Георги Мамалев пред "168 часа": Бежанците не идват като гости. Те пристигат и казват: Искам джамия!
Наричат го Малкият великан на българския театър. И с право. Георги Мамалев вече 40 години разсмива публиката си от сцената на Народния театър. Съвсем наскоро получи и отличието "Златен век" на премиерата на най-новата му постановка "Мнимият болен". А едва ли има българин, който поне веднъж да не е цитирал героя му Гошето от "Оркестър без име".
Любимецът на народа, въпреки напрегнатото си ежедневие, отдели време за един откровен разговор със "168 часа".
- Преди дни се състоя премиерата на "Мнимият болен" по Молиер. Какво значи тази пиеса за вас?
- С голямо желание започнах пиесата, тъй като се оказа, че като актьор толкова години съм играл български и чужди автори, четири пъти Шекспир и нито веднъж Молиер.
Много се радвам, че се получи такава хубава постановка и публиката много я харесва.
- Вие открихте ли се в образа на героя си Арган, който е хипохондрик?
- Мои роднини, които бяха на представлението, са се споглеждали и са се усмихвали в моменти, в които другите изобщо не разбират защо. Сега ще ви покажа защо (отваря един огромен шкаф, пълен с лекарства). От тук понякога се изваждат лекарства с изтекъл срок, изхвърлят се и се вземат нови. Ако потрябват. Колегите ми от НЛО едно време ми викаха:
Жоре, ти по време
на турне само операция
не можеш да направиш."
Както казва една наша позната: "Жоро Мамалев като се събуди сутрин и мислено проверява целия си организъм дали има някъде болки. Лежи и започва така от краката, нагоре", и не е далеч от истината.
- Кога открихте призванието си на актьор?
- Още като малък си мечтаех. Завърших осми клас в село Мамарчево. Там правеха пиеси и много обичах да участвам в тях. Стана ми болно, когато за мои бели ме лишиха от роля.
Ето тук ме
уцелиха учителите
Не да стоя прав до стената или да дойда с майка си и баща си, или да ми пишат двойка, а да ме лишат да играя.
Увличах се много по това. Разказвах смешни истории на децата, за което често ме наказваха. В детския лагер в Созопол, когато трябваше да спим следобед между 2 и 4 ч, аз изпълнявах някакви моноспектакли.
Кой знае какви глупости
съм говорил,
но децата много се смееха. Веднъж ни беше чул директорът на лагера, че в нашата стая се вдига шум и беше дошъл да види какво става. Публиката ми изведнъж замръзна.
Това обаче ме вдъхнови. Викам си: "Какво стана с тия? Изпускам си публиката!" И започвам да им разказвам още по-смешни неща, а те пак стоят и аз си мисля: "Моята публика ме загърби!" и продължавам с нещо, на което всеки се смее
и тогава усещам едно
пляс по врата, обръщам
се и виждам директора
Винаги ще го помня това наказание. Всички отидоха да берат смокини, за да се вари сладко за лагера, а аз и още едно момче останахме да пазим лагера.
