Татуистът Петя Евлогиева: Татусът е изкуство за зрели хора

Котви и русалки носят не само моряците, символиката отдавна е различна

Коя е тя

Музеят за история на София представя изложбата "Петте пътя на Петя", чийто автор е Петя Евлогиева. Експозицията включва илюстрации и рисунки. Авторката е татуирала много известни личности, има награди за татуировки, български и международни.

През последните години все повече се занимава с илюстрация, като работи по свои авторски издания.

- Представяте необичайна изложба - едновременно татуировки, илюстрации и картини, бихте ли повдигнали завесата за тази странна идея?

- Всичките ми пет пътя (смее се). Наистина звучи малко странно, защото, когато ме поканиха да направя изложбата, аз не знаех с кое искат да се представя. Но аз не мога да си отделя едните неща от другите. Татуировките винаги си ги представям като изложение, макар те да не могат да бъдат събрани в изложба - все пак няма как да поставиш хората някъде. Имам някои фотографии на мои татуси, но си е друго, когато човек си носи картината върху себе си.

Завършила съм анимация и започнах да се занимавам с анимационно кино, после и с илюстрации. Успоредно участвах и в различни проекти, може би затова и изложбата е така разнообразна.

- Вие сте сред най-известните творци на татуси, ако може така да се каже, как решихте да се захванете с това?

- Покрай съпруга ми, който се занимава с тях десет години преди мен. Ако някога съм си мислела, че ще ставам татуист, щях да го гледам какво прави през това време (смее се). Впоследствие направих една татуировка, тя се получи и дори спечелих награда с нея. Хората започнаха да ме окуражават. Аз още от началото не исках да правя каквито и да е татуировки, исках да са анимационни. За мен това е просто едно по-различно платно за изразяване. Затова и не мога да отделя това изкуство от другите ми картини, просто носителят е различен.

- Какви картини предпочитат да носят хората върху тялото си и има ли стилове, променят ли се модите в тази област?

- Това е много индивидуално и аз не мога да дам оценка на цялата тази култура. Моите клиенти са отбрани, аз правя специфични татуси, анимационни, а не всеки се кефи да носи такова нещо върху себе си. Обикновено има лична история, домашни любимци, различни спомени, събития... Разликата е, че преди хората си избираха татуси по каталози, а сега вече всеки иска да има индивидуален почерк върху себе си, да се изрази по-цветно и по-красиво.

- Сред обществото битува мнението, че ако имаш котва или сирена, си моряк, ако пише женско име, си бил в затвора, ако имаш сълза на бузата - значи си убил някого, има ли някакви символики в татусите?

- Ха-ха... Може би при моряците и затворниците е друго, не знам. Аз също правя котви и русалки, но когато са с различна, индивидуална визия, те са нещо съвсем друго като символика. Темите, общо взето, са вечните като любовта, приятелството, но когато им придадеш нов, различен вид, това различава новите татуировки от старите.

- Странно изглежда съчетанието от илюстрации за детски книжки и татуировки, много различна култура е това.

- Да, предимно илюстрирам детска литература. Имам си и мой личен проект, наречен "Лиска", който не е точно детски, но хората си го купуват и за децата. Това е по-скоро нещо като артновела, защото нито е комикс, нито е точно книжка. Лиска всъщност съм аз. Тя се появи по време на едно пътуване до морето първо като дневниче.

Все още обществото в голямата си част трудно различава рисунката като изразно средство и за възрастни. В България хората смятат, че щом е нарисувано, значи е за деца. Например карикатурата като жанр може да се каже, че е рисунка за деца, но всъщност тя е за възрастни. Моите неща са симпатични, сладички и захарни, затова мнозина смятат, че са детски.

- Завършили сте анимация, не мислите ли, че през последните години детската анимация стана по-груба, има повече насилие? Не е ли идеята на детската анимация да учи на красивото, на доброто?

- Може би децата са вече различни. Аз имам две пораснали деца и ги наблюдавам. Спомням си, че когато аз ставах тийнейджър, моята баба смяташе тази музика, която слушам аз, че не е никаква музика. Затова си мисля, че ние се заблуждаваме, че това, което харесват децата, всъщност не е за тях.

Зависи към какви хора насочваш изкуството си. Моят контингент е някак по от ъндърграунд културата, защото и татуировките са някак си за по-затворено общество. Може би те показват на своите странни деца моите странни рисунки (смее се).

- Все по-често се виждат съвсем млади хора, дори още деца, които са татуирани, не им ли казват, че това остава за цял живот?

- В нашето студио затова и не приемаме младежи, още по-малко деца. Когато ще си правиш нещо голямо, нещо завинаги, с което искаш да изразиш себе си, трябва да си съзрял човек. Затова и преди да правим татуировки, говорим с човека какво иска, как го усеща. Зависи и кой каква публика си определя. Аз работя с хора над 30 години, защото, когато си доказал се артист, първо, цената ти е доста по-различна. За да може да влезеш в моята листа, трябва и да си човек, който съзнава и знае какво иска.

- Какво се променя в татуировките и това изкуство ли е?

- Когато аз започнах да се татуирам и да татуирам, това беше свързано повече с метъл средите. Но вече сме толкова разделени като стилове, че татуировката обхваща много голям спектър от хора. Изкуство е, както аз го разбирам и го правя.

- Като художник върху бялото платно изразявате себе си, вижданията си, усещанията, при татуировката има ли такова нещо, или се рисува по желание на клиента?

- До голяма степен при моите татуировки е същото като с художниците. В моето студио не влизат хора, които минават по улицата и изведнъж решават да се нашарят. При мен идват и хора, които пътуват по цял свят и искат да имат творба от точно определен татуист, защото харесват стила му, изкуството му. Татуировката е нещо много лично и е завинаги, затова не си позволявам да правя каквото и да е.

Например аз имам един любим татуист в Холандия, при когото имах час миналата година, но заради ковида не можах да отида. Когато това премине, ще отида, защото съм си запазила една част именно за негова творба.

Може и да не сме разбрани от широката общественост, но си имаме своя култура и имаме ценени хора и фенове. В кризата си помагаме например. Когато не можехме да работим, имаше хора, които въпреки всичко си предплатиха ваучери с ясната идея, че така помагат на нас, артистите, да оцелеем в кризата. Сега не бързат да получат татуса си, изчакват да им дойде редът, но знаят, че един ден ще имат картина от харесвания от тях татуист.