Преживяваме 4 бежански вълни

Две национални катастрофи осакатяват страната ни 

Сънародниците ни бягат след въстания и войни 

Десетки хиляди украински бежанци потърсиха закрила у нас от началото на войната.

Стотици българи отварят домовете и сърцата си за майки с деца и хора с тежки съдби. И това вероятно има и своята историческа причина - били сме от другата страна на барикадата и предците знаят какво е било да бягаш от дома си, за да спасиш живота на децата си.

Българският бежански въпрос възниква в резултат на масовия приток на българи - бежанци от Македония, Източна и Западна Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, останали вън от пределите на свободната българска държава след ревизирането на Санстефанския мирен договор от 1878 г. от западноевропейските велики сили и последвалите Букурещки мирен договор от 1913 г., Цариградски договор от 1913 г. и Ньойския мирен договор от 1919 г.

Първата вълна от български бежанци пристига в страната през 1878 - 1879 г., след изтеглянето на руските войски от южните български земи и потушаването на Кресненско-Разложкото въстание. Неуспешният народен бунт и жестокостите на турската войска и башибозук над населението принуждават над 25 000 души от Мелнишко, Горноджумайско, Разложко и други краища на Македония да напуснат родните си селища и да потърсят убежище в Княжество България. На 19 декември 1879 година българи от Македония изпращат Мемоар до великите сили, с който искат създаване на един вилает от всички македонски епархии, населени с българи. Но насилията продължават и през следващата година.

Втората бежанска вълна е обвързана с извършеното през 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България. То става повод за рязка промяна в отношението на османското правителство към многобройното българско население, живеещо в Източна Тракия. В отговор на някои акции, предприемани от Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Одринско, местното българско население е подлагано на жесток терор, което принудило немалка част от него да търси спасение в България. След неуспешния край на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. страната е залята от нова голяма бежанска маса от Македония и Одринско.

Въстанието води в Македония и Тракия до 289 сражения на 26 000 въстаници срещу 350-хилядна турска войска, на 994 загинали въстаници, 201 опожарени села, 12 440 опепелени къщи, 4694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3122 жени и моми са изнасилени от османските чети, а 176 - пленени. 70 835 души остават без дом, а 30 000 бягат в България.

До избухването на Балканската война през 1912-1913 г. броят на бежанското население в България възлиза на около 120 000 души.

Третата бежанска вълна е през десетилетието от 1913 до 1923 година. Нашенци идват от територията на съседните балкански страни след военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г. и Първата световна война (1914 - 1918 г.).

По време на битката при Кукуш (19-21 юни 1913 г.) около 15 000 българи от района се изселват на север с отстъпващите български войски. След войната България приема общо четвърт милион изселници. Един милион българи остават под чужда власт, а българската историография определя тези последици като "Първа национална катастрофа". Българите от Източна Тракия повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор и Одринското съглашение.

След края на Първата световна война страната преживява т.нар. втора национална катастрофа.

При подписване на Ньойския мирен договор през 1919 г. Гърция с помощта на западните съглашенски сили налага на България и т.нар. конвенция за "доброволно" изселване на населението между двете държави. След поражението на гръцката армия в Мала Азия през есента на 1922 г. атинското правителство забравя за тази спогодба и прогонва насилствено от Западна Тракия огромен брой българско население.

България губи и половината от землището си - българската етническа територия е разпокъсана между всички съседи на България. Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини - областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско с предимно влашко население. Не по-добро е положението на българите и българските земи (Егейска Македония и Западна Тракия), влезли в състава на Гърция. В състава на нововъзникналата Турция (като приемник на падналата Османска империя) остава Източна Тракия (анексирана още от османлиите през 1913 г.), а Румъния заема цяла Добруджа.

Последната значителна вълна от бежанци пристига в България след връщането на Южна Добруджа през 1940 г. По силата на последвалия Крайовски договор 1940 г. през есента от Северна Добруджа са изселени принудително около 70 000 българи. Положението на бежанското население у нас е твърде тежко. Поради липса на средства българските правителства не са в състояние да му осигурят добри условия за живот. Румънските власти им разрешават да се преселят единствено с това, което са можели да носят, и със своите стада.