Преподавателят и "ловец на вятър" д-р Мартин Кърнолски: Само президентите знаят как да се държат на сцена

Организираме у нас първото училище за хвърчила 

КОЙ Е ТОЙ

Д-р Мартин Кърнолски е музикант и преподавател по сценично поведение. Роден е през 1969 г. в София. Завършва музикална педагогика, след това и магистратура по маркетинг в УНСС. Той е доктор по театралните науки и е най-добрият пилот на хвърчила в страната. Тренира много спортове и е шампион на България по боулинг. Пред "България Днес" талантливият Кърнолски споделя повече за участието си в първото училище за хвърчила у нас и за това колко е важно да умеем да владеем публиката.

- Г-н Кърнолски, работите като преподавател по сценично поведение. Владеят ли сцената нашите популярни личности?

- Ако ги разделим на две части - шоумени и политици, единици могат да се държат добре пред хора или на сцена. От политиците това са наистина малка част - предимно президентите, които имат много добра подготовка. От музикантите мога да посоча Любо Киров като един от най-добрите в това отношение - най-прецизен, най-точен, най-възпитан дори. Разбира се има и други - Мария Илиева също е една прекрасна артистка. Да не говорим за старата гвардия - Маргарита Хранова, Васил Найденов. Много малко хора го умеят, а е важно.

- Каква аудитория обучавате?

- Обучавам всякакви хора. Работил съм и с професионалисти, с деца, освен това преподавам и публична реч, включително и на по-малките.

- Бързо ли се учат на сценично поведение?

- Когато са в моите ръце, усвояват бързо, когато са при други - не. Аз просто успявам да намеря начин да убедя човека отсреща. Богатата ми обща култура, трите ми образования и какво ли още не ми дават възможност да стигна до съзнанието по начин, по който не всеки би могъл. Да разкажа на ясен и разбираем език. Лесно е да кажем "Бъди интересен на сцената, бъди естествен, усмихнат", но трябва да го обясним и да кажем, че все пак сме хора и правим грешки и не можем винаги да сме естествени и усмихнати.

- Тази година ще участвате и в първото училище за хвърчила в България. Разкажете ни малко повече за него.

- Училището за първа година се провежда в рамките на "Виа Понтика" - нашите фестивали за хвърчила по цялото Черноморие, които са седем на брой. На 16 и 17 август ще съм в Синеморец, на 18-и и 19-и - във Варвара, а на 31 август и 1 септември - в Шабла. То ще представлява нормална среща, в която ще кажа някои важни неща от теорията за летенето с хвърчила и за безопасността, разбира се. След което показвам и всеки опитва. Уроците тук са абсолютно безплатни, не говорим за платени неща. Най-добрият от участващите, ако се появи такъв талант, а то винаги се появява, ще полети с мен в тандемен полет - с две хвърчила едновременно, като аз му показвам какво правя с моето, а той повтаря зад мен и двамата заедно летим. Става една красива въздушна акробатика.

- Звучи наистина вълнуващо. Как се запалихте по хвърчилата?

- Запалих се сам. Още от дете винаги съм искал да го правя. Това са нормални неща – ние, хората, винаги желаем да летим. Така стана, че веднъж като малък в Разлог, където най-малко има вятър, с един мой братовчед пускахме хвърчила. Направихме си ги самички, после пак опитвахме в махалата. Не ни се получи много това нещо. Впоследствие това желание си остана в мен и веднъж, когато бях в Германия, взех на малкия ми брат едно хвърчило с две върви и му го дадох. След време бях на командировка в Бургас за месец и нещо, сетих се, че там има вятър, и взех хвърчилото от брат ми. Опитах летенето отново, получи се и си казах: "Добре, стигнах някакъв връх - въртя го наляво-надясно, сигурно има в интернет клипове как се прави това нещо". Написах "kite" и излезе хвърчилото, което всъщност сега управлявам най-добре - това с четири зони, летящо във всички посоки. Месеци по-късно вече имах направено от български майстор, после си купих и indoor, тоест такова, което е за полети в затворени помещения, без вятър. На следващата година по случайност моят кум ми донесе истинско хвърчило Revolution директно от фабриката в Щатите.

- Как го задвижвате, когато сте на закрито?

- Всички сме виждали картинки от детски книжки, в които детенце тича и хвърчилото лети зад него. По същия принцип се задвижва и това, което е в залата. Всъщност то е много леко и с голяма площ. Във всеки един миг, в който направим някакво движение, хвърчилото реагира. Ние му задаваме вятър и по този начин то лети.

- Неотдавна сте живели и в Сингапур, където също сте изучавали хвърченето.

- Така се случи, че 8 години и 4 дни живях в Сингапур. Преди да замина, бях намерил хората с хвърчила и като отидох там, те ми казаха: "Заповядай при нас. Докато си на наша земя, ще летим заедно". Аз, разбира се, отидох. Интересното в този случай е, че с брат ми и с кума ми се опитахме в Южния парк в София да летим. Дори не знаехме, че в столицата няма вятър. И докато чакахме, се кръстихме "Ловци на вятъра". Когато отидох в Сингапур, след няколко тренировки дойдоха при мен и ми казаха, че виждат ентусиазъм и искат да ме запишат в отбора им. Споделиха, че той се казва точно "Ловец на вятъра". Научиха ме на много неща. Сега предавам знанията, които съм усвоил от тях, на следващите .

- А какво ви върна обратно в страната ни?

- Върна ни това, че ние всъщност не сме емигранти, поканиха ни като специалисти музиканти и ни изтече договорът просто. Променяха се постоянно условия там и решихме, че по-добре да се приберем в България. Много държахме дъщеря ни да е грамотна на български език и да може да чете, пише и говори правилно. По стечение на обстоятелствата аз отворих клас по български език в Сингапур, тъй като там нямаше специалисти, и на практика поех този риск. Довериха ми се българските родители там, които бяха в смесени бракове. Работил съм с деца от българо-албански, българо-виетнамски, българо-великобритански, българо-индийски и българо-китайски произход.

- Много ли са различни сингапурците от нас?

- Разбира се. Хората навсякъде са различни. Отличаваме се по много неща. В този мегаполис живеят доста националности от всички континенти. Там можем да видим как пребивават хората по света - как индиецът е шумен и обича да споделя, как китаецът е много тих, дискретен, няма да наруши на никого спокойствието, как белият човек смята, че едва ли не е голямата работа. В същия момент китаецът не позволява на европееца да си мисли много, много, че е велик. Различно е и интересно.

- Какви са вашите бъдещи планове за развитие на летенето с хвърчила у нас?

- Ами всичките 15 човека, които управляваме спортни и акробатични хвърчила в момента у нас, учредяваме и регистрираме асоциация. И тази година - вече 12-а, 13-а подред "Виа Понтика - пътят на птиците и хвърчилата" е подпомагана със средства и логистика от Министерството на туризма. Дотук всичко е наред, но ние искаме да разширим тази дейност, да излезем на светло и обществото да ни познава, да ни вижда и знае и да са наясно, че в България има едни хора, които могат да им представят хвърчилата, защото е важно хората да мечтаем да летим. Искаме да излезем наяве с някаква организация.

- Наистина ли ни кара да мечтаем полетът с хвърчило?

- При всяко положение. От самото начало на живота ни копнеем да летим, да плуваме. Човек се стреми към това, което няма.

- А виждате ли интерес у децата към това изкуство?

- Наскоро правихме демонстрация в една топлоцентрала - на закрито и на открито. Беше пълно с хора. Всеки, който искаше да лети, имаше възможността да го направи вътре в залата и да види, че няма нищо страшно. Разкрих им и колко е опасно понякога, защото крие трудности като всяко нещо. Има интерес, но хората просто не знаят, че съществува. Ние трябва максимално да стигнем до масовия зрител. Важно е децата да се осмеляват да опитат, с гледане няма как да стане работата.