Борис Георгиев: "Факултета" е пълно с таланти

Победих Тервел Пулев с първия ми мач

КОЙ Е ТОЙ

Още в първия си мач на ринга Борис Георгиев се изправя срещу друг бъдещ олимпийски медалист - Тервел Пулев. Отстрани до въжетата е Кубрат Пулев-Кобрата. Съдбата на тримата се преплита многократно. Борето се превръща в един от най-успешните български боксьори. А в днешни дни той има нова мисия - да намери следващия суперталант от столичния квартал "Факултета".

- Борис, завръщате се в родната зала като треньор в "Славия". Как се чувствате?

- Благодаря на Господ, добре съм. Моето семейство също. Имам три деца - три момичета. Гледам си ги. Оттук насетне в залата. Откъдето сме тръгнали, там ще завършим.

- От колко време работите като треньор в "Славия"?

- От доста време мислех дали да се захвана. По принцип не ми се занимава с бокс, но искам да дам всичко от себе си за моята голяма фамилия от моя квартал "Факултета". Аз не съм циганин, аз съм мангал. Буквално това е изразът. Искам да им помогна, защото те могат. Много могат. Готови са! Малко трябва да се бутнат само.

- Откъде идва отливът на деца? Не е както бяхте вашето поколение.

- Не зная. Сигурно и времената са били други. Сега вече е различно. Много е трудно едно дете да се задържи в залата. Това не важи само за "Славия". Говоря за всички клубове. Говорил съм с други мои колеги, които вече са треньори. Има много талантливи деца, но 99% са моите братя, от моята кръв. Много ми е тежко, защото гледам - той е готов боксьор. Трябва му само малко. Докато момчетата, които не са талантливи, дават много труд. При нас много лесно го хващаме, развиваме и го изпускаме.

- Кога за първи път вие стъпихте в залата?

- Записах между 9- и 10-годишна възраст. Залата на "Славия" беше много голяма. Имаше шест ринга. Всичко беше пълно. Дойдох сам и питах има ли място да се запиша. Тогава Старото - моят треньор, ми каза, че няма. Аз като дете се разревах и излязох. Тръгнах си пеша до "Факултета". Отидох си и рева. Майка ми ме попита защо. Казах й, че е защото не са ме искали да се запиша на бокс. Дойде вуйчо ми Коко Калев. Той също ме пита защо рева. Обясних му и каза, че ще ме заведе той на другия ден. Познавал ги и му били приятели. Не спах цяла нощ. Той дойде, закара ме. Тогава таксата беше 10 лв. Той ми я плати за един месец, за да мога да тренирам. Тръгнах една седмица сутрин и следобед. Не само по веднъж. Не ме интересуваше училище, не ме интересуваше нищо. На първата седмица шефът на боксовия клуб Николай Стоянов ми каза, че аз няма да плащам такса. Имало състезание и ако бия, те ще ми дадат премия. Прибрах се и обясних на майка и татко и те се учудиха. Питаха кога е състезанието и им обясних, че ще е след 20 дни. Тренирах и то беше в ЦСКА. Сещам се, че Кобрата беше там. Първият ми мач беше с Тервел Пулев.

- Първият в живота?

- Първият ми мач беше с Тервел Пулев (смее се). Кобрата е една година по-голям от нас и не играе. Беше в ъгъла на брат си. Излиза с него. Пред очите ми е как Кобрата вика, вика. Аз не знам какво правя, какво не правя. Малък бях. На 20 дни тренировки. Но ми вдигнаха ръката, бих го. Все още се бъзикам с него, че съм го бил. Той отрича по принцип. Казва, че не е така (смее се). Върнах се в залата и вече ми дават стипендия. Не помня колко пари бяха. Оттам тръгна съдбата ми, защото те ме запалиха, като знам, че ще взема пари. Малко дете, иска да направи нещо. Обичах бокса. Сега не го обичам толкова. Оттогава до 38-годишна възраст съм взимал достатъчно много пари. Всеки божи месец не съм спирал. И сега не спирам да взимам от бокса. До живот ще взимам, защото имам олимпийски медал.

- Сега като че ли комерсиалното е на преден план?

- Искам да кажа на младите спористи, че спортът е знание, спортът е култура. Спортът учи да се оправяш сам в живота. И в джунглата да отида, знам, че ще се оправя. Лъв да излезе срещу мен, знам, че ще поговоря с него, ще се сбия с него, ще направя нещо и ще се спася. Имам много-много битки в живота.

- Вие започнахте с победите много млад. Първото ви европейско за мъже беше на 17 години и взехте сребро. Какво помните от това първенство?

- Ако искаш нещо на 100%, Господ ще ти го даде. Обичам много футбола. И досега повече от бокса. Но не го мога. Господ ми е дал да съм боксьор. От нашия квартал "Факултета" едно момче стана щангист. Стана световен шампион за юноши. Беше на 15-16 години. След това спря. Сега има две-три деца, ходи да работи. Тъжно е, човек.

- Но вие сте положителният пример. Като ви тръгна така, вярвахте ли, че можете да стигнете до толкова много успехи?

- Вярвах! Точно тогава видях това. Имаше стари боксьори. Аз бях много малък - на 17 години. Нито опит имах... Юноша играе при мъжете. Видях как играят те за първи път. Знаеш ли, че ми беше по-лесно с тях? Може би е имало и малко подценяване. В първия мач играх с един силен румънец. Не му дадох да ме докосне. Всички питаха откъде България е взела това момче. Тогава бях с Георги Юнаков, лека му пръст. Той говореше малко френски, немски и се кефеше много. Всички го питаха за мен. Той ми даде доверие на 17 години. Ако олимпиадата не беше с поименни квоти, и аз бях участвал на нея, още тогава щях да съм медалист. Аз не помня моите мачове. Какво аз правя. Помня, че знам какво ще направи противникът.

- Питали ли сте откъде ви идва това нещо?

- Не, не съм. След това треньор на националния отбор стана Ангел Ангелов. Исках да се докажа. По принцип много кръшкам. Мързелив, много-много не тренирам. Бат Геле една седмица нищо не ми казва. На втората ми каза: "Имаш голяма дарба. Само ще те натисне някой и ще те оправи!". Казах, че нямам проблем, бокс е. Но 10-15 мача с него на европейски и световни никой не ме би.