Легендарният борец Георги Мърков: С Гунди имахме битка за сърцето на жена
Бихме СССР насред София
Кой е той
Легендарният български борец Георги Мърков има в своята колекция олимпийска, световна и европейска титла. Тръгнал от малкото село и стигнал до спортния връх. Кариера мечта и живот, изпълнен с приключения. Един от участниците в считания за невъзможен тогава подвиг - победа над СССР. Той ще припомни пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" какво се е случило на стадион "Васил Левски" по време на световното първенство по борба през 1971-а.
- Г-н Мърков, тръгнали сте от малкото селце Горно Вършило. Според последното преброяване там са останали да живеят 33-ма души. Как ви звучи това?
- Горно Вършило е едно прекрасно село. Казано е, че хората, където и да ходят, накрая се връщат там, откъдето се излезли. Ненапразно и аз се върнах. В момента имам някакъв бизнес там, живея в къщата на родителите ми. Освен това съм и кметски наместник на селото. То е забравено от Бога. Около 20 човека са постоянните жители. Сега много хора дойдоха и си купиха къщи. Събота и неделя е пълно. Аз и преди това винаги съм си бил кметски наместник (смее се). Кой каквото закъса, идва при мен. Няма на кого да се обадят хората. Няма ток, вода, почистване, дупки по улиците. Всеки търси кмета. Лошото е, че нищо не можем да направим. За това село нямам един лев бюджет. Завидяха ми, че съм станал кмет към гравитиращия ГЕРБ, а аз съм от БСП и моите хора ме махнаха. Бил съм изменил на принципите. Аз каква политика мога да правя на село? Тя се прави с пари. Помагаме със собствени средства. Направих организация и създадохме клуб. Взехме първия етаж, защото горе тече. Стана много хубав. Сега хората се събират, празнуват си там тържествата.
- Вашият баща е ковач, а майка ви е работила в селското стопанство. Разкажете повече за детството ви.
- Аз излязох от село на 13 години. Имам много хубави спомени - поляните, свободата. Играехме по цял ден. Никой не се притесняваше от родителите, ако закъснее детето, къде е отишло и какво му се е случило. Баща ми беше много трудолюбив човек, беше ковач. Не сме били от заможните хора. Той правеше кюмбета, подкови, брадви. Майка ми му помагаше. След това направиха ТКЗС и взеха имотите на хората. И те започнаха да търсят препитание в по-големите села и градовете. Почти всички се изселиха в Септември. Ние също. Но винаги съм се връщал и ми е било хубаво. Дори когато бях състезател, след големите състезания винаги отивах там. Зареждаше ме.
- Как започнахте с борбата?
- Боря се от много малък. Тогава всички деца се бореха. Докато сега са с таблети и компютри, тогава нямаше какво да правят. Започвахме да се борим по поляните.
- Дълъг ли беше пътят до големия спорт?
- Мисля, че много кратък път изминах до спорта. Бях будно дете. Играехме футбол в училището. Бях вратар даже. Един мой приятел ходеше да тренира борба. Покани ме да отида на едно състезание. Тогава бях на 17 години. Заведоха ме на състезанието. Пуснаха ме и се сборих. Станах втори. Имаше един треньор Тодор Диков. Сигурно е видял нещо в мен. Покани ме да тренирам и така започнах. Дебютът ми беше на републиканско първенство. Тогава борбата беше развита. Имаше 11 клуба в "А" група и толкова в "Б". Пазарджик се състезаваха в "А". Участвах на 52 кг. Без да имам някаква сериозна подготовка, и първи срещи с двама световни шампиони. С първия завърших наравно, а другият ме надви. Тогава ме поканиха да уча в София в жп института, но ме скъсаха на държавния изпит. Търсят ме, но нямам диплома. Казаха, че ще ме вземат без нея. Така ме приеха. След това се върнах на държавния изпит, изкарах го и станах редовен курсант. Последната ми година, когато трябваше да се дипломирам, беше олимпийската за Мексико. Победих Христо Трайков, но той участва на игрите, защото беше европейски шампион. Но мен ме взеха в националния отбор официално. Не се явих на държавния изпит по практика, защото не съм ходил. Kогато станах олимпийски шампион, ми се обадиха, че ген. Златанов иска да разговаря с мен. Той ме попита кога ще отида да си взема дипломата. Отидох, направиха ми много тържествено посрещане. След това ме направиха д-р хонорис кауза.
- Бяхте ли разочарован, когато не ви взеха на първата потенциална олимпиада в Мексико през 1968-а?
- Не, още не знаех къде се намирам. Нямах такива амбиции. Тъкмо започвах в борбата. Христо Трайков беше елитен състезател, европейски шампион. Сензация беше, че го победих на републиканското. След това започна да се говори за мен. Не съм имал никакви претенции за тази олимпиада.
- Борците първи започвате да ходите на Белмекен.
- Ние бяхме първите на тази база за подготовка за олимпиадата. Бяхме на лагер заедно с националния отбор по футбол. С Гунди, с Котков, даже правехме мачове срещу тях. Но те избягваха да играят срещу нас, защото при борците тактиката беше - топката може да мине, но не и човек. Те се пазеха хората. Много хубави спомени имаме и с тях. След това се разшири спортната база на Белмекен. Подписа се договор с ГДР да го ползват. Тогава видяхме какво е организирана подготовка. За първи път видяхме какво са стимули - говорим за витамини. Дотогава карахме на кебапчета и на пържоли.
- С Гунди сте имали битка и за сърцето на една дама. Кой спечели?
- Той си я спечели. Аз опитах му я взема, но не можах. Гунди беше голяма фигура. И след това почина, завалийката.
- Ставате студент в НСА и се разразява люта битка с "Левски" за кой да се борите. Защо избрахте "сините"?
- След като завърших жп института, бях приет като редовен студент в НСА. Първото ми състезание на международен тепих беше в Канада. Станах трети. Първият ми медал е от НСА. Тогава се завъртяха около мен Слав Славов, Боян Радев. Бяха величия за мен. Радев ме покани в "Левски". Ще ме направят офицер. Тогава да имаш карта от МВР беше голяма работа. За да бъда при големите спортисти, като се върнах от Канада, преминах в "Левски-Спартак". И ме изключиха от академията, защото съм преминал в друг клуб. Напуснах като редовен студент. Даже ме накараха парите, които получих от Канада за третото място, да си платя купоните, които са ми давали да се храня безплатно в стола. Така стана трансферът. В "Левски" обстановката беше съвсем друга. Големи спортисти, с големи амбиции.
- На националния стадион печелите световната титла. Спомняте ли си често това състезание?
- Това беше много вълнуващо! Аз станах световен шампион, но и отборно взехме титлата. По това време малката България бие Съветския съюз с всичките тези републики, и то тук! Когато започна това световно, стадионът беше пълен. Тогава за първи път чух тези възгласи на публиката: "Българи, юнаци!".
- Вие печелите осем мача по пътя към титлата.
- Четири от тях бяха в последния ден. Тогава световното първенство беше от три дни. В последния от тях бяха половината от мачовете ми, като три следобед. Надвих руснак, американец, унгарец и поляк. Много трудни противници. Бях изтощен. Борбата беше три части по три минути. Идвало ми е в последната част да побягна и да не се върна. Слизам и му казвам на моя треньор: "Дръж ме, че ще падна!". Той обяви, че нищо ми няма. Тръгнах и залитнах и тогава ме хвана. Това беше след една от срещите. Вкараха ме в съблекалнята и масажистите ме възстановяваха. Дойде баща ми, който за първи път ме гледаше на състезание. Това беше като инжекция за мен.
- Какво ви каза баща ви тогава?
- Той не беше от приказливите хора. Засмя се. Нямахме време да говорим. Но аз го наблюдавах, когато се борех, какви емоции изпитваше. Ставаше, викаше.
- Когато разбрахте, че сте световен шампион и публиката избухна, какво изпитахте?
- Някак не можах и да разбра какво става. Толкова бях изтощен. Вечерта ни изкараха да ни награждават като отборни шампиони. Спомням си, че направо седнах на тепиха. Не можех да стоя на краката си. След награждаването останах в общежитието с баща ми. Цяла нощ не можах да спя. Другите са поживели, радвали са се по барове. Аз нямах сила да отида никъде. Чак сутринта като се събудих, почувствах какво сме направили. Нещо много голямо!