Таен съратник изповядва Левски пред бесилото

Поп Тодор участва в революционното движение

Боже, избави България, са последните думи на Апостола

"Боже, избави България!" Това са последните думи, излезли от устата на Васил Левски секунди преди да увисне на бесилото в София. Един от неколцината свидетели на смъртта на Апостола на свободата е неговият изповедник поп Тодор Стоянов Митов. Отецът е таен съратник на Левски и години наред подкрепя революционната организация, като същевременно печели доверието и на турската власт. Той е възрожденец и истински родолюбец, посветил себе си и на учителството, и на свещеничеството.

Изповедникът на Апостола е роден през 1836 г. в Пирдоп, а през 1863 г. дългът му на духовник го довежда и в Пазарджик. По същото време Левски живее в близкия Пловдив и пътищата на двамата се засичат. В продължение на няколко години поп Тодор е не само свещеник в църквата "Свето Успение Богородично" в Пазарджик, но и активен обществен деятел, председател на българската община, който защитава нейните интереси пред турските власти. В Пазарджик е удостоен с офикията "Иконом" и остава в града до 1867 г., разказват от местния Регионален исторически музей. След това става настоятел на най-голямата църква в София - катедралният храм "Св. Крал" (днес "Св. Неделя"), в която служи до смъртта си на 6 декември 1891 г. Две години след напускането на поп Тодор в Пазарджик Левски полага основите на местния революционен комитет. В него са привлечени над 20 образовани и състоятелни граждани, а председател е Георги Консулов.

Пътищата на поп Тодор и Апостола се пресичат за последен път в злокобната сутрин на 6/18 февруари 1873 г., когато заловеният от турците Левски е изправен пред бесилото. Отецът е повикан, за да изпълни свещеническия си дълг и да изповяда Апостола на българската свобода в сетния му час. Левски разпознава попа и му прави знак с очите си, което кара свещеника да се разтрепери. Неговата своенравна изповед за гибелта на любимия син на България е записана от поборника Иван п. Кършовски. Според поп Тодор, Апостола е обесен точно на мястото, където днес е паметникът му в центъра на София.

"Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му - разказва отецът. - Отидох заедно със заптието на мястото, гдето щеше да бъде обесен Левски. Там заварих мютесарифина, много турци и войска. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперах и изтръпнах! - Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди та според вярата ви извършете вашето, като ми посочи към Левски. Аз отидох при Левски и като го изповядах, почнах да чета отпусната за случая молитва и когато споменах името "раба Божия Василий", Левски ме пресече и каза: "Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името "йеродякон Игнатий", и след малко мълчание прибави: Моли се, отче, не за мен, а за Отечеството България. След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: Боже, избави България!".

Разказ на поп Тодор за обесването на Левски е записан и от Захари Стоянов. Той е открит в архивите след Освобождението: "Обесен вторник заранта рано. В казармата, която изгоря, е бил затворен, на мястото, гдето се проектира "Св. Александър Невски". Вторник е бил пазарен ден, та затуй тогава го обесили - да го види мало и голямо. В София все във вторник бесили. Стоял на въжето до пладне - публика нямало. Изповедта станала до самата бесилница - бил вързан с белекчета, прекръстил се, преди да приеме причастие. Казал, че е свещенодякон. Че каквото е правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от Бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал, че е убил в Ловеч момчето. Била му вързана главата. Закопан в гробищата на престъпниците, на североизточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек. Комисари: Али Саид паша и хаджи Иванчо. Облечен бил на бесилката с дълга дреха (турски ямурлук). Нищо не говорил. Малко движение направил".

Поп Тодор дочаква Освобождението и умира през 1891 г. в София. До края на живота си служи в катедралния храм "Св. Крал".