Преподавателят по японското изкуство Весела Велин: Айкидо не учи на бой, а на партньорство
В свят, раздиран от войни, трябва да се борим за мира и хармонията
Коя тя
Весела Велин е професионален учител по айкидо. Притежава 4-ти дан, което е най-високата степен, защитавана с технически изпит. Тя е една от малкото българи, които имат защитена майсторска степен в световната айкидо централа в Токио. Въпреки че е дипломиран магистър - ландшафтен архитект, се отдава на каузата да обучава децата в японското бойно изкуство. Заедно със съпруга си Владимир Велин създават своя авторска методика на обучение и дори говорят за "собствен стил айкидо"
- Създател сте на една от най-големите школи за айкидо у нас, като сте насочени предимно към децата. Трудно ли се работи с тях?
- Трудността от работа с деца идва от отговорността, която поемаш. Когато си учител на едно дете, се превръщаш в негов ментор. Твоята дума започва да се чува, а поведението ти започва да се повтаря. Затова е много отговорно не само какво говориш, но и какво правиш. Какъв пример даваш на подрастващите. Точно от това имат нужда децата днес - от истински примери, от ментори, от вдъхновители извън семейната среда. Защото те могат да влияят по различен начин. Днес до голяма степен хората, които работят с деца, са се превърнали просто в едни аниматори - голяма част от методиките за обучение на деца е "чрез игра". Да ги забавляваш е лесно, но в този случай не можем да очакваме сериозни резултати освен едно приятно прекарано време. Ако искаме истинско обучение и предаване на качества, трябва дисциплина. И тук идва трудността - да дисциплинираш децата, когато те искат да се забавляват. Да ги мотивираш да учат и да тренират, когато искат да играят. Да ги вдъхновяваш да търсят не удоволствието, а удовлетворението. Въобще да правиш не това, което те искат, а това, което е добре за тях. И да им обясниш защо самите те да избират трудния път. Това е най-голямото предизвикателство.
- Защо трябва да учим децата да избират трудния път? Това не е ли мазохизъм?
- Има една сентенция, която гласи: "Трудните времена раждат силни хора. Силните хора раждат лесни времена. Лесните време раждат слаби хора. А слабите хора раждат трудни времена". Страхувам се, че днес завършваме третия етап и преминаваме към четвъртия. Виждате какво се случва в света. Искаме или не, трябва да приемем действителността. За да подготвим децата си за нея, трябва да ги научим да се справят с трудностите.
- Как ще коментирате това, че все се по-често слушаме за насилие у нас?
- Не само у нас, а за съжаление, все по-голяма част от света е обхваната от насилие. Насилието за мен е много крайна форма. Когато се стигне дотам, сме закъснели ужасно много. Защото човек първо говори. Когато не е чут и разбран - започва да вика, да крещи. Когато и тогава няма отговор - идва насилието. Всяка форма на насилие за мен е липса на разбирателство. Липса на общуване. А общуването е още общност. Мисля, че съвременните общества някъде сериозно бъркат именно в създаването на истински общности. Днес виждаме връх на индивидуализма. Търсим себе си и кое е най-доброто за нашия "Аз". А забравяме, че колкото и да търсим индивидуалното щастие, няма как да го открием, ако не заработим всички заедно за колективното. Човек няма как да бъде добре, ако общността, от която е част, не е. Защото, иска или не, осъзнава или не, всеки един "аз" е винаги част от едно по-голямо "ние".
- Откъде идва насилието? Къде грешим при възпитанието на децата ни?
- Нека се замислим как възпитаваме децата си. Всички игри са състезателни. Всички форми на оценка са съревнователни - състезания, конкурси, олимпиади. В спорта най-важна е победата и да станеш номер 1. Номер 2 е провал... Съзнателно или не - още от съвсем малки по този начин учим децата си да се изправят един срещу друг. Да се състезават, да се съревновават, в игрите си да са противници, а не партньори. "Ама това са само игри", ще кажете вие. Да, но нали децата учат чрез игра? Когато те от малки възприемат модела на безспирното състезание, после е много трудно да ги научим да работят в екип. Да бъдат заедно. Да бъдат общност. Да се изслушват. Да работят не само за собствените си интереси, а и за тези на другите. За да разберат, че най-лесният път да постигнат своите собствени цели е да помагат на другите да го направят. Да се стремят да имат не само по-добро "аз", а и по-добро "ние". Мисля, че това са неща, в които трябва повече да инвестираме, когато говорим за възпитанието на децата.
- Във вашите школи преподавате по авторска система. В едно от своите представяния дори казвате, че създавате собствен стил в айкидо. Какво го отличава от традиционния?
- Стремим се да предложим алтернатива точно на това - на безспирното съревнование. Използваме айкидо, в което изначално няма състезания, като средство да обучаваме децата в партньорство, разбирателство и хармонична връзка. Една от съществените черти на нашата методика е, че всички упражнения се изпълняват по двама - от влизането, до загряването, през техниките. В много моменти трениращите дори се държат за ръце, докато изпълняват упражненията. Обичаме да казваме: "Да стигнеш първи сам е провал! Успех е да стигнеш заедно с партньора си!". Когато говорим за партньорство и за хармония, няма как да мислим за бойна приложност и за "ефективност на улицата". Да, нашият стил не е ефективен като бой, но работи като средство да предотвратим боя. Защото, както споменах и по-рано, стигне ли се дотам - вече е твърде късно. Ние се опитваме да се фокусираме върху предните етапи - на разбирателството, на общуването, на общността. Къде е бойният елемент тогава и защо продължаваме да го наричаме бойно? Защото в свят, раздиран от войни, трябва много да се бориш, за да запазиш Мира и Хармонията! Или както казва самият създател на айкидо: "Айки не е средство да победиш врага, а начин да обедини хората по света и да ги направи едно голямо семейство".
