Вели Чаушев: Докога доброто ще гори на кладата? Докато злото носи дърва

Един от недостатъците на нашето време е лесното забравяне. Историята не

започва от нас. Негодувам срещу бързата забрава!

- Г-н Чаушев, преди време ми разказахте една забавна история, която обаче днес, когато излезе книгата ви “Видения в “Небесния театър”, звучи направо като гласове от отвъдното...

- Спомням си. В театъра всеки пристигаше с някаква закачка. Върти, сучи, ще го докара до номера си. Веднъж в гримьорната играехме на “умрели”. Понеже умеех да говоря тъжно, колегите ми се шегуваха, че хубаво би било да ме изпреварят към отвъдното, за да говоря на тяхното сбогуване. Играехме с Гришата Вачков, Хиндо Касимов, Саркис Мухибян. Боже,

сега си давам сметка,

че те наистина ме

изпревариха

Дойде моят ред и аз легнах. Бат' Серчо заговори за празното място, което остава след мен в театъра, на кого оставям зрителите, дано “там” ми отредят достойно място, щял да се обади на Светия синод да съдейства и прочее... Той, като арменец, нямаше спиране. Пък аз бях изпотен от репетицията и… изстинах. На другия ден се разболях. Обажда се той и най-загрижено казва: “Абе, нали всичко беше шега, ти да не би да повярва.”

- Е, те всички, уви, вече са в небесния театър...

- Затова ги събрах в тази книга. Още веднъж да се поклоня пред колегите, с които прекарах живота си в храма на Мелпомена. Един от недостатъците на нашето време е бързото и лесно забравяне на тези пред нас. Все едно ги е нямало, а ние сме началото. Да си напомним, че историята не започва от нас, а сме стъпили на нечии рамене. Негодувам срещу бързата забрава!

- Казвате, че някои от разказите ви са посветени на актьори, които обикновено на афишите влизали в “и други”.

- Да, това са имена на хора, които никога не са били на първа страница - било заради скандал, било заради юбилей. Невидими, чакащи в гримьорната своя миг. Не са изкачили Еверест, но са театралните шерпи, без които блясъкат на звездите не би бил така ярък, не биха покорили лесно високите върхове. Обади ми се моя позната. Каза, че самото споменаване на името на нейния съпруг в тази книга вече е спомен за него, че това е достатъчно. Такива са и скромните амбиции на автора - да се оставят спомени за този театър.

- Как бихте съставили репертоара на небесния театър?

- Не съм нито режисьор, нито директор. Те от горе ми диктуват! Там е разрешено всичко без чалга и простотии. Виждам ги на един концерт, в края на който проплаква дете - животът продължава, нещо ново се ражда. Те не тъгуват, те са сред нас. Оставиха света такъв, какъвто е, и съжаляват, че не е станал по-добър.

- Колко стихотворения на Валери Петров знаете наизуст?

- Моля ви, не ви прилича да ми задавате такъв наивен въпрос - това да не са кокошки, че да ги броя! Знам цели, на някои началото, на други - края. Когато съм правил моноспектакли с негови стихове, значи са били истински спектакли със своя драматургия - не просто “нанизване” на рими. Ние ще си отидем, но това, което остави Валери Петров, ще бъде. И от ден на ден, когато го чета, препрочитам, рецитирам, усещам, че става все по-хубаво и по-хубаво.

- С риск пак да ме упрекнете в наивност, но имате ли любими редове от него?

- Ха сега де (замисля се дълго). Да, имам. Финалът на “Тоз живот”.

Не, да се разменям не желая,

моя си живот аз искам тук.

Бил към края, нека е към края!

Тъжен, весел - тоз и никой друг!

Както и 4 оптимистични реда, които е писал в края на дните си:

... Да завършим, читателю,

на по-весела нота:

Мерси за търпението

и ура за живота!

Наистина ура за живота, както мъдро ни е посъветвал Валери Петров!

- Как празнувате?

- От празниците не взимам

нищо, имам чувството,

че ще го открадна

Опитвам се да ги съпреживея чрез хората. Не ги искам само за мен.

- Наложи се да заместите Никола Анастасов два пъти на сцената, и то в пиеса, в която той има 4 дълги монолога.

- Ето, пак ровичкате! Какво толкова е станало? Обичайна театрална практика. Колето беше в операция. Салонът беше разпродаден напълно за пиесата с негово участие “Лека форма на тежка депресия”. Защо да се връща публиката с билети? Предния ден ми дадоха текста. Предупредиха в салона, че “текста ще чете Вели Чаушев”, защото беше невъзможно за толкова кратко време да го науча наизуст. И толкова! Публиката разбира. Публиката прощава. С аплодисменти. Не е театрален подвиг. Няма такова нещо!

- Какво виждате през прозореца?

- Витоша, птиците, децата, които играят в училищния двор. Всичко това ме радва. Не може иначе. Благославям ги. Като че от облаците съм човек дошъл... Да бъдат щастливи!

- Как да бъдат щастливи?

- Първо да са здрави. Да следват своята звезда и да не се поддават на евтини съблазни и евтина слава. Да си живеят със своите лудории, но да усетят кога е време да спрат. Не защото съм им го пожелал от своя балкон, а защото щастието трябва да се заслужи.

- Ако трябва да си пожелаете подарък - ей така, без повод, какво би ви зарадвало?

- Ако се реализира една идея на Христо Ганев - из София да има тук-там изписани куплети на наши видни поети. Той предложи стих на Смирненски:

“Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна -

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния ѝ гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

Ако видя това, изписано на фасада, калкан, стена, на която са намерили място графити, но не и стихове, това ще е за мен наистина неочакван, но ценен подарък. Ще ми се да се случи и в училищата. Да изпишат някъде думи, мисли - поне на своя патрон. Малки светлинки да донесем бе, братко! Не може да се вглеждаме само в тоя сумрак, дето цари навън. Все трябва светлинки да има.

Но това е животът. Радвай му се, казват приятели. Ами радвам му се! Живот е! Все още се усмихвам. На какво отгоре, чудят ми се хората. Те и не подозират, че и аз самият продължавам да се чудя на какво отгоре. Искам на хората да им е по-светло, по-хубаво. Сутрин с жена ми гласуваме за доброто. Дано по-хубавко да стане...

Специално за читателите на “24 часа” Вели Чаушев повдига завесата на небесния театър и разказва за Невена Коканова, Георги Парцалев, Григор Вачков, Иван Димов, Хиндо Касимов, Васил Попов, Георги Калоянчев, Славка Славова. В неговата книга няма актьори, включени само в “и други”.

“Паметта ми е като крайпътен хан - кой когато иска, пристига, когато иска, си отива. Пристигат по никое време, когато им скимне. Идват зиме и лете, идват на заспиване - търкат ми очите сутрин. Отбиват се кога ли не. Добре, че не искат да ядат и да пият, че жалката ми пенсия не би могла нито да ги нахрани, нито да ги напои.”

- Къде?

- Искам да вляза в театъра.

- Като зрител или…

- Като актьор.

- Трябва да платиш.

- Каква е цената?

-Един живот.

Невена Коканова

Невено,

Тогава, когато нищо не можеше да се направи, ти понесе трагичния си край извисена и показа, че под лавровите листа на славата е скрит трънен венец.

По време на едно от последните представления, минавайки зад кулисите, те видях в тъмното свита на кълбо, увила се в широките поли на завесите, впила белите си ръце в чернилката им, да не би от болка да скъсаш театралната си рокля. Ти се изненада, че някой те видя и като извинение тихо възкликна, като че ли съобщаваше нещо много тайно: “Още мъничко Величко е останало. Следващата седмица ще го изрежат и край!”

Между болката и славата имаше тъничко перденце, но оттатък него никой не трябваше да наднича.

Лео Конфорти

Когато го направиха “заслужил артист”, майка му го утешавала: “Не се огорчавай, Лео, от обидата. Теб народът те обича и те смята за “народен”, а те са те понижили. Важно е какво звание ти е дал народът.”

Лео за ангажиментите: “Момчета, не затваряйте дюкяна! Днес, ако го затвориш по една причина, утре го затвориш за нещо друго, вдругиден никой няма да мине покрай него. И участвайте във всичко, независимо от хонорара. Оня ден един ми вика: Лео, как можеш да се съгласиш на такъв малък хонорар? Виж какво, мойто момче, рекох му, аз продавам евтино, но много. Де да знам кога ще ми дойде скъпата стока!”

Константин Кисимов:

Репетирали в Народния “Иван Шишман”. Един от героите в пиесата се провиквал “И нека да пропадне, и нека да загине туй проклето царство България!”. Бай Косьо бил на репетицията и се обърнал малко гневен към Камен Зидаров, автора. “Камене, да смениш името България с нещо друго.

- Но, Косьо, тези думи ги произнася отрицателен герой, враг на България.

- Не може така, Камене, героят нека да е отрицателен, но това е сцената на Народния театър. От тази сцена никой няма право да проклина България!

Георги Парцалев:

Към последните концерти започна за финал на смешната си програма да изпълнява стихотворението “Тъжният клоун”.

Аз всяка вечер сменям своя грим.

И всяка вечер съм със маска нова.

Навсякъде приет, но никъде любим.

Душата ми е пълна със отрова.

- Бате, защо така ги натъжи - си позволих веднъж да го попитам.

- А на мене да не би да ми е весело.

Повече не питах.

- Величко - отнякъде се обади вътрешният ми глас. За Батю дай го по-весело. Например за снимките по време на филма “Тримата от запаса”, дето в Бърдарски геран 20 къщи си оспорвали правото да им гостува. Приютило го семейството, което заплашило, че ще си подпали къщата, ако Парцалев отседне другаде. А когато се връщали, окаляни от окопите, хазайката се хвалела пред другите, че нейният гостенин е най-нацапан, неговата кал била най-красива.

Всеки, който се сети за него, се сеща с усмивка. Така желаеше Парцалев! И за него споменът е усмивка.

Останалото, сър… Останалото е мълчание.

Коста Цонев

Пътниче, когато отидеш до езерото Сребърна, да знаеш, че крайпътната чешма е направена от Коста Цонев.

Наплискай лицето си с шепа вода да отмиеш умората. Отпий глътка да утолиш жаждата, погледай лебедите и спомни Коста с добра дума. И той, като лебедите, беше рядка птица. За него интелигентният Юри Дачев казваше, че актьор като Коста Цонев нямат и в Холивуд.

- Бате, докога доброто ще гори на кладата?

- Докато злото носи дърва.

Георги Калоянчев:

Мирон Иванов, сатирикът, дебютира в нашия театър с пиесата “Мачово бърдо”. (В едно село избликва нефт и всичко се побърква, и власт, и население.) Председател на селсъвета е Калю Янчев. Намерил му беше една нашенска характерност, каквато само на него приляга. С нея тръгваме на турне. Трябва да играем в Стара Загора, в летния театър - 4000 души. Думата за весел тост взема първият секретар на Окръжния комитет на БКП…

- Драги другарки артистки и драги другари артисти… О, чудо! Той, Първия, заговори, ама досущ, с гласа и характерността на главния герой - простака от пиесата. Като копие на това, което Калата играе. Калата се хвана за главата:

- Въй, на този довечера ще му се разкатае майката. Нито съм го виждал, нито съм го чувал, ама точно като него играя…

И така си беше… Представлението започна. Старозагорци веднага помислиха, че на сцената се имитира техният Първи, та като прихнаха...

Апостол Карамитев (случката е преди изпита на Вели Чаушев в театралното училище):

- Маргарита, къде си сложила крилата?

Маргарита Дупаринова, великолепната актриса, беше жена му.

Тя, от другата стая, отговори със страхотната си дикция:

- В гардероба.

Той отвори гардероба, извади чифт млади крила и ми ги заши на раменете.

- Това - попитах, - за какво?

- За да полетиш утре.

- Но аз не знам как.

- Никоя птица в началото не знае как. Небето я научава. Театърът без крила не може. Той е летеж на живота над живота. Не ме карай да говоря дълго. Закъснявам. Стига ти толкоз. На добър час, ученико!

- Благодаря, учителю!