Големият шампион Янко Русев: Щангите се завръщат

Разделението в спорта е пагубно

Кой е той

Янко Русев е олимпийски шампион по вдигане на тежести от "Москва '80", петкратен световен и европейски първенец. След края на кариерата си в средата на 80-те става помощник на Иван Абаджиев, а по-късно и старши треньор на националния отбор. Работи като треньор в Япония и Казахстан, наставник и изпълнителен директор на клуб "Левски". На 2 февруари 2009 година президентът Георги Първанов го награждава с орден "Стара планина" II степен "за изключителния му принос за развитието на физическото възпитание и спорта в Република България и по повод 50 години от рождението му".

- Г-н Русев, живеете отдавна във Варна, далеч ли сте от щангите вече?

- Не, не съм, как бих могъл да съм далеч? Все пак това е целият ми живот. Но следя отстрани какво се случва, не ми се иска да се меся на никого, ако не са ми поискали съвет или поне мнение.

Преди дни бях на републиканското първенство за всички възрасти в Русе, домакините ме бяха поканили като гост на откриването. Трябва да призная, че организацията бе на изключително високо ниво, много професионална. Но повече ме зарадва това, че видях много талантливи млади състезатели, нахъсани, отдадени на щангата. Виждам добро бъдеще за нашия спорт.

- Националите само преди месеци направиха впечатляващо представяне на европейското първенство, някои го нарекоха дори "Завръщането на българската щанга". На какво се дължи това?

- На треньора - Иван Иванов, на състезателите и на много работа. Ще ме питате и за методиката на Иван Абаджиев (смее се). Разбира се, че и на нея. Всички в България, а и по света работят по нея, просто няма друга по-добра измислена досега. Основното е работата на Иван, той също е продукт на Старшия и тази методика. Но и в клубовете също се работи сериозно, като гледам резултатите от първенството, на което бях, а и от разговорите ми с колегите.

- Звучи така, сякаш вдигането на тежести си възвръща реномето на национален спорт от времето, когато вие бяхте състезател, така ли е?

- Сигурно може и така да се каже. Не че има лек спорт, но нашият е особено тежък. По цял ден трябва да си в залата, всеки ден, трябва страшно, ама страшно много труд. Мога само да се радвам на това, че има момчета и момичета в залите, които са отдадени на щангата.

- В същото време има две федерации, няма нормално финансиране, не звучи ли парадоксално?

- Звучи, да. Като се има предвид, че някои от клубовете бяха взели кредити, за да участват в Русе. Това е ненормално. Ненормално е държавата да нехае за спорта, не само за вдигането на тежести, ами изобщо.

- Няма ли изход от това положение, не може ли да се разберете и да се обедините в името на българските щанги?

- Както казах, аз не се меся вече. Не знам какво трябва да стане - едните правят събрание, избират ръководство, другите също, но друго ръководство. После следват съдебни дела, които, както е известно, се бавят с години. А това е пагубно. Лошото е, че не е така само при нас, това се случва и в други спортове. Дори във футбола. Аз не знам и не коментирам кой е крив, кой е прав, дали Борислав Михайлов или Димитър Бербатов, но това разделение пречи. И както каза Йордан Лечков - съдебната битка ще се точи поне седем години. Така и БФС, както и нашата и други федерации остават в някакво "висящо" положение. Това е лошо за спорта.

- В някои подобни случаи открито се говори за политическа намеса, има ли такава и във вдигането на тежести?

- При вдигането на тежести... не знам, не коментирам. Но, да - ето, чета какво казва Екатерина Дафовска за биатлона например. Олимпийски шампион, целият й живот е биатлон, а й пречат, мачкат я, махат я от федерацията.

- Поправете ме, но от доста години за министри на спорта се слагат политически фигури, а не спортни хора, които да знаят какво е да бъхтиш по цял ден, какво е нужно на клубове, спортисти, треньори, федерации. Това ли e проблемът?

- И това е проблем, разбира се. На управляващите явно са им други идеите, говоря за спорта. Например - правят се някакви големи зали, които остават почти неизползвани, наемите за които са толкова големи, че само два-три спорта могат да си позволят да провеждат там състезания, при това един-два пъти годишно. В същото време по клубовете положението е страшно, нужна е материална база, защото сегашната е остаряла. Има студени през зимата помещения, в които е подвиг да се тренира. Какво да говорим за поддръжката, ами за заплатите на треньорите, които са направо смешни. Трябва да се мисли как да се разпределят парите по-правилно. И как да се помага с привличането на спонсори, на рекламодатели, защото само държавата не може да се справя, разбираемо е. Но това само си го говорим вече не знам колко години, а нищо не се прави.

Говорят за построяването на стадиони. Колко хора ходят по стадионите? И кой би отишъл, или да си пусне децата, като така наречените фенове са пияни и дрогирани, бият се, целят се с ракети и какво ли не. Първо трябва да станем като в Англия например. Гледаме по телевизията мачовете от там и от Европа и такива неща не се случват. Първо да върнат публиката по стадионите, после да търсят пари да строят нови. Така е според мен.

- Преди време бяхте желан от различни партии да членувате в тях, да ставате кандидат за депутат и други длъжности. Това така и не стана, не сте ли изкушен от политиката?

- Не съм изкушен, нито преди, нито сега. Търсили са ме и още ме търсят, но винаги съм отказвал. Не искам да се бъркам в тези неща. Струва ми се, че не са особено чисти и честни.

- С какво се занимавате сега? Има бивши спортисти, които се оплакват от липса на работа, на пари.

- Харча си парите (смее се). Не се оплаквам от нищо, имам достатъчно доходи да живея достойно на старини. Още не съм остарял де (смее се). Олимпийски шампион съм, световен и европейски, треньор бях, с години работих в Япония, Казахстан...

Иначе станах риболовец. Излизам с приятели в морето с лодка, ловим риба, после си я хапваме, пийваме по питие, теглим лакърдиите. Имане и лукс не ми трябват, всичко съм видял.