Актьорът Веселин Калановски: Първи съкратих с 5 минути ученическия час

Пътят ми към театъра тръгна от училище

Кой е той

Веселин Калановски е любим театрален и кино образ за поколения българи. Чарът и осанката му се забелязват отдалеч, а тембърът на гласа му не може се сбърка. Гледахме го в сериалите "Домашен арест", "Скъпи наследници", "Братя", във филмите "Ад", "Бензин", чували сме специфичния му глас в "Междузвездни войни", "Ледена епоха", "Шрек", "Смъртоносно оръжие" и т.н. До броени дни ще можем да го видим в нова 12-серийна драма по БНТ с режисьор Виктор Божинов. Мечтае за нови театрални постановки, надява се на подходящи предложения и затова чете пиеси.

- Г-н Калановски, за някои мъже любовта е колата им, за вас сцената ли е?

- Не правя разлика между театрална и филмова сцена. Самата професия е голямата любов. С което не се изчерпва понятието "любов". Радвам се, че винаги съм успявал да не обръщам много внимание на вещите, които са създадени, за да ги употребяваш, каквато е колата. Както и парите също са само едно средство, с което задоволяваш нуждите си, нищо повече!

- А тази любов пречела ли е на другата?

- Коя от всичките? (Смее се.) Създавала е неудобства, не е пречела. Да, понякога е лишавала и половинката, и децата от вниманието ми. Но това за коя професия не се отнася? Когато човек е отдаден на работата си и иска да я върши добре, за жалост, краде от времето с най-близките си. Ако се намери баланс между двете, е прекрасно.

- Какво е хубаво човек да "краде"?

- Да се научиш да крадеш от опита и знанията на другите. Нашият народ е един от малкото, готов да настъпи три пъти мотиката. Не че и на мен не ми се е случвало! Което води до четенето, културата и бъдещето на нацията. Ето това я убива и така няма да я бъде!

Навсякъде има хора, които искат да знаят, четат и се развиват духовно. Те дърпат всички останали напред. Там, където има сериозна средна класа в обществото, има и повече духовно насочени хора. Развитието на човечеството се дължи не само на гениите, а и на средната класа. Тя чете книги и прави демокрацията и стандарта на живот.

- Отиваме ли си като нация?

- Все още се крепим. Но ще си отидем, докато не се сетим, че най-важното за една нация са нейните духовност и култура. Нямам предвид само изкуството, а вярата, традициите, историята, образованието, миналото и бъдещето й. Културата е мостът между вчера и утре и определя днес. Това са нещата, които правят една нация, не технологиите и икономиката. В България напоследък се забелязва повече деградиране, отколкото развитие на културата.

Всъщност масовостта й я забелязахме на втори октомври, което бе тест за нейното ниво. Не става дума за демографска криза. Ако всичко опираше до икономика, то решението е лесно - присъединяваме се към мощна икономика и всичко е наред! Но не говорим за политика, а за бъдещето на нацията ни!

- Бихте ли живели на село?

- Понеже мама и татко, светла им памет, са родени в София, никога не съм имал село. Затова "си направих" - сдобих се с къща на тихо, спокойно и здравословно местенце и при всяка възможност бягам от тук.

- Как сте се забавлявали през ваканциите?

- Имах прекрасно, лудо и безумно красиво детство! Родителите ни тогава ни прибираха у дома със светването на лампите. Играехме луди игри по цял ден навън - на улицата ни имаше само две коли. Тогава много се четеше. Дотолкова, че сме стигали до конфликти с баща ми - той влиза, гаси ми лампата, аз продължавах да чета с фенерче под завивката, той пак ме хваща и ми се кара.

- Споделете ни някоя ваша щуротия!

- Бях буйно дете. След моя хрумка в 6-и клас, когато ме наказаха, стигнах до заключението, че академичният час от 45 мин. е безкрайно дълъг за подрастващите ни крехки организми. Но минаха десетилетия, докато Министерството на просветата стигна до същото заключение и намали часовете с 5 минути. Затова аз взех еднолично решение да ги съкратя!

Взех от нас будилник, който звънеше точно като на звънеца в 129-о ОУ. Още преди първия час го курдисах под кухия подиум на учителя, настроен да звънне 5 минути по-рано. И така, той звънна, учителката ни освободи, беше изненадана, че коридорите са празни, но... Целият клас беше щастлив - все пак имахме 15-минутно междучасие! Реших да повторя, съкратих и 2-рия час. Така стана и след 3-тия, което вече беше доста нахално. Явно случилото се е коментирало в учителската стая, защото, след като "нашият" звънец би за трети път, в стаята нахлу директорката заедно с половината учителски съвет. Никой не ме изказа, но заплашиха целия клас с намаляване на поведението и аз си признах.

Разбира се, будилникът бе конфискуван от дирекцията като веществено доказателство от местопрестъплението и ми бе заръчано да се явя в училище с родителите си. Естествено, за да избегна домашните наказания, им спестих истината. Докато не дойде мигът, в който директорката звънна у нас с въпроса: "Поне няма ли да дойдете да си приберете будилника?!".

И така, премествайки ме в другия клас, благодарение на прекрасните учителки Геновева Латинска и Катя Трифонова, които поощряваха артистичното ми поведение, поех по пътя към театъра. Бих искал, докато Господ ми дава сили, да продължа да упражнявам професията си и да се развивам в нея, доколкото мога.