Кикбоксьорът Александър Петров: В Бърза помощ съм от пандемията

Шуманов възпламени отново огъня в мен

Кой е той

Александър Петров е двукратен световен шампион по кикбокс. Той е спасил живота на стотици хора като част от екипа на Бърза помощ - Варна. Шофьорът на линейка започва работа по време на пандемията. Пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес" варненецът споделя защо е обмислял да се откаже от спорта.

- Александър, върнал сте си мотивацията отново да се биете, след като сте гледали Богдан Шуманов във веригата One. Каква беше причината да я загубите?

- Богдан възпламени отново огъня в мен. Преди години играех изцяло в чужбина. Тук не бях популярен боец, но ме знаеха. След това тъкмо тръгнах да се състезавам и тук, но дойде коронавирусът и доста дълго време не бях активен. Демотивирах се много, не виждах бъдеще в цялата тази ситуация. Излизаха мачове, приемах ги, играех, но без желание. След толкова време потърсих музата си. Не успях да я намеря. С Богдан дълги години бяхме съотборници и много професионални мачове имаме заедно. Винаги сме се допълвали един друг. Има някакъв вид съревнование между нас кой да се представи по-добре, но не е имало завист. Чисто приятелско съревнование. Сега, когато го видях какъв нокаут направи в най-голямата и гледана организация в света, направо ми наля бензин в огъня. Възпламени се всичко. След това гледах и Антон Петров в същата организация, който направи такъв нокаут, че и него го въртяха навсякъде. Българите показаха не само че са на картата в света на кикбокса и муай тай, ами и определят някои неща в тях.

- Имате победа във веригата Enfusion, която е една крачка под Glory. Какво стана там и защо не продължихте?

- Когато направиха Enfusion в Сърбия, победих. Но дойде коронавирусът и може би заради това се разпаднаха нещата. Enfusion наистина е една крачка под "Глори", но те вече са едно. Надявам се в близко бъдеще да достигна пак тези нива.

- Имате ли разговори с промоутъри на тези големи организации?

- Имаме първоначални разговори. Те са все още чисто приятелски. Надявам се да стане. Работим в тази посока. Мислех да се отказвам, но реших, че мога да дам още на спорта. Да се докажа за пореден път извън границите на България.

- Как започнахте с бойните спортове?

- Преди около 20-ина години мой приятел ме закара на състезание по кикбокс, на което участваше. Стана ми много интересно. Веднага след края на състезанието отидох и се записах в клуба, в който беше той. Така започнах още от малък. Стартирах с ученето на най-простите неща и така до ден днешен.

- Помните ли първото си състезание и какво се случи на него?

- Помня първите пет-шест състезания. Тогава ме биха като чувал (смее се). Даже бях на крачка да се отказвам, защото не бях сигурен дали това е за мен. Близките ме посъветваха да опитам да продължа. След този период започнах да трупам успехи. След това започнах с по-големите състезания.

- В националния отбор сте два пъти световен шампион. Първата ви титла беше доста драматична, след като извадихте рамо.

- Реално тогава първият ми мач беше като финалния. В последната секунда обърнах резултата. В подготовката работих като инструктор в две фитнес зали, в дискотека като охрана. Беше страшна джунгла животът ми тогава, но успях да се подготвя. Заминах за състезанието като резерва. В последния момент титулярят имаше проблем с федерацията. Оттам не обичат много проблеми със състезатели и ги махат. Така аз излязох вместо него. Добро стечение на обстоятелствата.

- След втората световна титла ли си казахте, че искате да правите професионални мачове?

- По-скоро не. Дори не исках да ходя на това световно, когато станах шампион за втори път. Нямаше смисъл за мен. Вече бях спечелил тази титла. Не виждах мотивация. Дори наградният фонд беше смешен. Карахме се с федерации, с различни хора. Беше голяма драма, та накрая ме изкараха с допинг. Тогава професионалната ми кариера започна да се развива бързо. В чужбина правех много мачове. Натрупах изключително голям опит на професионалния ринг. Общо взето, стана всяко зло за добро. Направиха ми едни "готини" хора услуга.

- Сега работите и като шофьор на линейка. Как успявате да съчетавате нещата?

- Трудно е! Когато работиш нещо и се готвиш професионално за мач, няма как да е лесно. В Бърза помощ има огромно напрежение, когато докторът отзад ти каже: "Карай бързо към болницата!" Тогава се изключваш и единствено се концентрираш върху пътя и обстановката. Спортът ме е научил на дисциплина, самоконтрол и концентрация. Това ми помага много в работата. Получавам голямо удовлетворение, защото знам, че помагам на хората.

- По време на пандемията предполагам, че сте имали много повече работа. Как го изживяхте този период?

- Имаше много критични гледки. Аз за толкова време в пандемията нито веднъж не се разболях. Важното е, че мина вече. Нямах търпение човечеството да прескочи тази перипетия. Беше ужасно! Целият свят беше спрял. Мотивацията да започна тогава в Бърза помощ беше, защото нямах и какво да правя по цял ден. Бяха затворили залите, забранили на хората да си разхождат кучетата по парковете, което беше абсурдно. И изведнъж за един ден вече нямаше коронавирус. Всички много се притесняваха, но аз не го приемах чак толкова тежко. Повече вярвах на теория на конспирацията.

- Помагате ли понякога, когато трябва да се свали болен човек?

- Налагало ми се е. Дори не съм чакал да ме подканят. Винаги съм отивал и гледал първи да помогна. Моята работа е главно да вдигна човек, когато трябва. Въпреки че не ми е задължение. Хората трябва да знаят, че не на всеки е задължение да го направи това нещо. Аз не мога да не го направя. Знам, че съм здрав и нищо ми няма. Няма как да не отида да помогна на човека.

- А случвало ли се е, колкото и брутално да звучи, да умират хора в ръцете ви?

- За жалост, наистина се е случвало. Някои неща не зависят от нас. Гледам да преодолявам тези моменти. Да разграничавам нещата. Когато свърша работа, каквото е било там, да го оставя настрана. Ако пренеса проблемите си вкъщи, няма да изкарам още дълго. Трудно се получава. Двете неща при мен се допълват. Когато отида в залата, успявам да се изключа от изминалия ден. Така се възстановявам психически.

- Какви са плановете ви за тази година? Може би по-дълго пребиваване в чужбина?

- Истината е, че не ми се живее в чужбина. Искам да си стоя тук в България и по-конкретно във Варна. Всичко ми е там - семейството, близките, приятелите. Вече тази саможертва да замина за няколко месеца извън граница е много сериозна. Не искам да подлагам себе си и близките ми на това. Въпреки че работим по такъв начин, че да успеем да съчетаем нещата. Неизбежно е в някакъв момент да се замине, но да е за по-кратък период и преди отговорен мач.