Поетът Петър Андасаров: Любовта е около нас, само трябва да я видим
Тя е дар от Бога, самият живот и няма как да изчезне
Кой е той
Петър Андасаров е роден на 16 юли 1937 г. в с. Елешница, Разложко, Благоевградска област. Завършил е специалността "Българска филология" на Софийския университет "Св. Климент Охридски".
Издал е 40 книги с поезия за възрастни и деца, с художествена публицистика и есеистика, документална проза и литературна критика. Негови стихове са превеждани на 20 езика, а в Русия, Сирия, Република Сърбия и Северна Македония са излезли книги с творби от автора, писани през различни години.
Печелил е регионални, национални и международни конкурси, носител е на литературните награди на Съюза на българските писатели, на името на Георги Джагаров, на Евтим Евтимов, на акад. Людмил Стоянов и на издателство "Захарий Стоянов". Лауреат е на Медитеранска академия в гр. Струга, Северна Македония, и е неин действителен член със званието академик. Два пъти е носител на руския медал "А. Грибоедов", на най-високите отличия на: Съюза на българските художници – "Златно перо", и на Министерството на културата – "Златен век"– огърлие.
– Г-н Андасаров, новата ви книга "Моята обич ще те посрещне" е поезия. Защо поезия?
– Пределно ясно е защо – защото съм поет и само част от останалите заглавия на досегашното ми творчество са с творби от други жанрове. Впрочем това е вторият ми сборник, съставен само от интимни стихотворения – стари и нови. Идеята ми бе чрез всички стихове читателят да се докосне до моята душевност, да разгадае философията ми за най-святото човешко чувство – обичта. Да добие представа за нейния цялостен, истински образ. В този смисъл тя е моята най-искрена изповедност, моят личен, интимен, изживян живот в хармония или дисхармония с живота на срещаните по житейтските и творческите ми пътища любими хора. Исках да покажа чувството на красивата страст, която ражда хармонията между душата и тялото. Миговете, когато ни боли от нежност.
– Днес има ли място за поезия и любов? Ценностите се промениха.
– Любовта е свято дарение от Бога! Негово дихание в душата на човека, което всъщност е жаждата му за близост чрез тайнствено общуване между жената и мъжа. С други думи, любовта е живот, самият ни живот! Тя е рожденият ни вик и последният ни поглед към света. Все си мисля, че Бог ни наказва или ни дарява с това най-скъпо богатство – любовта – в зависимост от нашето отношение към нея. Не само че има място и в днешно време за обич, за любов, но има и хора, които просто не могат, без да й се радват, да я чакат, а имат ли я, щедро да я даряват. И онези, дето живеят в мъглите на неосъзнатата лакомия за пари и печалби, не са лишени от любов. Но те са бедни духом и са забравили, че тя всъщност е религия! Имам кратко стихотворение на подобна тема от цикъла "Алегории за любовта":
"Аз ли се спрях. Ти ли отмина.
Няма път, нито обратен.
Любовта за теб беше витрина,
за мен – недокоснато злато.
Аз – старомоден. Ти най-модерна.
Кой ли спечели. И кой изгуби?
научихме ли се на верност,
или станахме по-груби?
Не питам. Не питаш и ти.
Живееш си витринно. Аз – без илюзии.
Земята все така се върти –
единият не търси другия."
– Не изчезва ли поезията като жанр?
– Как да изчезне, като тя е от най-старите изкуства - най-нежното, най-необходимото, най-синтетичното! Друг е въпросът, че днес поезията е обезличена, не е на почит, има я в изобилие – в насипно състояние. Защото няма кой да отсее зърното от плявата. Не се спазват правилата за стихостроителството, няма критерии за истинската й стойност. Безпрепятствено в неудържимия поток от псевдопоезия господства така наречената албумна продукция – книжки и книжлета със стиховце за мама, татко, батко, сестра ми, баба и дядо, за синове и дъщери, за внуци и правнуци, та чак до племенници. Не срамно, престъпно е да каканижеш словца – срамни и цинични, а всякакъв сорт медии да ги обявяват за поезия, теб пък да провъзгласяват за талантлив поет или поетеса!
– Хората четат ли още поезия?
– Моите наблюдения са, че расте интересът към поезията. Има хора, които не са се отклонявали от пътя до книжарницата, но и нови читатели от по-младите поколения все по-често посещават тези духовни средища. И друго ми прави впечатление – и едните, и другите правят подбор на книги и автори – отминават бездарните и предпочитат стойностните. Най-силното доказателство за почитта към поезията и към книгата изобщо са повечето от премиерите и срещите с автори, организирани от издателства и културни институции. Скромно нескромно ще споделя голямата си радост от представянето ми по повод на тази най-нова моя книга в Българския културен център в София, чиято храмова зала бе препълнена и бяха закупени доста нейни бройки. Незабравима ще си остане за мен и срещата ми неотдавна в арт галерията на гр. Петрич, която бе истински духовен празник не само за присъстващите, повечето млади хора – ученици от горните класове, членове на творчески групи, студенти, представители на местната интелигенция и гости на града. Близо час трябваше да водя интересни разговори с някои от тях и да пиша автографи. Предстоят ми гостувания с премиери на "Моята обич ще те посрещне" в Пловдив и Ямбол.
– Социалните мрежи и другите средства за бърза комуникация и изява не превърнаха ли писането в нещо незначително?
– Може би е така, не съм се замислял по този проблем. Социалните мрежи наистина превръщат писането "в нещо незначително", защото във всекидневната ни комуникация липсват правила и критерии. И така посредствени творения и автори с парадираща посредственост окупираха социалните мрежи, които им позволиха напълно да ги превземат. Но съм сигурен, че на това състояние в общуването ще дойде краят. Писането е свято деяние и то ще се освободи рано или късно от задушаващите го плевели. Казвал съм винаги, ще кажа и сега: Книгата, истинската книга е вечна! Всичко останало е преходна информационна, обслужваща услуга.
– Как да намерим любовта в този прагматичен свят, продукт на бездуховното ни време?
– Този свят е всъщност днешният наш живот, в който всичко си съществува, в това число и любовта. Въпросът е имаш ли рецептори за нея, жив ли е стремежът ти да се докоснеш до същността й, да усетиш божествената й сила. За съжаление, някои се отнасят опростенчески към нея или като към някаква потребност. Бих се изразил и така: Любовта е на една ръка разстояние от нас, трябва само да се протегнем и да се окажем в прегръдката й.
– Валидна ли е още максимата "Красотата ще спаси света!"?
– Човек или е приел, че трябва да живее хармонично, което е с другото име – красиво, или да живурка – ден да мине, друг да дойде. А красотата е във всичко наоколо, между нас и у нас самите. Загледайте се в нощното небе и в хоровода на звездите, ще видите осветените пространства на мечтите си, можете да достигнете недостижими хоризонти. Вижте сутрин, когато слънцето хвърля първите мрежи по върховете на планината, и у вас ще нахлуе светлина, у вас ще затрепти синевата на новия ден. А очите на момичето, на жената или мъжа до вас не са ли небе за погледа ви? Или многоцветието на природата по време на циганското лято – какви пламъци от цветни красоти! За жалост, има хора, слепи за тази красота.
– Хората стават все по-лоши. Има ли още добрина у нас?
– Надявам се да дойдат други времена и хората да се поздравяват с "Добра среща" и "Добра стига!". Децата да свалят шапки пред учителя и учителката си, да делим добра дума пред праговете на домовете си и да не залязва това "На здраве!" на празници между нас и комшии, роднини и верни приятели. И аз си задавам този въпрос за добрината, което ме подсеща за последните два куплета на едно друго стихотворение:
"Забравихме ли как, прегърнати през рамо,
се смееха къщите покрай дворoвете.
И как деляха празника по равно
далечните от времето ни хора?
Защо дарихме със сирашка участ
пътеките, които никнаха в душите ни;
защо обидно рядко ни се случва
да не заключваме вратите си?"
– Накъде върви светът?
– Да се чудиш – уж амбициозно интелигентни поколения, предвождани от подобни "личности", а водят света към гибел! Но силно вярвам, че и българите, и светът ще дочакат по-хуманни времена. Историята помни и по-трагични, по-отчайващи времена и господари нейни, които е отминала и отдавна забравила!
