Анета Андонова: Катастрофирахме заради самолета на Тодор Живков

От ДС идваха вкъщи да ме заплашват да не говоря нищо за случилото се

Коя е тя

Анета Андонова е родена през 1970 г. в София. Завършва столичната 7-а гимназия и българска филология в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Животът й се преобръща на 2 август 1988 г. Тогава на летище София тя оцелява по чудо при самолетна катастрофа. Работила е като журналист в пресцентъра на Министерството на спорта и в различни печатни издания.

- Анета, като погледнеш назад, каква е равносметката ти за тези 36 години от катастрофата на летище София?

- 30 години не смеех да се кача на самолет. Престраших се  едва преди 3-4 години. Летях до Сицилия. Но ми беше изключително трудно да преодолея това качване, беше един кошмар. Аз постоянно се тресях, треперех и плачех. Хората около мен се чудеха какво ми е. Предупредих при качването стюардесата, че съм преживяла катастрофа, че това ми е първият полет оттогава и че изпитвам невероятен страх.

Първите 5-6 години след катастрофата бяха кошмарни. Страхувах се от вибрациите при земетресение. Нямат нищо общо с катастрофата, но ми напомнят. И при висока скорост в кола все си мислех, че ще катастрофираме, че няма да оживеем... И веднага се връщам в онези моменти.

- Запазила ли си ясен спомен за трагедията?

- Всичко е пред очите ми! От момента, в който се качвам в таксито и казвам на едната от приятелките ми, с които заедно трябваше да пътуваме до Варна: "Сложила си си мъртвешко червило", до това как ни избутаха 45 минути преди полета...

- Вярно ли е, че заради самолета на Тодор Живков вашият е трябвало да излети преди определения час и това е станало основната причина за катастрофата?

- Да, точно така. Но виновни бяха гавазите от Държавна сигурност. Искали са да му се подмажат. И всички след това са били уволнени. Живков впоследствие научава за катастрофата.

- Какво се случи след това? Обикновено такива екстремни събития се развиват като на забързан каданс.

- Помня как ни избутваха да се качваме, как ни повтаряха: "Бързо, бързо, бързо, качвайте се!", как се озовах в самолета и първото, което чух от пилотите, беше: "Не можем да излетим! Не е достатъчна пистата, не е проверен самолетът!". Това, че го чух, то ми спаси живота. Защото, като ме изблъскаха, аз седнах на последната седалка, а местата ни бяха най-отпред. Озовах се на опашката, където се разцепи самолетът и така оживях.

- Не сподели ли притесненията си с твоите приятелки?

- Споделих, но една от тях - Албена, каза: "Хайде, хайде, глупости...". Сестра й Адриана също загина. Родителите им дълги години лепяха некролози за тях в центъра на София. Баща им също беше от ДС. Та седнах на опашката, до някакъв много едър мъж, за когото разбрах впоследствие, че е починал, но е помогнал да ме избутат през цепнатината, а всъщност през една горяща дупка, а земята е била на разстояние 3,5 м...

- Сигурно и досега виждаш първите моменти от катастрофата като кошмар?

- Спомням си, че хората, които седяха отпред, първи загинаха от задушаване. От кабината на пилотите започнаха да излизат газове. Аз блъсках по стъклото, инстинктивно, уж да го счупя, но беше невъзможно, остана ми огромен хематом... Самолетът започна да подскача страшно силно, представете си удар на спирачки при скорост 360 км/ч на неравен терен... Подскачахме напред-назад, нагоре-надолу, хората бяха с разбити глави, мозък течеше, беше страшно! Още преди да се запали самолетът, повечето от пътниците бяха мъртви.

- Ти обаче оцеля при тези неистови подскоци?

- Защото винаги си слагам колан. Всичко става за секунди. Не можеш да реагираш. Разбираш, че умираш, и толкоз. После изпадаш в някакъв шок, ужас, не осъзнавайки какво се случва.

- Твърди се, че никой от екипажа не е оцелял, спасил се е само единият от стюардите?

- Да, изпратиха го после в САЩ. Той не желаеше да говори за катастрофата, мисля, че са му дали някакви пари. Запушили са му устата.

- Къде дойде в съзнание?

- Свестих се, лежаща на тревата. Горях. Но успях да видя, че от самолета започва да тече гориво. В този момент видях и моята приятелка Албена, която също беше извън самолета. Тя викаше: "Сестра ми, сестра ми!", влезе в горящия самолет и повече не я видях. Останаха там.

- Самолетът избухна ли, или гореше бавно?

- Нямам представа. Но не пуснаха линейки към нас 15 минути! Едва тогава са пуснали и пожарни. А мен са ме намерили на 15 минути от пистата. Как съм тичала с тези изгорели крака, не знам. Качил ме е таксиметров шофьор, който отворил прозорците, защото аз непрекъснато съм повтаряла: "Горещо ми е, горещо ми е!". Цялото движение е било спряно от летището до "Пирогов". Откарвали са труповете, кой после е починал от погрешно преливане на кръв...

- Но ти оживя.

- Оживях, но ме предупреждаваха да внимавам, включително на светофарите, някой можел да ме блъсне...

- Кой те предупреждаваше?

- Представяха се за следователи. Те идваха и вкъщи да ми искат показания. Но де факто ме заплашваха! Те не искаха да говоря на никого и никога за всичко това, което разказвам сега.

- А какви показания настояваха да дадеш?

- Че не помня нищо. И да се подпиша под такъв документ. Аз казах, че няма да се подпиша. И такъв документ с моя подпис няма.

Преди 6 години отидох да си прочета досието. И що да видя? "Отишла на лечение в Париж". А за какво съм отишла на лечение там не се споменава. Няма самолетна катастрофа, изведнъж съм се разболяла на 18 години и съм изпратена на лечение в Париж! Изобщо не съществува в моето досие самолетна катастрофа. Изтрито! Не е било! Не се е случвало!

- Но нали твоето име фигурира в списъка с пътници на този злощастен полет?

- Сигурно ще се оправдаят с архивите от онова време, че не са запазени... Но това е абсурдно! Умрели са толкова млади хора, умрели са деца... Аз самата бях още дете.

- Ти обаче наистина заминаваш на лечение в Париж, защото някои от изгарянията ти не са могли да бъдат излекувани тук.

- Но не бяха и само изгарянията. Главата ми беше станала тройна от удара, имах жестоко мозъчно сътресение. Събирала се някаква околомозъчна течност и от това главата се подувала. Вследствие на удара вдигнах изключително много диоптрите. Така че в Париж бях на лечение и за очите. Тук ми казаха: "така ще си живеете с тези белези". Получих и нечовешка мигрена, но ми казаха: "Нищо не можем да направим, доживот ще пиете лекарства". Получих обезщетение 4000 лева, а близките на загиналите - 8000. За мен това е гавра.

- По онова време само хора с големи връзки можеха да заминат в западна държава на лечение. Ти как успя?

- Майка ми заплаши, че ще съди до дупка всеки - държавата, БГА "Балкан", и ги принуди да ми платят лечението. Мен ме лекува прочутата ни сънародничка, която работи в Париж - д-р Кръстинова. Тя ме лекуваше с лекарства, каквито в България тогава нямаше.