Христо Ботев сам посяга на живота си

С глътка отрова или куршум от револвер

Има такава версия за края на Христо Ботев. Войводата изпада в дълбоко отчаяние и сам слага край на живота си. С глътка отрова или куршум от револвер. А може би и с двете. Заподозрените в неговото убийство са невинни!

Първият стрес е на 17 май 1876 г. В Оряхово на “Радецки” се качват врачаните Стефанаки Савов и Сава Савов.

“Те ни увещаваха - пише Кирил Ботев - четата да не заминава за вътрешността на България, защото още нищо не било готово. Но ние бяхме тръгнали, а за връщане и дума не можеше да става. Брат ми тогава, загрижен, искаше да ударим на Рахово. Добре, ама най-добрите момчета и оръжието бяха в Бекет. Тогава възникна въпросът: какво да правим?”

Решено е да следват

първоначалния план

Минават през Бекет и акостират на козлодуйския бряг. Тук думите на двамата Савовци се потвърждават. Вместо възторжени посрещачи - мъртвило! Христо Ботев запазва хладнокръвие, кръстосва сабя с Никола Войновски, а поп Сава Катрафилов заклева дружината.

Следващото разочарование е в Бутан. “Като минавахме през селото - разказва Йордан Йорданов-Инджето, - не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!” Една ме запита дори защо сме дошли толкова малцина. Аз заминах, без да й кажа нещо, защото видях, че всички мъже са се скрили.”

Захари Стоянов

коментира:

“Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателната натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал да се покаже, че е весел, че нищо не забележва, но нима той е от ония хора, които да можат да си скриват чувствата?”

Чувствата, които бушуват в поета, са олимпийски гняв и гибелно отчаяние. Той не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Нервите му не издържат.

Вдига пушката,

взема на мушка

един селянин

и се готви да

дръпне спусъка

Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”

Още два пъти поетът изпада в пристъпи на гняв. Налага с тояга един черкезин и посяга да съсече едно от момчетата си. Гръмнало по невнимание!

Покрусата обаче надделява. Поетът се намира в крайно стресираща среда. Около него падат юнаци в разцвета на силите си. Някои ранени искат да ги застрелят, за да не се мъчат. Други молят да им отрежат главата, за да не се гаври с нея поробителят. Има и полудели.

“Хвъркайте! Хвъркайте!”, отваря ръцете си като криле Васил Георгиев-Троянеца. “И като си представляваше, че хвърка, отиде, че се не видя”, описва края му Никола Обретенов.

Христо Ботев

се променя

до неузнаваемост

Брадата и косата му посивяват. Бляскавата униформа е изпокъсана. Краката са изранени. Ботушите, останали без подметки, сменя с цървули. Все още обаче има надежда.

На 18 май четата се сражава на Милин камък. “Тъкмо в най-големия разгар на боя - спомня си Димитър Икономов - разнесе се силен вик по цялата наша бойна линия: “Не бойте се! Дръжте се! Помощ иде!” Ботев се изправи, посочи към мястото, където се отбелязваше облак от прах, и с горещи думи насърчаваше.”

“И наистина – продължава четникът, - всички бяхме уверени, че това са въстаници от Враца, изпратени от апостола на окръга Стоян Заимов, на когото се възлагаха големи надежди. Обаче голямо разочарование настъпи, когато постепенно се разбра, че по шосето се движи не помощ, а турска редовна войска, която иде да увеличи и подкрепи силата на неприятеля.”

Войводата

окончателно рухва

Оттегля се в една пещера. Йордан Йорданов-Инджето разказва:

“Потърсих войводата, но не го намерих. Запитах момчетата къде е, те ми казаха, че се намерва под камъка. Като слезнах до камъка, намерих Христа Ботев, брата му Кирила, Давид Тодоров, Никола Обретенов, Сава Пенев, Иваница Данчев и Войновски. Казах на войводата, че няма нужда да се стои тук, а да се тръгва. Войводата ме изгледа, без да ми отговори нещо. Аз повторих думите си, чак тогава Ботев се реши да ми заговори и ми каза:

- Йордане, дойди по-близо до мене, имам да ти кажа нещо.

Аз се приближих до войводата и той ето какво ми каза:

“Йорданов, онуй псе

Заимов ни излъга,

затова аз намислих

да се отровя!

- Защо се толкова отчая? – му казах аз. – Имаме днес 15 души убити и 26 ранени. Не сме дошли тук да се тровим, а да се бием за свободата на отечеството. Хайде да вървим! Да не чуят момчетата това, което казвате! Защо стоим още? Момчетата чакат войводата си. Ботев стана като че с половин сърце, станаха и другите и тръгнахме.”

Този епизод е цензуриран в сборника “Ботевите четници разказват”. Откровението за гибел с отрова липсва. Фразата “като че с половин сърце” също я няма. За марксистката историография самоубийството беше срамен акт. Предателство към светлия идеал на комунизма. Как революционер от величината на Христо Ботев ще се трови!

В своя “опит за психография” Борис Делчев също пропуска неудобния пасаж.

За него поетът

“не е човек,

а желязо”,

което героично бори душевната криза. С патоса на партиен агитатор, какъвто е бил, Делчев пише:

“С пълно съзнание за ролята, с която се беше наел, той си налага онова поведение, оправдано от разума и гарантирано от една изключителна воля, което издига застаналия на челно място до висотата на поставените военни и политически задачи: беше показал, че когато се наложи, един поет и публицист като него може да бъде и войвода по същата мярка.”

Каква е истината?

Христо Ботев изпада в онова, което психиатрите наричат тежък депресивен епизод. В специализираната литература той е дефиниран така:

“При тежкия депресивен епизод болният обикновено показва значителен дистрес или ажитация, освен ако забавеността не е подчертана. Понижената самооценка и преживяването за безполезност или виновност са подчертани и самоубийството е реална опасност при особено тежките случаи. Предполага се, че соматичният синдром е фактически винаги налице при тежките депресивни епизоди.”

Ботев изпитва трагично чувство на безполезност и вина. Неговата цел е била да поведе многохилядна армия, да освободи отечеството и дори да влезе в Цариград.

Резултатът

е пълен провал

“Нашата работа излезе тъкмо хаджидимитровска”, възкликва горчиво войводата.

През 1881 г. Захари Стоянов публикува “Имената на българските въстаници, които са посягали сами на живота си”.

“Уставът на Българския революционен комитет - пише той, - който от 1872 г. започна да работи по една определена програма, гласеше, че всеки един от действителните членове, а особено апостолите в случай на нужда, когато видят, че ще влязат в ръцете на неприятеля, да убиват сами себе си.

По тази причина всички ония, които се скитаха измежду народа да проповядват словото на свободата, заклеваха се най-напред, че ще изпълнят горното свето обещание, за да бъдат по-сигурни в дадения случай, носеха отрова в гърдите си, във вид на петелка, която можеха да вземат в устата си твърде лесно.”

Спас Соколов носи

отровата

в портмонето

След разгрома на четата е заловен и пребъркан в село Литаково. “Офицерът взе колкото пари имах и ми повърна портмонето – разказва той, - оставил само 5 пари и отровата, която имах в едно от отделенията, без да подозира какво съдържа тази книжка.”

В списъка на Захари Стоянов има двама Ботеви четници. Георги Матев от Свищов изгаря в една кошара, като преди това вероятно гълта отрова. Стоян Тинков-Ловчанлията обаче предпочита револвера. Летописецът е документирал неговата драма:

“Заедно с трима още другари, Сава Пенев, Никола Обретенов и Димитър Иванов, гладни, измъчени, голи и боси, пристигнали по Балкана до троянските колиби, гдето един овчар, който се показвал състрадателен към тях, завел ги в един празен хан, принадлежащ на някого си хаджи Петра.

Същата вечер

още овчарят

обажда на

башибозуците,

които заобиколили хана и го подпалили. Когато огънят захванал да пада по главите им, другарите на Стояна поискали да се предадат, тоя последният с кама и револвер в ръката изпречил се на вратата и им напомнил клетвата, която са дали под знамето, т. е. да не се предават живи в ръцете на неприятеля. Тримата отчаяни другари могли да се защитят от Стояна, но той сполучил да изпълни своето обещание, като изпразнил револвера в челото си и изгорял вътре в хана като същи мъченик. Името на предателя е Пенчо Калчев из с. Кнежениц, Троянско”, сочи Захари.

Стефан Цанев нарече

самоотравянето

“миша смърт”

Според него Христо Ботев е постъпил като Стоян - застрелял се е в главата. “Какво му остава? Да чака поражението си докрай? Да го хванат жив? Да се гаврят с него? Да разнасят главата му на кол?”, пита реторично писателят.

На 20 май привечер е фаталното заседание на щаба. Всички са против войводата. Ботев се изправя и се отделя от групата. Гръмва изстрел, поетът пада по гръб. “Куршумът бе пронизал черепа му под дясната вежда и порой от кърви бяха го покрили”, свидетелства Никола Кючуков.

“С дясната ръка

в дясното слепоочие”,

уточнява как е произведен изстрелът Стефан Цанев и обяснява защо: “Мъртвият не може да бъде победен”. Той изложи версията за самоубийство в своите “Български хроники”.

Хипотезата не е лишена от логика. Възможно е Христо Ботев първо да е глътнал отрова и сетне за по-сигурно да се е застрелял в главата. По същия начин слага край на живота си Пейо Яворов.

Защо обаче има и куршум в сърцето? Този въпрос виси със страшна сила!