Специална поредица за тайните на КГБ: Службите убиват жената и детето на полковник от подземния град

Нямах право на семейство, но наруших заповедта, казва полковник Андрей С.

"Възможно ли е това, по дяволите?!"

Тази мисъл не дава покой на българския офицер от резерва Красен Костов, когато през 1993 г. съдбата го среща с мистериозен млад мъж, който говори отличен български, но с подчертан руски акцент. Андрей С. се представя за полковник от КГБ, командир на спецотряда на LH-33 - "Върховен ужас". Бойното звено е съставено изцяло от офицери, завършили подземната академия под Белгород. Всичко започва с налудничав план, роден сякаш от болно въображение. Общо над 4000 деца на 5-годишна възраст са отвлечени от родителите по време на Студената война, за да станат част от чудовищен експеримент.

Това е разказът на руския военен, станал основа за книгата на Красен Костов и неговия колега Пламен Григоров, озаглавена: "Свръхчовекът и подземната академия на КГБ".

Добре дошли в подземния град на КГБ! След всяка следваща среща на Красен Костов и Пламен Григоров с тайнствения полковник от руските тайни служби Андрей С. въпросите стават повече от отговорите. Как се живее изолиран от реалния свят в катакомби под земята? Ето откровенията на Андрей, който се осмелява да говори за ужасяващия експеримент в поредица разговори с българските журналисти още преди 30 години.

- Андрей, нима този подземен експеримент с вас целеше раждането на социално "дете" в епруветка?

- Може и така да се каже, но става дума за здраво същество, което може да живее без догми и фанатизъм.

- С момичетата в отделни групи ли бяхте?

- Не, ние живеехме, тренирахме и учехме заедно. Но всеки си имаше свой отделен апартамент още от самото начало.

- Разполагахте ли с лично време? Би ли описал един работен ден в Академията?

- Ставахме в 4 часа сутринта. Първата ни тренировка продължаваше 2 часа. След това имахме за около 1 час почивка. Всеки я използваше както намери за добре. Едни отиваха в библиотеката, други в барчето, за да изпият по чаша сок или кафе.

- С какво плащахте?

- Не сме плащали.

- Истински комунизъм?

- Да. (Смее се.)

- Имахте ли някакви партийни или комсомолски организации?

- О, не. Нямаше такова нещо. Нито комсомол, нито пионерска организация, нито партийна, нито профсъюзи.

Ние просто си имахме приятелски клубове и нищо повече. За мен беше много смешно, когато започнах да излизам над земята и наблюдавах с какво се занимават така наречените пионери и комсомолци. Как си вдигат ръчичките за поздрав, как си носят връзките. Идиотизъм някакъв.

- Как си обясняваш разликата между вас и децата над земята?

- Навярно някои хора над земята си правеха едно голямо идеологическо шоу. А при нас нещата си бяха съвсем реални.

- А влюбвахте ли се долу, в подземния град?

- Естествено. Ние тренирахме и учехме по двойки и по принцип тези двойки бяха между момче и момиче.

- След като си преминал през такава подготовка, какво е това, което те изненадва у човека?

- Ние сме много по-различни от вас. Толкова по-различни, че при общуване аз изпитвам някакво безпокойство от вашите страхове и притеснения, които за мен почти не съществуват.

- Мнозина няма да повярват на твоите думи.

- Знам. Но вярата няма нищо общо с истината.

- Не се ли страхуваш?

- Не. Аз отдавна съм свикнал със смъртта. Хората трябва да знаят за това, което беше направено с нас.

Връщайки се към своя живот в подземния град, Андрей разказва как с течение на годините момчетата и момичетата започват да получават мисии в реалния живот. В средата на 80-те Андрей е изпратен на състезание по спортна гимнастика. Състезава се на успоредка и земя, но истинската задача е да събира информация и между другото да охранява момичетата и момчетата от отбора. И тогава Андрей се влюбва. Тя се казва Наталия Николаевна Юрченко, но както понякога се случва в живота, момичето е с друг.

"Обичаше другия безумно, но когато забременя от него, той отказа да се оженят - разказва Андрей. - Една нощ събрал багажа си и изчезнал. Тя беше в безизходна ситуация. А аз я обичах. Бях луд по нея. Започнах да я ухажвам, за да я измъкна от това състояние. Не се надявах на нищо, но се случи така, че се оженихме.

Оженихме се на 4 април 1988 година в ленинградската църква. Аз бях под чуждо име, затова не се регистрирахме в райсъвета. Нямах право да се женя, нямах право на свой дом, на свои деца...

Съвсем скоро се намесва дългата ръка на КГБ.

"Бяхме на рожден ден в село Разумно, надалеч от Белгород - спомня си Андрей. - След празника тръгнахме за Ленинград. В колата бяхме аз, Наташа, дъщеря й и братовчед й Сергей. Движехме се по шосето Москва-Ленинград. На 70 км от Ленинград се отбихме до едно село, за да видим някакъв приятел на Сергей. На връщане, след като отново излязохме на магистралата, на десетина километра след разклона видяхме камион, който беше препречил пътя. Около него се мотаеха няколко мъже, а до камиона бе спряла и милиционерска кола. Спряха ни. При мен дойде униформен милиционер, който каза, че се нуждаят от помощ. Помислих, че трябва да се премести камионът. За секунда през мен мина тревожно съмнение, защото ми направи впечатление, че камионът е нов, без регистрационни номера. Милиционерската кола и лейтенантът в нея обаче разсеяха тревожната ми помисъл. Лейтенантът ми махна с ръка, за да ми каже нещо. Наведох се към отворения прозорец на патрулната кола. В този момент другият милиционер ме парализира с електрошокова палка. Докато се опомня, няколко яки мъже ме сграбчиха и щракнаха белезниците. Разбрах, че всички наоколо са от КГБ. Това беше предварително и много добре планирана акция. След като ме оковаха здраво (и ръцете, и краката), лейтенантът залепи на лицето ми някакъв ферман и ме попита: "Подписал ли си това?". Започнаха да ме ритат и бият. От камиона се показа цивилен с бича глава. Според мен той ръководеше акцията. Опря пистолет в слепоочието и ми изкрещя: "Гледай сега, хубавичко гледай какво ще стане. И го запомни за цял живот". Обърнах се. Няколко здравеняци бутнаха колата в пропастта. Вътре бяха Наташа, двумесечната й дъщеря и братовчед й Сергей. Колата се претърколи няколко пъти и избухна в пламъци. Хванаха ме за косата, поставиха ме на колене, надвесиха ме над пропастта и зверски крещяха:

"Гледай, момче! Отвори си очите и гледай! Нали ти подписа декларация да не се жениш, да нямаш приятели, да нямаш деца. Сега вече нямаш нищо. Гледай! Ти принадлежиш и ще принадлежиш само на тази система. Никой няма право да се намесва в твоя живот. Никой. Гледай и помни!". Пред очите ми изгаряха живи най-близките ми хора - Наташа, Ейренаида, Сергей. И сега чувам виковете им сред бумтежа на пламъците. Като в забавен кадър виждам как тази кола лекичко, лекичко се сгромолясва в пропастта, как пламъците лекичко, лекичко я обхващат от всички страни и я превръщат в огромен факел, сгромолясващ се в дъното, след който последва взривът. Този взрив тогава избухна в сърцето ми. Като просъница чувах: "Ето, момче, харесва ли ти. Отвори очи и запомни. За всичко това си виновен само ти. Само ти! Само ти! През целия си живот ще си виновен. Само ти! Ти! Ти!..."

Литвиненко плаща с живота си

Александър Литвиненко е служител на руските тайни служби КГБ и ФСБ до 1999, а впоследствие става британски гражданин и критик на властта в Кремъл. През 2000 година бяга във Великобритания и моли за политическо убежище. Литвиненко е отровен според разследванията на британското правосъдие на 1 ноември 2006 година.

(В следващия брой на 1 август четете за нечовешките изтезания на КГБ)

По темата работиха Кристиан ИВАНОВ, Стилиян ВОРУКОВ