Реклама
https://www.bgdnes.bg/bulgaria/article/19340008 www.bgdnes.bg

Незрящият диджей Панчо: Дискриминирали са ме, защото съм сляп

Ходя на участия с придружител, от тийнейджър знаех, че искам да правя музика 

КОЙ Е ТОЙ

Панчо Карамански е диджей, музикален продуцент и тонрежисьор. На 33 години е и израства близо до Пловдив. След 7-годишна възраст учи в Специализирано училище за слепи хора в София. Губи напълно зрението си в детска игра, но това по никакъв начин не го спира да постигне мечтите си. Пред "България Днес" Карамански говори за творческия си път, музиката и доказва, че с вяра и упорит труд човек може да се реализира въпреки трудностите.

Реклама

- Панчо, кога се запалихте по музиката?

- Още от ранна детска възраст – 3-, 4-, 5-годишен. Дядо ми ме водеше на народни концерти. Беше ми много интересно цялото това събиране на хиляди хора на едно място. Сега вече нямам никакъв досег с народното, но още от тийнейджърските си години знаех, че искам да правя музика.

- А обмисляли ли сте да се занимавате с фолклор?

- Случвало ми се е да записвам в студиото, но някак си не го усещам. От малък се чувствам гражданин на света и не се асоциирам толкова с фолклорните песни. Честно казано, харесвам много повече португалската народна музика, отколкото нашата.

- Губите зрението си в невинна детска игра. Как успяхте да се приспособите към света след това?

- Вече учех в училище за деца с нарушено зрение. Покрай мен всички бяха или с частична, или с пълна слепота. Моята не беше пълна и можех да гледам телевизия отблизо, виждах цветовете и буквите. Все пак всички бяха като мен и не съм имал тази травма, която би ми останала, ако съм заобиколен от виждащи деца. Може би 6 месеца не разбирах, че съм напълно сляп, защото мозъкът вярва, че вижда.

- По това време сте живели в пансион.

- Бяхме по 3-ма - 4-ма в стая, което ме научи да живея с хора. Даже в момента, когато съм сам вкъщи, не ми става самотно, но ми липсват хората, защото съм израснал сред тях.

Реклама

- Пригодена ли е столицата ни за лицата със зрителни проблеми?

- София е негодна и за тези без физически проблеми. Може би един ден, когато постигна мечтите си, свързани с музика, ще си наема отделно адвокат, който ще се занимава със Столична община и всички възможни регулатори и ще му плащам заплата да ги тормози с жалби. Държавата няма да се самосезира, защото е потънала в дребни, гнусни интриги. Не е нормално младите майки да не могат да излязат нормално с количките и да разходят бебетата си.

- Доста сте активен в социалните мрежи. По какъв начин е пригоден телефонът ви?

- Устройствата ми имат вграден говорещ софтуер, който преобразува текста от екрана в говор и позволява да го навигирам в интернет. Всички големи компании, понеже не са български, си дават сметка, че хората с увреждания също биха си похарчили парите за техните продукти. Считат ни за потенциални клиенти. За статистиката - абсолютно слепите по официални данни са около 250 милиона, а тези със зрителни увреждания - близо 1 милиард, и продължавайки да използват неправилно очите си, нарастват.

- Имаха ли колегите ви предразсъдъци към вас, когато стартирахте кариерата си?

- Не просто предразсъдъци, с чиста проба дискриминация съм се срещал. До ден днешен е така. Това е част от балканския ни манталитет. Идвали са и са ми казвали: "Знам, че си свободен да вземеш това участие, но като не виждаш публиката, как ще знаеш какво да правиш?". Понеже няма изградена индустрия, тя се гради от индивидуални колеги със собствените им предубеждения. Срещал съм и страхотни хора, но дискриминацията е нещо, което съществува и днес. Колкото и да си добър в това, което правиш, срещу теб винаги ще стои някой, който не може да преглътне това, че не виждаш и се справяш по-добре от него.

- А как точно протичат участията ви? Някой помага ли ви?

- Имам приятел, който е там на 100% и от него получавам цялата необходимата информация. Това е нормалната практика по света, но в България разбиране няма.

- Тези несгоди карали ли са ви да искате да заминете за чужбина?

- Многократно. Но тук ме задържат моите приятели и това, че имам щастието да бъда визионер и си представям нещата 15-20 години напред. И оптимизмът, че въпреки всичко държавата ни е прекрасна - има много неща, които не са както трябва, но това пък дава възможността да се изградят.

- Страхотно е, че сте останали тук, защото доста българи решават да емигрират.

- Най-добрите умове на България просто заради унижението тук избират да бъдат там, където са уважавани.

- Доколко е важно за незрящите да имат близък човек, на когото да разчитат?

- Това е жизненоважно. Фактът, че умея да направя много неща сам, не означава, че искам да живея по този начин. Неволята ме е научила да мога да се оправям, което е малко притеснително. Дълго време съм лишавал приятелите си от възможността да ми помагат, а тях това ги радва. Вече с голямо удоволствие приемам помощ. Много красив взаимен процес е.

- Съжалявали ли сте някога, че се занимавате с музика?

- Когато мине много време и виждаш, че нещата не се случват точно по начина, по който си си мечтал като дете, се връщаш назад и си казваш: "Може би 15 години от живота ми са отишли напразно, но аз не знам какво друго да правя вече". Имам удоволствието да работя с продуценти от други държави. Те са мои приятели, които са музиканти с нарушено зрение. При тях нещата се случват по съвсем друг начин. В България доскоро липсваше разбиране за това как работи музикалната индустрия. Страхотен проблем е, че у нас няма мениджъри. Много са малко тези, към които можеш да се обърнеш да ти управляват кариерата. Има хора, които са много артистични мениджъри, но те не работят в България. Превърнали сме музикалния бизнес в шоубизнес и въпреки че имат допирни точки, трябва да ги разграничаваме.

- Какво ви носи този вид изкуство?

- Хубавата музика винаги въздейства на емоциите ни - било то съзнателно или несъзнателно. Има песни, на които дори преди да съм знаел текста, са ме вълнували, защото създателите са успели да предадат точното усещане, което е извън думите. Това е нещото, което ме държи вече 20-ина години.

Реклама
Реклама
Реклама