Реклама
https://www.bgdnes.bg/bulgaria/article/11510199 www.bgdnes.bg

Петкратният шампион по борба АлександърТомов: Ванга предрече края на олимпийските ми мъки

Прокаран телефон направи Боян Радев колекционер на картини

Кой е той

Александър Томов е роден на 3 април 1949 година в село Склаве близо до Сандански. Част е от залата на славата на световната борба, която се намира в щата Оклахома. Пет пъти е бил световен шампион, а при дебюта си в Едмънтън през 1970 г. заема шесто място. Печелил е 5 златни медала от европейски първенства, има сребро от Мадрид '74, Осло '78 и бронз от Берлин '70. Три пъти завършва втори на олимпийски игри - в Мюнхен, Монреал и Москва. Първата му титла е от балканиадата в Констанца през 1968 г. Бил е и световен студентски шампион. Носител е на пояса на турнира "Никола Петров" за 1972 г. В момента е почетен президент на борцов клуб "Левски", а президент е Георги Мърков.

- Г-н Томов, вече тръгна филмът за вашия колега Боян Радев в кината след премиерата му на "София филм фест". Гледахте ли го?

Реклама

- Разбира се, че го гледах. С Боян имаме голямо приятелство. Чувахме се с него, преди и се виждахме. Напоследък не толкова често. "Гладиаторът" е добър разказ за този хубав човек. Аз помня от залата как тръгна всъщност колекционерската страст на Боян. Той се запали млад и после не спираше да търси картини. Освен че помогна на много хора, включително и на мен, за което му благодаря, той стана един от най-добрите колекционери. Още преди да стане треньор, той се занимаваше с мен в залата. Правихме тренировки преди световното, мисля беше през 1971 г., и помня, че един ден в залата дойде художникът Стоян Илиев. Боян му беше помогнал да му вкарат телефон вкъщи, а той му се издължи с картина. Боян не очакваше, но много се зарадва. И май оттам тръгна всичко. Той започна да колекционира, стана колекционер пред очите ми. Ето, наскоро му взех един мед и му викам: "Боби, ето ти хубав мед да се подсилиш. А той вика - ама като го хапнем, то ще вземе да ни се прибори. - А аз: "Е, ще се сборим, какво да правим. Нооо вече сме на възраст".

- Вярно ли е, че вас пък Ванга ви е върнала към спорта?

- Вярно е, да. Като ходих веднъж при нея вика: "Саше, ще ти свършат мъките май месец". А как стана всичко? В Москва станах втори и ме пратиха на европейското. След третата олимпиада отидох при пророчицата, за да разбера дали да ходя на четвърта. Преди това станах европейски и се успокоих за олимпиадата през 1984 г. На 10 май обаче разбрах, че заради бойкота тогава соцстраните няма да участват, и това беше краят.

- И след това не участвате повече в олимпиада. Примирихте ли се?

- Вече да. За мен няма оправдание. И тримата ми съперници на финали ги бях побеждавал на световни и европейски първенства. Бих могъл да обвиня за единия път регламента, за втория - жребия, за третия - съдията, който ме пресече, но аз изпуснах шанса си преди това. После станах треньор, радвам се, че и като такъв имам успехи.

- Кога започнахте да тренирате?

- От 16-годишен, когато дойдох да уча в училището по металургия в Ботунец. В школата по борба към "Спартак" отидох заедно с приятеля ми Милчо Димитров и така попаднах при първия си треньор Веселин Маринов. Началото беше трудно. Борбата не е само блъскане, трябва и мисъл - да усетиш кога можеш да "катурнеш" другия.

- Първата си победа помните ли?

- Ами станах пети. На един републикански турнир и си тръгнах със счупена ръка. После влязох в националния отбор. Дойде и първият медал от първия голям турнир в Лайпциг - сребърен. На другата година вече бях първи на турнира "Никола Петров". После дойдоха и други победи.

Реклама

- Вие първи говорехте, че "храната прави борбата", по думите на Дан Колов.

- Да, и си е така. Аз никога не съм бил на диета. Навремето трябваше да трупам маса, за да се боря с най-силните. Сега тази маса малко ми тежи (смее се). Предимството на тежката категория е, че няма горна граница на килограмите. Други борци в по-леките категории все бяха на пост и молитва, а това при нас не съществуваше.

- Коя е любимата ви хватка?

- Хвърлянето през гърди - с това станах известен. Може би имах доста здрави ръце. Но съперниците ми винаги очакваха да ги хвърля и трябваше да им оправдая очакванията (смее се).

- Мерили ли сте се скоро?

- Доскоро не, защото такъв кантар все още не е измислен. Шегувам се. Почнах вече да си следя теглото, защото си тежа на мястото, но и трябва да съм в добра форма. Иначе никога не съм бил на диета.

- Притеснява ли ви скачането на цените на бензина, на газа?

- Разбира се. Аз постоянно шофирам, на път съм и не мога да кажа, че това ме радва. Скачат постоянно цените на всичко. Не знам кога българите ще изскочим от тази дълбока дупка, дето сме паднали в нея. Партиите си играят с хората. Създават напрежение и изкуствени интриги заради кокала. Като го оглозгат, сменят се. И народът страда от тази работа. Рибата в края на 80-те години замириса откъм главата. И сега пак е от там.

- Мислили ли сте, че ще станете толкова популярен?

- Не, разбира се. Често си спомням как седях на село, нижех си тютюна и слушах по радиоточката, като казват, че току-що от самолета са слезли олимпийските ни шампиони от Токио - Боян Радев, Еньо Вълчев, Продан Гарджев. Тогава въобще и не предполагах, че ще съм сред тях. Но ето, случи се и аз станах известен в борбата.

- Как възпитавахте сина си Александър, както вас са ви възпитали ли?

- Той е вече на 37 години, не пожела да стане борец, иначе спортува, ходи на фитнес. Той завърши право и работи в една фирма като юрист. Още не се е оженил. Викам му, че искам внучета, а той: "Свободата, Санчо, е сладко нещо". Уж го има като разбиране, знае, че идва време човек да се задоми и да има деца, ама още се ослушва. Как са ме възпитавали мен ли? В много труд. За мен в семейството се преплитат най-големите радости и мъки, но и най-големите отговорности. Още помня пръчката, към която посегна баща ми, когато бях задигнал една диня от бостана, пазен от брата на дядо ми. Не удара, а посягането към пръчката, защото избягах бързо. Тя си е част от педагогиката, макар че не съм бил никога привърженик на насилието. Сина ми го пуснах на дискотека едва на 18 години. Сърдеше се, но аз не можех да забравя "Индиго", където загинаха невинни деца. И сега мисля, че е най-важно да опазиш и изградиш детето вкъщи, за да го подготвиш за това, което го чака отвън. Агресивността при днешните деца ме плаши, тя отива в крайности. Не можеш да виниш учителката със счупен пръст от ученик за възпитанието му. Хора се градят само с много любов и търпение. Като в спорта. И спортистите така възпитаваме. Елате в залата и ще видите.

Реклама
Реклама
Реклама