Пафтите са били мъжки символ

От бронз, сребро и с позлата

Военачалници са ги носили, преди България да падне под турско робство

Българи и чужденци се дивят на фолклора ни с неговите песни и танци, на душевността, ритуалите, но и на носиите. Всеки, който види на живо облеклото на българката, остава удивен, а впечатление правят винаги и пафтите - красиво изковани, посребрени, понякога украсени със скъпоценни или полускъпоценни камъни. Малцина са наясно, че всъщност пафтите някога са били мъжки атрибут, разкриват в Регионалния исторически музей в Монтана.

До падането на България под османско робство с пафти, наричани още чапрази, са се кичели мъжете и военачалниците. Те са били важен атрибут към облеклото, показващ социалния статус и военния ранг на мъжа по време на Българското средновековие. Когато през XIV век населените с българи земи биват завладени от османските турци и включени в империята им, България губи както своята държавност, така и армията си. Но пафтите не изчезват, а само сменят предназначението си - започват да ги носят жените като част от костюмите си. И им се придават важни функции, не просто за украса.

Многобройни са вярванията и обредите, свързани с този красив, стилен и магичен накит. Според фолклора пафти се подаряват на годеницата, за да ги носи през бременността си, за да може те да я крепят. Вярвало се, че пазят утробата на жената, докато носи детето, за да може то да се роди здраво. Пафтата е сред най-популярните знаци на годеницата, булката и омъжената жена. На девойки не се разрешавало да ги носят с изключение на Лазаровден, когато момите, готови да се омъжат, се кичели с накити на майките си, с което показвали, че вече може да им се търси жених. По традиция за годежа момъкът или сам изковава пафти за избраницата си, или й поръчва специални според възможностите му. Големината, материалът и украсата били показател за благосъстоянието на бъдещия съпруг.

Според запазени описания от унгарския учен Феликс Каниц: "Българките се кичат и с пояс, пафти големи и красно изработени от сребро и седеф". Този пояс, наричан и попрек, бил лента от сукно, но украсена с цветни ресни и шевове. По време на сватбата с този попрек се ограждал чеизът на булката.

За пафтите се е смятало, че имат и магични сили и отблъсквали злото. Жените е трябвало да пазят накитите си и особено пафтите, за да не попаднат в лоши ръце и да им бъдат направени магии, които да вредят на притежателката си и нейното семейство. Затова и при изработката били закодирани различни заклинания, пожелания и дори легенди.

Водещите школи за изработка на пафти са били Чипровската и Врачанската, като майсторите използвали мед, бронз, сребро и сребро с живачна позлата. Жените мюсюлманки също харесали този атрибут и го приели, но заради религията изображенията трябвало да са други. Докато християнките се украсявали с птици и животни, дори змии, както и с геометрични фигури, това било забранено за другите - те използвали флорални мотиви и плетеници, позволени от Корана.

На база на направени изследвания се смята, че пафтите произхождат от българските земи, тъй като най-ранните находки са именно от тук. Едва по-късно те биват разпространени и из останалата част на Балканския полуостров.

Злодейцата на поп Пунчо

Иконата на св. Георги обикновено изобразява как героят убива змей или ламя. Но някога в Северозапада звярът носел звучното прозвище "злодейца".

Това става ясно от една от уникалните икони на поп Пунчо Куздин от Мокреш, запазени в РИМ - Монтана. Другата е на св. Димитър. Отецът е живял и работил в края на 17-и и началото на 18-и век. Самоук иконописец и смятан за продължител на делото на Паисий Хилендарски, поп Пунчо намерил начин да направи иконите по-разбираеми и близки за селяните християни, като върху творбите си описвал кой персонаж кой е. На въпросната икона той е посочил кои са царят, царицата, момата, самият светия и "злодейцата". Същото се вижда и върху тази на св. Димитър.

Духовник и просветен деец, той е автор на един от първите преписи на Паисиевата "История славянобългарска", който включва и илюстрации към нея. Автор е и на дамаскин, известен като Поппунчов сборник, написан през 1796 г. , съхраняващ се понастоящем в Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий".