140 години от обесването на Апостола: Неразкритите тайни на Левски

Днес съществува дилема  - да бъде или да не бъде канонизиран Левски? Сред аргументите на противниците на канонизацията е и този, че Левски е убивал хора. Да, това е вярно.

 В името на
България

Левски участва в доброволчески бойни формации, които не раздават цветя и рози, а водят война с поробителя. Като легионер в Първата българска легия, на 3 юни 1862 г. той се включва в сражението с белградския турски гарнизон. Левски воюва и през 1867 г., по време на сблъсъците на Панайот-Хитовата чета с турските потери. При придвижването на четата в района на Лудогорието Левски участва в екзекуцията на заловен турчин - мухтар. Така са били наричани тогавашните селски кметове. Той бил осъден на смърт, след като признал пред войводата, че "взел от един българин триста гроша силом".
По време на нападението над къщата на Денчо Халача в Ловеч на 14 август 1872 г. Левски, за да не попадне в ръцете на турските власти, убива внезапно появилия се слуга. Калфата надавал викове за помощ и оказвал съпротива. За църквата не е проблем да заобиколи тези факти. Няма да открия Америка с напомнянето, че в Пантеона на светците има персонажи, които са затънали до лактите в потоци от кръв. Проблемът е друг. Възпитан в духа на православните ценности, които носи до гроб, Левски не е религиозен, а светски водач. Високите измерения на личността, делото и подвига му принадлежат на цялото човечество. В този смисъл с ръка на сърцето трябва да признаем, че не е редно да ограничаваме Апостола с поставянето на неговата икона на православния иконостас.

Спорът за
гроба му

На 19 април 1864 г., Великден, Левски ритуално отрязва своята коса. Предава я на майка си със следното поръчение: "Вземи косата ми, та я скрий в сандъка си. Защото аз се отделям от тебе и когато чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене. Защото може би ще остана неопят и непогребан".
Възниква въпросът дали Левски е препогребан. През 1878 г., непосредствено след Освобождението, когато за столица на България е избрана София, се подема инициативата в този град да се построи паметник на Левски. В тази връзка на 15 февруари 1879 г. Софийският градски съвет излиза с решение в основите на паметника да се положат неговите кости и главата на Бенковски. И тук възниква първият риторичен въпрос: ако е имало тайно препогребване на Левски в църквата "Света Петка Самарджийска", защо спряганите за участници в него - клисарят Христо Хамбарков-Гъската, Ботевият четник Илия Джагаров и поп Кръстю Стоилов, не са разкрили тайната? Подобен ход от тяхна страна непременно би ги направил герои. Оттогава до днес въпреки предприетите в един или друг момент усилия трябва да признаем, че гробът на Левски не е намерен.

Версията
на Хайтов

През 1956 г. по време на спасителни разкопки на черквата "Св. Петка Самарджийска" екипът на археолога Стамен Михайлов открива два скелета в апсидата под олтарната част. Още тогава тръгват приказките, че единият от тези скелети с полеви щ 95 принадлежи на Левски. Според Михайлов това е невъзможно, защото става дума за ранновизантийско погребение. В крайна сметка археолозите допускат много сериозен гаф - загубват скелета. При това положение антрополозите няма как да направят своите изследвания. И така да се даде окончателно отговор на един-единствен въпрос, който вълнува обществото - на кого принадлежи скелетът - на човек от ранното средновековие или от края на XIX век? През 80-те години страхотен обществен шум по въпроса за гроба на Левски вдига известният писател Николай Хайтов. Той прави опит да докаже, че именно изчезналият скелет щ 95 принадлежи на Апостола. Но за доказване на това са необходими железни аргументи. Такива прочутият писател и останалите застъпници на неговата версия нямат.

Има ли жени
в живота му?

Знаем, че най-голямата любов на Левски е обичта към Отечеството. Не е ли имало обаче и друга любов в неговия живот?
Това е сериозен въпрос, който касае личния живот на Апостола. Проблемът се състои в това, че както в неговите писма, така и в оставените от съратниците му спомени липсват следи, които водят към интимния му живот. Тази празнина се запълва от сведения, които носят легендарен характер. Последният биограф на Апостола - проф. Дойно Дойнов, изтъква, че наред с бунтовните той си преписва текстове и на любовни песни, които пее със своя "чуден глас". Сред репертоара от негови любими песни е "Отдавна ли си, момне ле, калугерица". В крайна сметка бележитият учен, както и други преди него констатира, че Левски е "избягал ... от себе си!". Въстанал е срещу собствената си природа.

Обетът

Трябва да се има предвид, че Апостола живее в конспиративни условия. През голяма част от времето той се намира в движение от място на място. Зает е с организаторска работа. Съзнанието му е изцяло погълнато от мисли за решаването на възникващите един след друг проблеми. Не бива да се забравя, че през 1858 г. в Сопотския  мъжки манастир "Св. Спас" Левски приема монашеско посвещение. Тогава Васил Иванов Кунчев-Игнатий дава три обета - за послушание, непритежание и забележете - за целомъдрие.

*Авторът е завеждащ отдел "История на България - XV-XIX век" в Регионалния исторически музей - Ловеч