Ириней Константинов: Не искам да знам чия е Руската църква, тя е на Бога

Публикувана: 16.10.2023, 15:00 3856 Автор: Даниела Коларова

Ролята на свети Йоан Рилски ме преобрази, сякаш някой друг движеше тялото ми

Кой е той

Ириней Константинов е роден през 1949 г. в София. През 1972-ра завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" в класа на проф. Гриша Островски. Работи във Варненския театър, НДТ "Сълза и смях", а от 1984 г. е в трупата на театър "София". Изиграл е десетки емблематични за българското театрално изкуство роли: Фердинанд в "Коварство и любов" на Шилер, княз Мишкин в "Идиот" на Достоевски, Ибън в "Любов под брястовете" от Юджийн О'Нийл, Данаил в "Когато гръм удари, как ехото заглъхва" на Яворов, Киряков в "Сън" на Иван Радоев, Барни в "Последният страстен любовник" от Нийл Саймън, Били Бибит в "Полет над кукувиче гнездо" на Кен Киси, Орест в "Орестия" на Есхил, Марин в "Албена" на Йордан Йовков. Зрителите го помнят и в ролите му във филмите "Петимата от Моби Дик", "Борис I", "Последният бей на Балканите", "Дубльорът", "От другата страна на огледалото", "Октопод". От 2008 г. Ириней Константинов е директор на общинския театър "София". През 2019-а получава званието "Почетен гражданин на София" и орден "Стара планина" първа степен за изключително големи заслуги в областта на културата и изкуството.

- Г-н Константинов, вие сте свързан родово с църквата, вашият чичо, чието име носите, е бил високопоставен и много тачен български архимандрит, изчезнал безследно след 9 септември 1944 г. Как посрещате новината, че Руската църква в София отваря отново врати и ще има нов престоятел - отец Владимир Тишчук?

- Неслучайно хората строят храмове - за да имат къде да приютят вярата си. Неслучайно по пътищата поставят малки параклиси. Когато минаваме покрай тях, те носят надежда на всеки човек, че не е сам, че Бог е с него.

На мен ми беше тъжно, че един храм, който и да е той, е затворен за своите миряни. Защото там сме заедно, ставаме общност и се чувстваме по-добри хора. Както се казва в Библията, "сърцата ни са свързани заедно с любов". Когато не можем да посетим любимото си духовно място, сякаш губи нещо от вярата си. Или сякаш вярата губи от своите нови поклонници. Но се питам: не уморихме ли с писмата си свети Серафим? И не се ли затвори той за нас?

Не искам да знам на чия държава е тази църква, защото тя е на Бога. Аз искам да мога да вляза в нея по всяко време и да се помоля за душата си. Да мога да се доближа до Бога. Но нека да оставим на духовните лица да решават проблема. Аз, като мирянин, искам да съм сигурен, че това е моето място, където мога да отида спокойно и да се помоля вътре.

- Защо смятате, че бележките с послания към покойния пръв престоятел и покровител на Руската църква - архимандрит Серафим Соболев, канонизиран за светец през 2002 г., са навредили на храма?

- Мисля, че хората отиват в тази църква повече да оставят писмата си до свети Серафим, отколкото заради вярата. Практиката да се оставят бележки на отеца е от доста по-старо време. Така правят в храмовете и на Йерусалим. Смисълът обаче не в това да се остави писмото, а да поискаме с него надежда.

- Операта "Рилският пустинник", в която изпълнихте невероятно трудната роля на свети Йоан Рилски, ни потопи не само във вярата, но и в самата религия. Дали обаче вие вярвате, че религията може да "омекоти" политиката, да я направи по-хуманна?

- Разбира се! Защото религията е много по-истинска и много по-силна! Но участието ми в тази опера беше едно преживяване, което никога няма да мога да забравя. Сякаш нещо се случваше през това време. Такива неща не не са ми се случвали друг път. Когато изговарях репликите, когато се изправях на сцената, когато се придвижвах с крачките си към Успението, колкото и да е условно, колкото и да е театрално, сякаш някой друг движеше тялото ми. Аз наистина се чувствах така, сякаш се извисявах по някакъв начин.

Имах и невероятно преживяване след втората премиера. На другия ден бях в Рилския манастир и минах по всички тези места, за които става дума в текста. Видях ги и отново се потопих в атмосферата на творбата. Сякаш всичко това свързваше в едно усещането за надежда, за близост до светеца, за вяра... Такива, много особени и силни, чувства ме вълнуваха. И пак казвам, това не е случайно, защото не всеки път човек изпитва подобно нещо. Тази роля ме приближи до светеца. Почувствах това осезаемо, усетих го върху себе си.

- За свети Серафим вече е създаден документален филм, но не и опера мистерия, за неговия живот и служение, подобна на "Рилският пустинник", нито пък театрална постановка... Готов ли сте да реализирате такава идея?

- За всеки светец, който е спасявал нашите души във времето, си струва да се направи каквото и да е. Било спектакъл, било опера... Доколкото знам, в съседна държава направиха опера за една тяхна светица. Постави я Пламен Карталов. Нарочно не споменах името на страната, защото става въпрос за Македония. А ние в момента сме в един напрегнати отношения, да не бъде изтълкувано така, че там, ето, могат, а тук не. Забравих името на тяхната светица, у нас тя не е известна, но в Македония направиха съвременна, сега написана опера.

За всеки един, който се е приближил до Бога, си струва да се създаде творба. Само по себе си тя приближава нас към него. Всеки такъв замисъл трябва да съществува, да се подкрепя и да се реализира.

- Наскоро ви преизбраха за директор на Театър "София", но който е в ремонт от над една година. Въпреки това не спирате да поставяте нови пиеси...

- Сякаш това, че сме без дом, като героя на романа на Хектор Мало, ни мотивира. Радваме се на нова публика, салоните на театрите, в които играем, са пълни. И това много стимулира всички нас. Удоволствието да играем на различни места се оказа много истинско. Ние даже репетираме! Основно в театър "Сълза и смях". Ремонтът върви добре. След направената облицовка отвън театърът изглежда прекрасно. Напук на всички, които се надяваха той да не изглежда така. Театърът изглежда не само красиво, но и достолепно. Оказа се, че заради спецификата на старите архитектурни планове трябва да се направят нови неща, които променят вътрешното пространство, но не променят функционалността на всички тези помещения. А най-хубавото е, че се очертава "сърцето на театъра" - механизация, горе, долу, светлина, звук да бъде на европейско ниво. В мечтите си искаме да се нанесем в края на календарната година, но каквото и да се случи, важното е да се нанесем в красиво и достойно място, със смисъл.