Изкачилият най-високия връх на планетата Методи Савов: Покорителите на Еверест живеем с мизерни пенсии

След нас маршрутът ни не е повтарян от никого, ние бяхме последните класици

Кой е той

Методи Савов е роден на 25 май 1947 г. в София. Започва да се занимава с алпинизъм, когато е 16-годишен. Като малък мечтае да стане мореплавател и поискал да отбие военната си служба във флота. Вместо това го пратили в Строителни войски. Преди да се захване с алпинизма, е тренирал известно време бокс. През 1975 г. заедно с Иван Вълчев и Спас Малинов правят първото българско изкачване на северната стена на Айгер в Алпите. 3 г. по-късно го повтарят, а в състава е и Мария Христова. След това покорява още четири върха с височина над 7000 м. Най-голямото му постижение е изкачването на Еверест (8848 м) в рамките на националната експедиция през 1984 г. Тогава под върха остава завинаги Христо Проданов, а Савов нощува на височина над 8000 м и заради измръзване ампутират пръстите на краката му и част от стъпалата. От 1981 г. започва работа като оператор в БНТ и по време на експедицията до Еверест заснема кадрите за излезлия впоследствие филм. След операцията Савов става ръководител на две зимни изкачвания до Анапурна (8091). Той бе начело и на втората българска експедиция до Еверест през 2004 г. Тогава отново загубихме наш сънародник с името Христо - Христо Христов. В момента известният ни алпинист е пенсионер и за да покрива разходите си, е дал под наем личния си апартамент.

- Г-н Савов, станахте на 75 години. Как живеете като пенсионер?

- 1700 души имаме звание "Герой на социалистическия труд" от времето на тоталитаризма. Тогава за това държавата даваше по едни мизерни 100 лева върху пенсията. 1991 г. Великото Народно събрание ликвидира това звание, но не предложи алтернатива и ни взеха и тези 100 лева. А званието не се даваше случайно. Това бяха хората, които направиха най-много за България - язовирите, вецовете, заводите. От експедицията на Еверест през 1984 г. взехме званието за своя героизъм по неволя. Това наше постижение е по-старо, отколкото рекорда на Стефка Костадинова, която много уважавам. Навремето дадоха и тези олимпийски премии. Трябваше да се измисли някаква друга форма за нас, вече възрастните хора. Имам предложение към правителството - моля ви, господа управляващи, направете такъв дом, като този на ветераните на културата и изкуството, за спортисти с принос към държавата. Знаете ли колко много наши олимпийци и хора, направили рекорд за страната, умират в мизерия и живеят нечовешки в мизерия, хората от нашата експедиция също. Ето ви пример - Николай Петков, който има най-големи постижения в историята на българския алпинизъм, той взима инвалидна пенсия - 300 лева. Това е единственият човек в света, който минава по три различни маршрута на Еверест, освен всичко останало, което е направил. Бива ли така да го забравят хората? Тази пенсия не му стига и за няколко дни. А той е и по-млад от мен.

- А вашата пенсия колко е?

- 700 лева е пенсията ми и тя е по Закона за особени заслуги. Знаете ли, това, което винаги ме е учудвало, българите като направят нещо голямо, то се експлоатира известно време от съответната власт, след това хората биват забравени. Не само алпинистите. А това са хора, които са направили нещо повече от останалите. И когато преди ни се даваха тези звания, те се дават именно заради това. И като кажат: "Никой не ви е карал насила", мога да отговаря на това и с: "Никой не ме е карал насила и да се родя, нали" и ако така разсъждаваме, по добре да не правим нищо. Откакто в България дойде демократичният хаос, нищо не се е случило като хората. Всичко, което се направи през годините, беше разрушено, защо? Аз не съм за определена партия, но като искаш да разрушиш старото, махни президентството, срути Народното събрание, всичко и почни от нулата. А те унищожиха само това, което им е изгодно. Това е обезпаметяване, докога така ще живеем? Ако съм честен обаче, мога да кажа, че в България най-известни сме с изкачването на Еверест и с класирането четвърти в САЩ по футбол.

- Връщате ли се често към вашето изкачване на Еверест?

- Връщам се, да. Хубаво е, че сега едно момиче се изкачи на двата върха. Но ние казваме следното - преди ние вървяхме пред шерпите, сега шерпите вървят пред тях. Сега нощно време да спиш с кислород, това е разкош. Да ти носят багажа, да ти опъват палатката, това при нас го нямаше. Ние бяхме последните класици, както се казваше, наистина в момента има комерсиални изкачвания на Еверест.

- Така е. А вие с каква нагласа тръгнахте към Хималаите?

- За победа, да изядем върха, ако мога така да се изразя. Имаше огромен интерес към тази експедиция и ние знаехме, че очакванията към нас са високи.

- Как успяхте да слезете сам с измръзнали крака?

- Много трудно, но на около 7000 м вече ме поеха наши алпинисти и шерпи и в крайна сметка се докопах до базовия лагер. На следващия ден пристигна хеликоптер и ме транспортираха до Катманду. Там ме посрещна първият секретар на посолството и ме попита от какво имам нужда. От алкохол и от нещо зелено за ядене, му отвърнах. Донесоха ми една тава с най-различни зеленчуци и плодове и шише уиски. На летището в Катманду имаше към 100 журналисти - оказа се, че всички вестници гърмят за нас. В Делхи ни чакаше посланикът бай Точо. Преди полета от Бомбай за Атина търговският представител на авиокомпанията каза на стюардесите да се грижат за мен. И те през целия полет ми носеха уискита. Бяха подготвили медицински самолет, който да ме транспортира от Атина до София, но аз го отказах. Като кацнах, директно отидох в "Пирогов".

- Трудно ли беше да се откажете от изкачванията?

- Нямаше как да продължа, след като част от стъпалата ми бяха отрязани. Въпреки това бях ръководител на три експедиции до Хималаите. В ония години все още стисках зъби, независимо че обувките ми се пълнеха с кръв при по-дълго ходене. За съжаление двете зимни експедиции до Анапурна бяха неуспешни. Преди точно 10 г. пък водех тази до Еверест.

- Вие сте герой, но трудно оживявате след прекаран коронавирус наскоро?

- О, този вирус е нещо страшно. Медиците положиха страхотни грижи, сложиха ми някъде 250 инжекции. Бях в болница "Св. Анна", където на лекарите и сестрите им се разказваше играта. Бяха се пакетирали като космонавти. Говорих тогава с една от сестрите, която каза, че за да не сваля костюма, си слага памперси. Страшно беше. Това бяха хора светци.

- Добре, ако един младеж ви попита какво трябва да знае, за да успее в алпинизма, какво ще му кажете?

- Ще цитирам покойния мой приятел проф. Петър Тошев. Той казваше: "За да постигнеш нещо, трябва страст, но не е достатъчно - трябва постоянство на страстите, за да успееш".