска да видя една земя, българската земя, която се обработва. Защото, когато земята ни се обработва, всичко българско ще бъде наред в родината ни.