Видинското царство пада под турско робство чак през 1422 г.

Хипотезата се потвърждава

Монети от Бонония дават нова версия в историята ни

Датата на окончателното падане на България под турско робство може да бъде променена според намерените монети при археологическите разкопки на Бонония. Те показват, че Второто българско царство е съществувало до 1421-1422 г. Това обяви археологът проф. Николай Овчаров във Видин.

Новите артефакти доказват, че Видинското царство е просъществувало до по-късен период от този, който ни е познат от историята - не до 1396 година с пленяването и гибелта на цар Иван Срацимир, а до 1421-1422 година, когато начело е бил неговият син Константин.

Историята казва, че през 1391 г. във Видин без съпротива се настанява гарнизон под командването на Фируз Бей, който използва града като база за нападение над Влашко. Като реакция на решителната победа на османците над съюзните сили на сърби и босненци на Косово поле на 15 юни 1389 г. унгарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход. През пролетта на 1396 г. неговата 60-хилядна войска влиза във Видин и прогонва османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците за зла беда са разгромени при Никопол на 25 септември 1396 г. и Баязид I превзема Видин след кратка обсада. С това е сложен край на Видинското царство. Видинският цар Иван Срацимир е пленен и отведен в бившата османска столица Бурса на Мраморно море, хвърлен в тъмница и умира през 1402 г., вероятно удушен. Според друга версия той умира още през 1397 г.

Проф. Николай Овчаров казва, че от намерените наскоро около 200 монети само две са на османски владетели - на султаните Баязид и Мехмед I Челеби. Много повече османски монети са открити от периода след 1420 година, по времето на султан Мурад II и след това. Установено е значително наличие на монети от различните периоди на монетосечене на цар Иван Срацимир, както и на влашки воеводи.

Това е много важно археологическо доказателство, че Видинската държава е съществувала до 1420-1422 г., и потвърждава хипотезата на проф. Пламен Павлов и проф. Иван Тютюнджиев. Според нея на базата на данни главно от западноевропейски извори около 1396 г. всъщност Иван Срацимир е отведен, но остава неговият син Константин. Или Видинското царство остава да съществува до неговата смърт, уточнява проф. Овчаров.

"Тези доказателства са много важни за нашата история, защото съм сигурен, че съвсем скоро ще влезе и в учебниците - България пада под османска власт не в 1396 г., а в 1420-1422 г. около смъртта на Константин", подчертава проф. Николай Овчаров.

Завоеванията над българските земи от османските турци не се осъществяват бързо, а от цели петима последователни султани - Орхан I, Мурад I, Баязид I, Мехмед I и Мурад II. Съпротивата на българските владетели е част от българо-османските войни. Както показват фактите, превземането на България трае между 55 и 82 години. Старопланински крепости като Ловеч, Враца и Троян падат няколко години след завладяването на Константинопол през 1453 г.

Всъщност политическата обстановка е объркана още между 1341-1347 г., когато във Византия се води гражданска война, в която враждуват две династии - Палеолози и Кантакузини. За съюзници Кантакузините привличат турците, които получават право да владеят Дарданелите и участват в превземането на черноморските български градове, които падат с изключение на Созопол.

По това време царството на Иван Александър вече е поделено между синовете му. Иван Шишман е получил търновското парче от България, а Иван Срацимир - видинското. Източната част е отцепена още по-рано от деспота Добротица и неговия син Иванко. Българите всъщност са повече - отцепили са се и Влашко, и Молдова, воеводствата на Прилеп и Сяр и други. При появата на турците в средата на XIV в. на Балканите има общо 40 феодални образувания, но само няколко са формирани на етническа основа. Унитарните държави - сръбската, българската и византийската, се разпадат.

Това е периодът на най-слаба централна власт и най-голяма феодална разпокъсаност и в другите части на Европа. По онова време нито една държава не е достатъчно мощна, че да обедини другите или сама да предприеме поход и да прогони турците обратно в Азия. Папата също се проваля. Във вула от 25 декември 1366 г. той обявява кръстоносен поход и поставя условие за него - обединението на двете църкви. Поход няма, обединение също няма, в Европа цари анархия и християнските държавици продължават да се боричкат помежду си. Маджарите например издебват сгоден момент и завземат Видин за 4 години от 1365 до 1369 г. България два пъти вика турците на помощ във войните й срещу маджари и византийци между 1356 и 1366 г.

Най-унизен и безпомощен е император Андроник IV в Цариград. В замяна на своето оставане на византийския трон той отстъпва на султан Мурад I стратегическата крепост Галиполи. Така турците си възстановяват връзката между Румелия и Анадола през Дарданелите и набезите им се засилват.

Българите се оказват единственият покорен от турците народ, който не дава генерално сражение на завоевателя си и пада в плен почти без да е оказал съпротива.

Неотдавнашни изследвания доказват, че някои подценявани фактори са имали доста голямо, даже решаващо значение за краха на българската държава. Най-главните от тях са епидемията от чума и свирепата суша в Северна България. Те водят до жесток демографски срив. Страната е обезлюдена извън поречията на реките, които не пресъхват. Тези фактори на разрухата фатално са се комбинирали с другите, които традиционно изтъква историческата литература: феодална разпокъсаност, стопански срив, духовна криза, слаба и късогледа политика на управниците и други. В резултат на всичко това в края на XIV век България е една изсъхнала, пуста и чумава земя, потънала в хаос и безвластие, чийто завоевател изчезва за десетилетия след триумфа си, сякаш не желае да я владее.