Илия Печикамъков, треньор на боса на ВИС: Васил Илиев знаеше, че ще го убият

- Г-н Печикамъков, вие сте сред малкото хора, които познават най-отблизо Васил Илиев. Kакви бяха първите ви впечатления от него?
- Васил беше шести за седми клас, когато дойде в спортното училище "Олимпийски надежди" в София. Той е роден 1965 година в Кресна, значи първата ни среща е била в края на 70-те години. Васил беше мъничък, 13-годишен. Викаха му Васко Малкия, защото тежеше само 28 килограма. Беше си мръвка месо.

После много бързо дръпна и възмъжа.
- Как ставаше приемът в "Олимпийски надежди"?
- Като треньор по борба ходех на абсолютно всички състезания за деца и пионери. Винаги, когато имаше контролни срещи, приятелски срещи, международни срещи, бях в залата. Две неща бяха основни за мен при избора на бъдещите борци. Физическият потенциал да станат елитни спортисти и да са добри ученици. Децата, които се справят успешно с уроците, стават по-качествени състезатели. В борбата един миг може да е решаващ за изхода от мача. Който мисли по-бързо, той печели.
- Васил Илиев какъв ученик беше?
- Беше пълен отличник за разлика от брат си Георги. Двамата бяха много различни като характери. Георги, аз никога не съм го наричал Жоро, с моя помощ връзваше тройките. И той беше талантлив като борец, но доста по-мързелив.

Като дете Георги е ученик в Кюстендил, но подправя оценки и неизвинени отсъствия и отива да учи в Перник. Оттам го взех в моето училище. Васил ми се примоли да приема и по-малкия му брат в "Олимпийски надежди". Но така е, както пръстите на едната ръка всичките са различни, така и хората са различни. Нищо че са родени и отгледани от едни и същи родители и възпитани по един и същи начин. Васил беше любимец на всички учители в "Олимпийски надежди", любознателен и работохолик. Видях го за първи път в Кюстендил, препоръча ми го първият му треньор Стойчо Иванов. Със Стойчо и до днес сме много добри приятели.
- Как минаваше един ден на Васил Илиев като борец в "Олимпийски надежди"?
- При нас нямаше кръшкане. Всичко се въртеше в един строго определен режим. Сутрин ставане преди 7 часа. Закуска и след това на училище. От училище на тренировка. Обяд и след това занималня. После пак тренировка и след това вечеря. Накрая вечерна проверка и всички по леглата. В някои отношения режимът беше по-строг, отколкото в армията. Борците в "Олимпийски надежди" пет години живееха при такава дисциплина. И след това отиваха в истинската казарма, за да си отбият военната служба. Сега няма казарма и някои мънкат колко тежко е било навремето в армията, но за мен това са пълни педали.
-  Какво се случи с Васил Илиев, след като дойде при вас?
- Разви се много бързо като спортист. Стана шампион във всички възрастови групи, в които се състезаваше. Беше страшно упорит.

Васил беше инат и такъв си остана. Той не не можеше да допусне някой да е пред него. Може би и това му попречи по-късно в живота. Искаше в спорта да е №1, както и в училището и по-късно в бизнеса.
- Кой беше повратният момент, в който Васил Илиев реши да скъса със спорта и да тръгне по различен път?
- Това се случи преди олимпиадата в Сеул през 1988 г.  Васко вече беше станал шампион на един от най-важните турнири в

България в своята категория. По всички показатели той трябваше да пътува за Сеул и да се състезава в категория до 68 килограма. Но нещата се развиват по друг начин и Васко хвърли екипа. Каза: "Не, повече няма да се боря." Отрязоха му крилцата и главата. Мечтата му беше да се бори на олимпиада. В неговия клуб ЦСКА тогава нямаше кой да се застъпи за него. А курвенски постъпки и подсечки се правеха здраво, за да се избутат на преден план определени хора за сметка на други.
- След като се отказа от спорта, Илиев допитваше ли се до вас?
- Допитваше се за много неща. Когато го направиха президент на федерацията по борба, беше запазил място за мен да седна до него. Беше решил да махне професор Райко Петров от всички постове. Казах му: Васко, бъркаш. Може да ти е попречил, може да ти е объркал живота, но той е голяма фигура не само в българската, но и в световната борба. Не бива да го зачеркваш." Съобрази се с моето мнение, въпреки че ставаше дума за човека, който го отказа от борбата. И правилно постъпи.
- Запази ли своя респект към вас и тогава, когато се превърна в един от най-богатите хора в България?
- Винаги! Той имаше навика, когато седи зад бюрото, да качва краката си на масата. Влезна ли при него, не почвах да говоря, преди да ги свали оттам. Той се усещаше какво трябва да направи. До края на живота си ме наричаше "другарю треньор" или "тате". Веднъж дойде при мен в залата и носеше обеца на ухото. Беше през зимата на 1993 г., каза ми, че се прибира от Бразилия.

Попитах го дали знае кои носят обеци и дали случайно не е "включил на задна". На него му стана много неудобно. Предупредих го, че когато идва при мен по какъвто и да било повод, не искам да го виждам с обеца. Запомни какво съм му казал и повече не съм го срещал с обеца на ухото. 
- Кога го видяхте за последен път?
- Две седмици преди да го убият. Заминавахме за турнир в Атина. Казах му: ДВаско, пази се.У Отговори ми: "Аз го чакам тоя момент." Настръхнах целият. Накарах го да повтори все едно не бях чул добре. Каза ми същите думи: "Аз го чакам този момент"...
- Знаел е, че се подготвя убийството?
- Имал е предчувствие или предизвестие. Моята информация е, че тогавашният министър на вътрешните работи Любомир Начев го викал лично и му е взел оръжието. Оръжие, което Васил законно е притежавал.
- В личния си живот какъв беше Васил Илиев? С вас той е споделял доста неща.
- Спомням си как се връщахме от  състезание в тогавашната Германска демократична република, на което Васко беше станал шампион. В самолета ми се видя, че е омърлушен. Попита ме дали може да седне до мен и да поговорим. Разказа ми, че приятелката му е бременна. Попитах дали има чувства към нея и той ми отвърна, че е влюбен в момичето. Казах му, че има два пътя - или при доктора за аборт, или да се жени. Войник беше и в казармата се ожени. Това беше първата му любов. Разказах тази история на дъщеря му Ивон преди време. И двамата се просълзихме... След това Васко срещна Кристина. Сега тя е с Любо Пенев.
Васко и Любо бяха много близки. Държаха заедно дискотека "Нерон", имаха и общ ресторант. За Васил Илиев се пишат страшно много глупости от хора, които даже не са го виждали. Цели книги има за него от такива автори. Изкарват го алкохолик, а той изобщо не пиеше. Една чаша я държи цяла вечер, колкото да казва наздраве. Виж, Жоро пиеше доста, но не и Васил.
- Вие с какво се занимавате в момента?
- Пенсионер съм и си гледам градината. Това ме държи. Радвам се на децата и внучката. Жал ми е, че съсипаха спорта и училището "Олимпийски надежди". Там са ми минали младостта и животът. Търсили са ме от Германия и Франция да им покажа как се правят спортни училища. Но сега времената се промениха. Животът в България е съвсем различен. Явно според тези, които държат властта, пенсионерите са излишни на държавата и трябва по най-бърз начин да умират. Днешните политици не знаят и не искат да знаят, че имат родители. Не ги интересува как живеят другите. Но явно такива са вижданията на сегашния политически елит.