Терорист с бомба на пояса ще взривява Фердинанд

Атентатът срещу царя е насрочен за Никулден 1914 г.

Смъртоносните колани не са изобретение на днешните терористи. Още преди столетие такъв колан изработва група български атентатори. С него те искат да взривят цар Фердинанд. Щастливата звезда на монарха го спасява от гибел.

В края на 1914 г. Серафим Манов, юрганджия и поклонник на руския анархист Кропоткин, замисля родолюбиво дело. Иска да хвърли във въздуха Народното събрание и да реши всички проблеми на отечеството.

Манов споделя кроежите си с македонстващия Викентий Попанастасов. Той е родом от Кратово, подпоручик е от запаса. Има университетско образование и работи във Върховната сметна палата.

Ученият Викентий възразява на Серафим. Ако иска да стори добро, по-добре да ликвидира царя, убеждава го той.

Заедно със Санко Антов, който бил “истински леопард”, тримата оформят съзаклятнически кръжок.

Обикновена адска

машина няма

да свърши работа,

разсъждава Викентий. Трябва да се измайстори бомба, която Серафим да запаше около кръста и да се взриви заедно с Фердинанд.

Той изрязва кройката от вестник и я дава на съратниците. Санко и Серафим изработват смъртоносния колан: овална ламаринена кутия с кожен ремък.

Бомбата трябва да се напълни с експлозив.

“Донесоха я у дома една вечер, но им казах, че няма динамит, та Серафим да замине в Кюстендил и да чака, докато уредим работата с русите, понеже сърбите нямат пари”, свидетелства Викентий.

Атентатът е насрочен за Никулден или новогодишните празници, когато Фердинанд отива на църква.

Жена с кърпа ще даде знак и камикадзето Серафим ще се хвърли под царския автомобил. Едната ръка ще държи в джоба, където с батерия ще възпламени бомбата.

Докато търсят динамит,

покушението

пропада заради гръм

в Градското казино

На 31 януари 1915 г. там има бал с маски. В кулминацията на тържеството избухва бомба.

Атентатът цели да ориентира България в Първата световна война. При Съглашението или при Централните сили е въпросът тогава.

Жертвите са 12 - четирима убити и осем ранени. Сред арестуваните са и душегубците на царя. Викентий Попанастасов е осъден на смърт.

“Не искам милост - пише той на величеството. - Знаейки, че главният военен прокурор ще Ви предаде криво моите обвинения, затова искам да се удостоя с аудиенция, чрез която да Ви разкрия самата истина.”

Фердинанд отказва свиждане и потвърждава присъдата.

На 13 юли 1915 г. Викентий е екзекутиран в двора на Централния затвор. “Да живее България!”, провиква се той, преди да увисне на въжето.

Викентий наистина

е обесен невинен

“Разкриването на истината по атентата в Градското казино - сочи акад. Георги Марков - дължим на Исмаил Хакъ бей (Георги Парталев), потурчен българин от Велес, завършил право, членувал в “Червените братя”, инспектор на полицията в Цариград през 1912-1915 г., отговорник за изпращането на терористи в България.”

“Въпреки бързата кариера под друго име - продължава историкът - Парталев си остана в душата и сърцето българин и християнин. Той се изповядваше тайно и причестяваше в Българската екзархия от протосингела архимандрит Паисий. Той осуети извършването на няколко атентата с изключение на този в казиното.”

Акад. Георги Марков дава пример с един крайно любопитен случай, който доказва колко изобретателни са терористите.

През 1912 г. Никола Генадиев, Симеон Радев и Христо Матов

получават по пощата

книги бомби

Експлозивът е подвързан в луксозни екземпляри под заглавие “Арменската история”. Отвориш ли четивото, отиваш на небето.

“Парталев предотврати нещастието чрез Милан Манолев, който ги предупреди навреме”, обяснява избавлението историкът.

Оказва се, че организатор на атентата в казиното е Наум Тюфекчиев. Професионален терорист, той е отговорен за много черни забрадки.

Нему принадлежи убийството на Стефан Стамболов. Наум знае, че Стамболов носи бронежилетка, и заръчва в покушението да не се използват куршуми.

Ятагани, намазани с отровен зехтин, са оръжието на престъплението. Хем да режат мазно, хем да подлютят раните! С тях на 3 юли 1895 г. жертвата е съсечена на ул. “Раковски”.

На същата улица през 1916 г. пада и Наум Тюфекчиев. Застрелян е с шест куршума от екзекутора на ВМОРО Туше Скачков.

Страшилището

Антон Прудкин

В ненаписаната история на терора Антон Прудкин мери ръст с Карлос Чакала и Осама бен Ладен.

Неговата биография е разпъната от взривове. Бомби са крайъгълните камъни на житейските му посоки. В джобовете му вместо монети дрънкали куршуми. В пазвата си винаги криел адска машина.

Антон Макаров Прудкин е роден в Русе през 1880 г. Баща му е украински солдат, участвал в Руско-турската освободителна война. Майка му е българка.

Завършва търговската гимназия в Свищов и морското училище в град Николаев.

Соленият вятър го запилява по далечни морета. Стига до Индия, където взривява къщата на богат англичанин.

После през Калкута се връща във Варна.

През 1903 г. крои

да потопи няколко

европейски кораба

в името на страдаща Македония.

Прудкин набелязва унгарския “Вашкапу”, австрийския “Аполо”, германския “Темедас” и френския “Феликс Фресине”.

Работата трябва да се изпипа така, че всички да гръмнат едновременно в цариградското пристанище.

Успява да прати на дъното само “Вашкапу”. После под чуждо име се скрива в Женева. Тук слуша сказки на Владимир Илич Ленин. Огненото слово го превръща в редник на световната революция.

Сред подвизите на Антон Прудкин са взривяването на моста в софийския квартал “Надежда” и бомбата в театър “Одеон”. За първия атентат получава доживотен затвор, за втория е осъден на смърт.

През 1930 г. смъртната присъда е заменена с доживотна, а през 1936 г. терористът е помилван и освободен.

Прудкин се прибира във Варна, където уж захваща стария морски занаят.

Всъщност става

съветски шпионин

Когато Германия напада СССР, той се амбицира да вдигне във въздуха акционерното дружество “Транспетрол”.

В неговите резервоари горивата надхвърлят 10 милиона литра. Хубав фойерверк ще стане, потрива ръце динамитният специалист.

Акцията е обмислена до най-дребния детайл, но провал обърква сметките. На 22 юли 1941 г. Антон Прудкин е арестуван. Отново е осъден на смърт. Този път дочаква палача. Обесен е във Варненския затвор на 2 август 1942 г.

Наш експлозив по-добър от динамита

Измисли го офицерът Стоян Величков

Българин измисли по-добър експлозив от прочутия динамит на Алфред Нобел. В началото на ХХ век офицерът Стоян Величков забърка взривното вещество “Цвят”. То се наложи в нашата армия, но не можа да пробие в чужбина. Пословичната нашенска завист сложи крак на Величков да се прослави като шведския си колега.

Половин килограм “Цвят" къса железопътна релса, установява комисия през 1906 г. Тогава новото разрушително чудо е гледано под лупа от армейски специалисти. Те сравняват взрива на Стоян с динамита и още два експлозива.

След гърмежите се вижда, че “Цвят” е направил дупка с най-големи размери и най-правилна форма.

Освен това новият взрив е стабилен и безопасен.

Той е термо-

и влагоустойчив

Удар, търкане и дори огън не могже да го възпламени, протоколира комисията.

Стоян Величков сяда с Наум Тюфекчиев да полее успеха. Наум е палачът на Стефан Стамболов и светило в оръжейните работи. Внася револвери от Лиеж, преправя системата им и ги предлага на пазара.

Тюфекчиев е главният доставчик на мелинит за нашата войска. Прекарва го контрабанда през Босфора и му слага много висока цена. (Още за него виж в текста на 17-а стр.)

Успехът на Стоян озлобява Тюфекчиев. Той пуска мълвата, че Величков е маниак и дори луд. Авторът на “Цвят” се правел на велик откривател като Нобел, повтаря завистникът по кръчмите. Зевзеците това и чакат, лепват на Стоян прякора Нобел.

Във войската също се поддават на козните. През юли 1907 г. Стоян Величков е пратен в запаса със 155 лева пенсия. В навечерието на Балканската война обаче командването се сеща за натирения Нобел.

Поръчват му

да направи

10 000 бомби

“На другия ден - пише оръжейникът - с един камшик в ръка отидох на ул. “Нишка” и почнах да възлагам на всеки тенекеджия да приготви по 500 парчета тенекиени бомбови кутийки, които да бъдат приготвени по дадения чертеж за 2-3 дена най-много.”

Същата задача Величков възлага на патриотични тенекеджии по улиците “Ломска” и “Клементина”.

Плюс това изработва по-тежки взривове за разрушаване на мостове. Прави и 2000 заряда за многострелни мортири. Всичко е напълнено с “Цвят”. Без този арсенал не се знае какъв щеше да е изходът на войната.

На 16 октомври 1912 г. Радул Милков и Продан Таракчиев хвърлят от аероплан ръчни гранати над гара Караагач. Това е най-ранната самолетна бомбардировка в световната история.

Взривовете обаче са слаби и командването нарежда на Стоян Величков да приготви 20-30 специални заряда. От 4 килограма “Цвят”

на турския

задник

ще му стане

горещо,

изчислява Стоян. Той кръщава новото си унищожително чедо “Величко” и поръчва направата му във фирмата “Шуле-Зилберман”.

През декември Стоян заминава за Мустафа паша (Свиленград) да покаже на авиаторите как да действат. Първо са направени опити с две вносни бомби. “Резултатите съвсем слаби - никакви”, констатира нашият специалист. Сетне е хвърлен един “Величко”.

“Бомбата се пусна лесно, падна правилно и даде грамаден взрив, като се получи трап повече от 1,5 м. дълбок и 3 м. в диаметър”, описва резултата изобретателят. Българските орли са във възторг, потриват ръце и повтарят: “Не ги хабете останалите, ще ги пускаме над Одрин.”

През 1916 г. Наум Тюфекчиев е застрелян на ул. “Раковски”. След смъртта на оръжейния Салиери бизнесът на Стоян Величков се отпушва. “Цвят” променя инфраструктурата на страната, като

прокарва пътища

и дупчи тунели

Почти всички български кариери работят със Стояновия взрив. Джобът на Величков натежава и той наистина започва да подражава на Алфред Нобел.

Шведският индустриалец завещава над 31 милиона крони за образуването на Нобелов фонд. От неговите лихви всяка година се присъждат награди за върхови постижения в пет области на знанието.

На стари години българинът също става благодетел. Най-крупното дарение на Стоян Величков е построяването на пансион за сираци в Банкя.