Георги Манзаров, председател на фондация "Ангели от Лим" и баща на загиналия Юлиян: Господ ни предупреждава

Георги Манзаров е баща на злополучно загиналия във водите на река Лим Юлиян (18 г.).
На 4 април 2004 г. група от 34 ученици и 16 възрастни се прибират от екскурзия в Дубровник. Шофьорът изгубва контрол, автобусът се спуска около 15 метра по стръмен бряг и пада в коритото на река Лим при сръбското село Гостун. Рейсът потъва за броени минути в придошлата река Лим. Освен Юлиян загиват още 11 деца и България е почернена.
В момента Георги Манзаров е председател на фондация "Ангели от Лим" и се занимава активно с благотворителна дейност.

Иво АНГЕЛОВ

- Г-н Манзаров, как виждате злощастния инцидент в Хитрино през погледа на човек, който е изживял най-страшната лична трагедия - загубата на дете?

- Далеч съм от това да коментирам каква е причината за инцидента. Но виждам друго. Когато има такива тежки инциденти и природни бедствия, усещам, че хората вървим винаги след лошото. Не виждаме проблема предварително, а щом стане трагедията, започваме да търсим причината. Да, винаги има причина, стечение на обстоятелствата и неща, които просто се случват... Нашата трагедия се случи преди близо 13 години и все си мислех, че хората ще изтрезнеят и ще видят, че връщане от смъртта няма, а всичко друго е поправимо. За съжаление обаче всяка следваща година наблюдавам, че хората ставаме някак си безразлични, че могат да загинат 10, 20 или 50 души. Приема се просто като статистика. Две-три дни се пише и говори, а след това нищо. Хората просто привикнаха към тези неща. Болката остава за онези, които са преживели трагедията и тепърва има да се срещат с хиляди трудности. С течение на времето разбираш, че си бил от страната на хората, които не са имали късмет и всичко е заминало.

- Минаха доста години, но вие усещате ли забравата на държавата и хората?

- На този въпрос бих ви отговорил така: след 13 години кой се сеща, че има катастрофа, в която са загинали 12 деца? Бих казал - никой. Или много малко хора. Причината е много проста - през годината винаги има катастрофи или бедствия с 5 или 10 загинали. Привикнахме и направихме мазоли на душата. Вече не ни прави впечатление, а по-скоро реакцията е "дано не съм аз" или "дано ми се размине". Каквито и мерки да се вземат, няма никакъв смисъл. И това пак ще повторя - нещата трябва да се предвиждат, за да не се случат.

Ако трябва отново да се върнем на катастрофата в Хитрино, ще посоча, че от 15-20 години се говори за проблемите в БДЖ - и като предприятие, и като инфраструктура. Да си спомним, че преди години изгоряха онези нещастни хора край Червен бряг. И вече знаем, че рано или късно отново ще се случи такава трагедия, защото не се вземат мерки. Ние вървим след събитието. Нали толкова много институции и организации има?! Съблюдава се, гледа се, харчат се някакви пари. И накрая какво - събираме по един лев с есемеси и разчитаме на Червения кръст. Едно и също всеки път.

- Вярвате ли в промяната, за да не се стига отново до трагедиите като Лим и Хитрино?

- Аз съм вече скептичен, защото всеки започна да търси спасение поединично. Не виждам как промяната може да се случи, защото хората нямат вяра. Не всеки е силен характер, за да се бори. И когато не си силен, гледаш някъде да се скатаеш и да си направиш твоя рай. Не се интересуваш от другите. Хората имат проблеми с работата, с децата, със здравето, а в същото време карат камиони, самолети и автобуси. Такъв човек може и да мисли, но не е на 100% концентриран заради проблемите си. Това са низ от неща, които рано или късно водят до фатални грешки. Звуча песимистично, но наблюдавам поведението на хората. Всеки се е самовглъбил и забравихме за изгорелите хора от влака София-Кардам, забравихме и за изгорелите 14 войничета в София...

- И все пак имаше добри практики, които бяха въведени след трагедията в Лим.

- Така е. След нашата катастрофа лошо ли беше, че отмениха нощните превози и задължиха ходещите на екскурзия деца да се возят в хубави автобуси. Не мисля, че е лошо да има някакъв ред и организация. Децата са най-важното нещо на този свят. Ние вече сме на години и си отиваме, но те са бъдещето. Като мухи ги избиваме.

- Заговорихте за силата на характера в трудните моменти. Какво бихте казали на хората, които изгубиха близките си след взрива в Хитрино?

- Тепърва те ще има да усещат загубата и болката. Сега имат една рана, която е още гореща. Разбираш го, но не можеш да го осмислиш, защото не те е заболяло толкова много. Когато се приберат и видят празната къща, празното легло или празния стол, тогава най-много боли. Когато осъзнаят, че няма връщане. Има един период, в който човек тайно се надява, че ще видиш или нещо ще чуеш, но след течение на времето си отваряш очите и душата. И връщане назад няма. Тогава всеки остава сам със себе си, с болката си, и се научава по някакъв начин да живее. Така че трудното тепърва предстои.

- Усещам, че дори и 13 години по-късно вашата болка е все така голяма.

- Човек, докато е жив, трябва да живее. Но за мен нещата са все едно вчера са се случили. Срещат ме хора и ме питат кога са минали 12-13 години. А за мен е толкова прясно. Аз изживявам всяка трагедия, която се случи, по същия начин. Ние, родителите, знаем за какво става въпрос. Тези, които преди нас са загубили близките си, също знаят за какво става въпрос. Безсилието е, че ти нищо не можеш да направиш. В началото си мислиш, че ще се бориш, но с течение на времето разбираш, че единственото спасение е родителите да отидем при децата си. Защото те при нас няма да се върнат.

- Създадохте фондацията "Ангели от Лим". Продължавате ли с благородната си дейност?

- Съумяхме да се обединим във фондация и работим според нашите сили. Дали даряваме, дали правим нещо добро - всичко е според нашите възможности. Мъчим се да осмислим смъртта на нашите деца. А другите какво правят? Тънат в забрава.

- Вярвате ли в тежката прокоба, че декември е черен месец, през който често ни се случват трагедии?

- Аз съм вярващ човек - православен християнин. Смятам, че Господ ни праща предупреждения, и то години наред. Още помня войниците в Кербала, които загинаха покрай празниците. Истината е, че всеки един от нас го разбира поотделно - че има Господ и че ни предупреждава. Интересното е, че обществото като цяло нищо не предприема. Виждаме, че за 25 години на нищо не научихме децата си - за морала, етиката и ценните неща. Как тогава да искаме от порасналите ни деца да усещат състрадание и съпричастност? В това отношение обществото е огромният длъжник към децата си. Трябваше да се изучава религия в училище, защото няма нито една религия, в която децата да не се учат на толерантност. Да разберат, че има любов, че има мир, че има радост в живота... Рано или късно ще се случи, но жалко, че до тогава ще продължим да даваме свидни жертви.

- Благодаря ви за този разговор и простете, че ви върнах в тежкото минало.

- Аз всеки ден живея с този спомен. Моята първа работа сутрин след ставането е да отида до гробището. Свикнал съм с това и това е моят начин на живот.