Шефът на театър „София“Ириней Константинов: Скучно е да няма изневяра

 Важното е как човек ще продължи след това

Кой е той

Роден е на 23 март 1949 г. в София. Завършва ВИТИЗ "Кр. Сарафов" със специалност "Актьорско майсторство" в класа на проф. Гриша Островски. Играл е на сцената на Варненския театър, работил е в театър "Сълза и смях". Има многократни участия в радиотеатъра, литературни предавания на БНР и телевизионния театър. В киното е запомнен с ролите си в "Петимата от Моби Дик", "Зарево над Драва", "Борис I", "Последният бей на Балканите", "Дубльорът" и др. Носител на Литературната награда на град Варна. От юли 2008 г. е директор на театър "София".

- Г-н Константинов, кое от нещата, които ви се случиха през тази година определяте като късмет и кое като плод на усилен и заслужен труд?

- На трудолюбивия човек и късметът му се усмихва, както на смелия щастието помага. Късмет за мен е, че съм в този театър, че работя с тези колеги и за нас щастието "седи" в пълните салони, то е и в добрите отзиви за работата ни. Иначе смятам, че късметът като цяло трябва да се отработи. Един американски автор казваше, че за да ти е сладко пиенето, трябва да си го извоюваш. Същото е и с късмета - трябва да си създадеш обстоятелствата, за да го "получиш".

- На какво се дължи фактът, че напоследък приемате повече участия в чужди кинопродукции? У нас също има бум на БГ филми, гледахте ли някои от тях - "Възвишение", "Вездесъщият", "Дъвка за балончета" и т.н.?

- Не знам дали е точно така, по-скоро да мен ми се играе в нашето кино, на собствен терен. Тематиката не е важна дали е историческа или не. Мен изключително ме радва фактът, че напоследък се снимат много БГ филми и сериали. Единствено така се върви напред. Разбира се, не всеки опит е успешен, но всеки опит носи познание и натрупвания у хората, които го правят, стига, разбира се, да са умни и да си вадят поука от това. Харесвам новите актьори и да ви кажа - работя чудесно с тях - с Деян Донков, с Мишо Билалов, със Захари... Идва талантливо младо поколение, което доказва и по света моженето си, но трябва да се бори за мястото си, да отстоява правата си и да намира пари за проектите си. Това не е лесно. Много харесах филма на Виктор Божинов - "Възвишение", поздравих го за него. Имаме вече доста добри примери и в киното, не само в тв сериалите.

- Обидно ли е днес да си "мечка", т.е. известен и с това да привличаш публиката?

- Неее, все едно мечката да се обиди от това, че е мечка, която хората са любопитни винаги да видят! Е, има разлика, че от театралните мечки хората не се страхуват (смее се). Но всеки иска да ги пипне и погали мечките. Те на всекиго могат да дадат самочувствието, че ето и ти можеш да се почувстваш като мечка, защото до нея и ти се чувстваш мечка. В интерес на истината мечки винаги е имало - и преди, и сега. Като се замислим, мечката е събирала хората по панаирите преди години, на площадите, нейното изпълнение винаги е внушавало респект.

- В представленията те ли правят спектакъла?

- Ако се "сложи" мечка в дадено представление, не бива тя да прави мечешка услуга на другите, т.е. не трябва само тя да се "вижда". Всички трябва да са на това ниво. Това е мярката, защото всеки грее със собствена светлина. Ти не можеш да му я отнемеш. Що се отнася до комерсиалния театър, няма граници за добър или лош вкус. Вкусът е качество, с което се раждаш, после той се развива в добра или лоша посока от родителите, преподаватели, учители. За мен е късмет, че срещнах моя учител Гриша Островски, след това са колегите ми, средата, която все пак и сам избираш, приятелите.

- От години сте директор на театър „София“ и сте от най-добрите признати мениджъри. Към какво се стремите в театъра - доколко публиката определя вкуса на постановките, които предлагате?

- Като ръководител на театър трябва да имаш умението с помощта на екипа да предложиш твоя вкус, да го облечеш в привлекателна форма и повярвайте ми, публиката разбира това, тя се отплаща. Така при нас се случи с "Антигона" - една висока проба театър, която би трябвало да задоволява по-изискания вкус, но салоните бяха пълни. Просто играта на колегите ми стигна до хората. Защото и другото сме го виждали - сложни постановки, тежки, но празни салони. Въпросът е начинът, по който ще поднесеш трудните спектакли. Цялата старогръцка драматургия се крепи на това, Шекспир се крепи на това, макар че там имаме гениално съчетание на висока проба театър, драматургия и жанрови сцени. Но и там се редува философията със забавното. Всичко трябва да е за продан, казва Брехт. Театърът е забавление, изкуството е такова, че то трябва да се продаде на хората, а добрата продажба се осъществява чрез добрата комуникация и доброто забавление. Не можем да изключим от театъра основната му функция - забавлението. И най-важният въпрос е как ще му го кажем на зрителя, в това е майсторството. Понякога и аз имам страхове - да не сме се изчерпали в театъра. Но после си казвам, че винаги трябва да има нов връх, който с нови умения да постигаме.

- Някога съжалихте ли, че не станахте Ран от "Момчето си отива" и Хан Аспарух? Вярно ли е, че заради хубостта ви не ви дават ролята на Ран?

- Ха-ха-ха, взел съм от работата това, което е трябвало да взема. Може би тогава съм го преживял, сигурно съм имал своите колизии, но такъв е животът. Не съжалявам, Филип Трифонов блестящо си изигра неговия Ран, аз сигурно щях да съм друг тип Ран и така...

- Сега играете в спектакъла "Алонсо". С какво тази пиеса се отличава от многото подобни текстове за семейни неразбории и изневери?

- Текстът ме провокира да участвам в него. Любопитно е написан, а и колегите, с които участвам - Лилия Маравиля, Пламен Манасиев, Стефания Колева, са страхотни! Интересен е и опитът на режисьора Марий Росен да погледне на вечната семейна тема изневярата от друг ъгъл.

- За вас изневярата предателство ли е?

- Силна дума е предателство, но във всички случаи най-напред предаваш себе си, после предателството се прехвърля и към другия човек до теб, но така е устроен животът. Това са необходимите предателства, особено в определен период от възрастта ни. Изневерите са животът ни. Ако някой ми каже, че стерилно е преминал през живота си и никога не го е правил, ще го съжаля или няма да му повярвам. Ще си кажа: "Господи, колко скучен живот". Всъщност - не знам кое е по-достойно - да си скучен през целия си живот или да си малък предател? Но пък и тези предателства не объркват хода на историята, те объркват хода на семейната ти история.

- Бяхте от популярните секссимволи на 80-те. Как запазихте семейството си?

- Всеки сам за себе си решава как да се справи с кризата в личния си живот или в професията. Въпросът е, когато се случи изневярата, да можеш да продължиш, защото понякога тя променя към хубаво една връзка - стопява изчерпването, дава нов тласък на живота на хората. Сигурно пуританите ще кажат - какво ми говори този човек! Но това е, всъщност всички ние в живота вървим по един и същ път. Важното е с достойнство да минем по своя.

- Вие сте човек с достойнство, как ви се отрази 10 ноември?

- Много добре. В политически план комунизмът си отиде. Е, останаха без работа тези, на които други са им намирали работа. Но аз си продължих пътя.

- Сещате ли се за цигулката, на която свирехте преди години?

- Връщате ме в хубави за мен времена. Цигулката беше мое преживяване от детството. Сега много се радвам, че внучката ми Вивиан ще получи такъв подарък за Коледа, тя го пожела. Няма търпение да започне да ходи на уроци. Това е прекрасно.

- Цигулката ви запозна и с Паша Христова, с която ставате голям приятел?

- Да. Инструментът ме заведе в ансамбъла на Строителните войски и там Паша пееше. Тя беше усмивката, великолепен глас. Вярвам, че тази нейна доброта и талант са на по-добро място. Съдбата, която не подбира или може би точно подбира, си взе и други талантливи музиканти в онази катастрофа преди години.

- За Парцалев с какви чувства си спомняте?

- Той беше изключително широко скроен човек, над клюката. Респект, това е чувството, което ме обхваща, когато се сетя за него. Парцалев беше човек, който живееше над елементарния бит, над клюката, интригата. Много малко хора умеят да правят това, особено в нашата сфера, която се крепи в голяма част на суетата.

- Скоро рецитирали ли сте любимия си стих на Христо Фотев: "Бях див, несъразмерен и красив".

- Много обичах това стихотворение. Имам и друга любима фраза от него: "Бях млад, красив и неправдоподобен", не може с по-хубави думи да се изрази лудостта на една младост. Знаете ли, имал съм колоси, с които съм се срещал в живота си - Христо Фотев бе един от тях, Йордан Радичков също. И с двамата съм имал случки "на мълчание". Когато вървиш с тях, редом до тях си и си мълчите. Ще си спомням за тези мигове с щастие. Както ще помня и доживот срещата с папа Йоан Павел Втори. Няма такова преживяване. Напоследък все по-често вярвам, че човек трябва да има мярка в изказа си. Защото тези бръщолевения са все по-неистински, все по-неверни и смешни. Личат. С годините започва да се пречиства суетата и успехът не трябва да ни води в грешна посока и да ни представя като глупак в очите на другите. Просто трябва да се живее с достойнство.

- Коя от жените, които наричате "любов", ви дава най-голяма свобода?

- Всяка от жените ми даваше любов и свобода. От това съм имал нужда през целия си живот.

Лили АНГЕЛОВА