Кикбоксьорът и преподавател Иван Ангелов: Студентите свикнаха да ме виждат посинен

Главен асистент доктор съм в Стопанската академия

Кой е той

Иван Ангелов-Професора се завърна на кикбоксовия ринг през ноември. Университетският преподавател направи сериозна промяна в своята професионална кариера. Започна да работи със Станислав Бахчеванов в опит да пробие на световната сцена. Професора разкри как успява да съвместява академична със спортна кариера пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- Иван, вие сте един от най-интересните български бойци - кикбоксьор с мачове в най-големите вериги. Готов ли сте за следващи изпитания?

- Да, готвя се в момента. Заедно с моя треньор, с който работим сравнително от скоро, но пък ползотворно - Станислав Бахчеванов.

- Преподавател сте в Икономическия университет в Свищов. Как успявате да съчетавате преподаването с боевете?

- Главен асистент доктор съм в Стопанска академия в Свищов. Няма да лъжа, не е лесно, но това въобще не значи, че е невъзможно. Опитвам се да дам пример, че няма никакъв проблем да съчетаваш интелектуалните занимания с високо спортните активности. Пътувам много. Развивам дейност като треньор по кикбокс във Велико Търново, където е моят клуб. В Свищов е другата професия. Когато имам възможност, съм в София, за да търсим обиграване и да работим с треньора.

- Не е ли изключително трудно да правите качествено трите неща едновременно?

- Не е никак лесно. Важна е думата качествено. Дълго опитвах да ловя маймуни с трици и да съчетая всичко. Донякъде едното за сметка на другото. Родителите ми са се опитвали да ме тласнат предимно към академичните среди, докато аз горях за спорта. Малко или много спазвах техните наставления и сякаш оставих на заден план спорта. Сега реших, че гоня последния влак. Да опитам да се подготвя на високо ниво със сериозен професионален треньор, какъвто е Бахчеванов. Да казвам, че е трудно, звучи по-скоро като оправдание. Аз го ползвам като мотивация.

- Вие сте на 36 години, доста бойци на вашата възраст вече окачват ръкавиците. Откъде намирате мотивация да продължавате?

- Минавали са ми мисли, че е време да окачвам ръкавиците. В един момент се замислих какво казвам на децата, с които работя в залата. То е, че човек не трябва да се отказва, когато му е трудно. Ако спра сега, без да съм задоволил това, което вътрешно гоня за мое лично удовлетворение като постижения в спорта, ще бъда измамник пред тези деца. Ще направя обратното на това, което се опитвам да възпитам в тях. Няма нужда да се опитвате да възпитавате децата си, те просто ще станат като вас.

- През февруари загубихте с нокаут. Какви мисли ви минават веднага след загубата?

- Този двубой го загубих под влиянието на емоциите. Този преди него беше доста равностоен. Първоначално бях обявен за победител. След това се оказа, че има грешка в съдийското решение. Претърпях разочарование, затова излязох под влияние на силни емоции в последния двубой. Хвърлих се, не спазих точните тактически указания на треньора. Никой боец не понася загубите с лекота. Но тези моменти следва да ни мотивират. Ние сме тук, за да даваме пример на поколенията след нас, особено бидейки на почти 36 години. Работата ми не пречи. Много от по-големите ни бойци с успехи също работят. Малцина са тези, които могат да си позволят само със спортните си професионални изяви да се издържат. Такава е реалността. Работим въпреки нея.

- Какви поуки си извадихте през последните шест месеца и какво променихте, за да се фокусирате още повече върху спорта?

- Основното, което ми е липсвало, е по-целенасочената работа с треньор. Дълго време съм живял и тренирал в Свищов. Там с моя дългогодишен треньор Мартин Минков работихме много време, но той започна да пътува в чужбина, а аз се откъснах към Търново. Загубихме връзка, опитвах сам да се готвя. Извеждали са ме момчета, които не са треньори, а аз съм на тях. Това е основното, което си извадих като поука - няма как да искаш да се мериш с хората, които правят основно това, а ти да го слагаш на второ място. Трябва да си на 100%, да отделиш необходимото като време и средства. Затова сега съм в София при всяка възможност да работя. Има чудесни спаринг партньори, треньори, среда за работа.

- Вашите колеги и студентите в университета как приемат кикбокса и бойните спортове? Надали са виждали посинен преподавател.

- Това беше вярно в началото. Имаше някакъв период на свикване и нагаждане. Тук е моментът да благодаря на моите колеги от катедра "Международни икономически отношения". Те са изключително толерантни към тази моя странност. Подкрепят ме, заместват ме, когато трябва. Сега по-скоро се шегуват. Казват: "А той Ванката има пак синина под окото, но за него това е все едно аз да се одраскам с химикал по ръката".

- Запалват ли се студенти по бойните спортове, гледайки ви?

- Имаме не един и два случая, в които колеги и студенти са проявявали интерес, записвали са се, тренирали сме заедно и сме ходели по състезания. И сега е така. Това е чудесен пример как не са взаимоизключващи се двете неща. Напротив, могат да са взаимодопълващи се. Много хора мислят, че спортът е просто да блъскаш в залата. Това не е така. Бойните спортове - кикбокс, бокс, тай-бокс - изискват сериозен интелект. Трябва психически да си много здрав и подготвен.

- Като дете как се ориентирахте към каратето?

- Още от 4-5-годишен гледах филмите с Жан-Клод ван Дам. Питах кога ще стана достатъчно голям да ме запишат на някакъв боен спорт. Тогава кикбоксът не беше разпространен в страната. В Свищов въобще не бяхме чували за него. Имаше карате. На 7 години ме записаха на него. Тренирах известно време, но се откъснах. Тренирал съм други спортове след това - баскетбол, тенис на маса и т.н. По-късно се върнах към първоначалната ми страст бойните спортове в залата по кикбокс. Това стана чак като студент. Късничко се върнах към страстта си.

- В началото имахте ли успехи?

- В каратето като малък нещата ми се получаваха от раз. В кикбокса не беше така. Първото ми участие беше на студентско първенство. Загубих дебютната среща оспорвано по точки. Тази загуба много ме мотивира и реших, че искам да се пробвам пак.

- Кога започнаха успехите?

- На второто ми състезание завоювах сребърно отличие. След това още няколко пъти ставах вицешампион. Една-единствена титла имам при аматьорите. Затова реших да направя прехода при професионалистите, усетих, че времето ми късее.

- Според вас в България развива ли се професионалното направление?

- Последните няколко години има много сериозен прогрес в сферата на бойните спортове у нас. В ММА ставаме свидетели какви галавечери се организират. Някои от най-успешните световни вериги гостуват у нас. Прогресът е налице.

- Имате интересна история за вашия прякор. Ще я разкажете ли?

- Прякорът ми е даден от един колега и приятел Доброслав Добрев-Додо. Случи се на един от лагерите на Senshi, където се запознахме с него. Той гледа във фейсбук, където на английски имам написано assistant professor (асистент преподавател). Започна тънко да ме подбъзиква: "Ти пък как толкова млад, а вече професор?". Oбясних му, че не е така. Всъщност съм само асистент. Започна: "Ха-ха Професора, Професора!". Така на майтап си остана и залепна този прякор.