Режисьорът Николай Волев: Надхитрих ДС! Страдаме от цивилизована изостаналост

Кой е той
Режисьорът Николай Волев е една от най-ярките фигури в съвременното киноизкуство. Вчера в клуб „Перото” на НДК той представи автобиографичната си книга „Девствената проститутка”. Тя не е обикновен мемоар, а разказ под формата на автоинтервю на твореца. Волев е режисьор на култови ленти като „Двойникът”, „Господин за един ден”, „Да обичаш на инат”, „Маргарит и Маргарита” и др. Последният му филм „Извън пътя” е по негов сценарий и излиза на екран в края на месеца. Роден е в София през 1946 г. Учил е пет семестъра в архитектурния факултет на ВИАС, а през 1968 г. бяга нелегално от България. Завършил е висшето си образование в Лондон. Упражнявал е десетки занаяти - от тухлар и тютюноработник до екскурзовод и преводач, но ролите, които му прилягат най-много, са на режисьор, актьор, художник, сценарист и продуцент.

- Откъде дойде идеята за”Девствената проститутка”?
- Това заглавие представлява смисъла на книгата в най-дълбокото й измерение. Зад този текст се спотайва същността на професионалния ми път, на моята работа в киното. Отне ми близо четиристотин страници да разкрия защо избрах да нарека така автобиографията си. Може да се каже, че това противоречива понятие – девствената проститутка – подбужда към размисъл за това как постъпваме в живота си. Идеята да напиша книгата дойде от Раймонд Вагенщайн, който ми предложи да стана първият български режисьор сред 39-те световноизвестни личности от света на киното, чиито мемоари са вече издадени. В началото мислех, че писането е непосилно за мен, но то постепенно започна да ме увлича, да ме радва. Създаването на книгата продължи цели четири години. Над хиляда пъти редактирах творбата си. Избрах формата на автоинтервю за по-голяма интимност на своя изказ. Освен всичко останало, засягам също и подробности около интереса на Държавна сигурност към мен.
- Агент ли сте били?
- Нека да разкажа от самото начало. Още през далечната 1950-а баща ми вярваше, че бъдещето принадлежи на английския, а не на руския, френския или немския език. На четиригодишна възраст той ме записа на уроци при един летец от британските военновъздушни сили и аз се справях много добре. По-късно станах екскурзовод, едно от задълженията ми беше да им съобщавам в случай, че забележа някой западен шпионин, проникнал у нас като турист с намерението да ни навреди. И понеже докато бях екскурзовод аз така и не срещнах подобен злодей, не докладвах нищо на службите. Затова издателят на „Колибри” напълно точно определи моето участие в дейността на ДС като псевдосътрудничество.
По онова време срещнах и първата си съпруга, англичанката Мери-Карол. От ДС ми казаха, че няма да ми разрешат да се оженим и затова реших да избягам от България. Успях да се сдобия с виза за Турция по втория начин от бургаския консул и напуснах страната. Така се превърнах любовен, а не политически емигрант. И когато най-сетне се добрах до Лондон, се ожених за Мери. От този мой брак е и синат ни Александър, по рождение английски гражданин. Преди това обаче се наложи да лежа в турски бежански лагер. Доста трудно ми беше, докато се установя в Англия. Там завърших кинорежисура, но носталгията по родината надделя и се завърнах. В България към мен беше прикрепен офицер от ДС, който следеше всяка моя стъпка в продължение на 15 години, до самия 10 ноември. След това го сгази някаква кола. Службите ме наблюдаваха, защото си мислеха, че съм станал английски шпионин. А пък аз съм най-неподходящият човек за тази работа – политиката изобщо не ме вълнува. Моят стремеж в живота е свързан само с личната ми свобода и аз не разреших на никого да я ограничава.
- Как се справяхте с идеологическата цензура?
- Да, страдал съм от нея, но подчертавам, че в онези години по-силна беше автоцензурата. Лошото е, че това продължава и сега. Разчита се, че човек благоразумно няма да се излага на опасности и ще се цензурира сам, за да опази хляба си. Преди цензурата беше политическа, сега е икономическа. Въпрос на личен избор е дали и доколко ще пожелаеш да бъдеш достоен в собствените си очи, да слушаш собствената си съвест. Само че това понякога може да е много опасно.
- И как успяхте да прокарате филми като Маргарит и Маргарита при тази цензура?
- С хитрост. Представях приемливи сценарии, захаросани, и те ги одобряваха. После снимах каквото реша и, разбира се, поемах риска. Не минаваше безнаказано, разбира се. През 1987-а последва тежка разправа с мен, но понеже на хоризонта беше Горбачовото време, отървах въжето, както се казва. Не посмяха да ме санкционират, защото се усещаше вече духът на промяната.
- Били сте безстрашен?
- Страхувал съм се, но никога не съм го показвал. Тогава можеха да те вземат запас, например, и да те споходи „нещастен случай”. Беше ми пределно ясно, че това е напълно възможно да се случи. Завинаги паметна ще остане и онази тайна прожекция в Киноцентъра, когато Маргарит и Маргарита бе показан пред целия Генерален щаб. Размазнаха ме, стреляха по мен с думи. Но пък тогава, най-неочаквано, ме защити един генерал –Иван П. Босев се казва. След прожекцията той ми написа писмо, от което разбрах, че е бил репресиран затуй, че е дръзнал да се изправи в моя защита. Благодарен съм и на Васил Михайлов за блстящото му умение, с което изигра ролята на комунистическя мръсник. При това веднага след като беше станал национален герой с Петко войвода и други роли на силни и смели българи.
- А политици поздравявали ли са ви?
- След „Да обичаш на инат” един ден у дома ми неочаквано пристигна плик с щемпела на Държавния съвет на САЩ. Когато го отворих, вътре намерих писмо от американския посланик Мелвин Левицки до мен. В него той споделяше колко много му е харесал филма. Човекът отишъл сам в едно кино и го изгледал с удоволствие. Е, представяте ли си да ме поздравява американският посланик в социалистическа България, а пък в същото време аз да съм агент на ДС? Просто надиграх, надхитрих ДС в един мрачни времена. Малцина са успявали да го направят и аз бях един от тях.
- А защо отказахте филм за Тодор Живков?
- Срещахме се в продължение на няколка дни по негова покана, след като той вече бе под домашен арест. Живков пожела тъкмо аз да представя неговата гледна точка в документален филм. Отказах му под претекста, че ми е поискал твърде висок хонорар и ми е невъзможно да осигуря бюджета за филма, но всъщвост не исках да се цапам с политика.
- Късметът постоянно е с вас.
- Да, има го и това – седем пъти съм се разминавал със смъртта. Помагал ми е и баща ми. Той беше идеалист, разочарован от проявленията на комунистите във властта. На смъртния си одър ми сподели, че единственото нещо, за което е съжалява е, че на младини е повярвал в тази утопична идеология.
- Много от талантливите ни хора на изкуството именно заради социализма напускат страната и никога не се връщат.
- Така е, като започнем от най-известните наши оперни певци Борис Христов и Райна Кабаиванска, художника Христо Явашев-Кристо и стигнем до масовата емиграция на днешните млади българи на Запад. Тук, в България, сме доста назад от развития свят. Ние страдаме от цивилизационна изостаналост. Всички наши съседи на Балканите имат и Нобелови лауреати, и Оскар-и. Ние обаче все още нямаме.
- Колегите ви още се чудят защо избрахте за „Двойникът” Тодор Колев, а не Ицко Финци?
- Да, и двамата бяха кандидати, но обикновено взимам решение в последния момент. Прецених, че ще ми бъде по-лесно да измъкна интелекта от „бакалина” Тодор Колев, отколкото смешното от по-умно изглеждащия на външен вид Ицхак Финци.
- Във вашата версия на „Козият рог” как ви дойде идеята главната героиня да се влюби в мюсюлманин?
- Сънувах го. По този начин драмата ставаше по-силна. Когато споделих моята идея с Хайтов, той я възприе. Каза ми, че по този начин конфликтът се изострял като при Отело и Дездемона – с расово и верско противопоставяне на героите. Години преди това пък се бях вслушал в сегашната ми съпруга Доротея, когато един ден тя ми разказа, че е сънувала сцена от „Маргарит и Маргарита”. Този неин сън отпуши зациклянето в работата ми по филма. Но, знаете ли, аз винаги съм вярвал в провидението. Смятам, че успехите ми се дължат на 90 процента късмет и 1 процент труд. Убеден съм също така и, че образованието в изкуството не е толкова важно. Решаващо е как те е създал онзи горе. Моят вуйчо, например, беше умствено недоразвит, дебилен, но умееше безпогрешно да умножава от раз трицифрени числа, беше гениален в тази област.
- Как ви осени вдъхновението да се върнете в киното с филма "Извън пътя"?
- Вдъхновението ме споходи, докато бях отшелник в Странджа, а после в Пирин. Бях избягал от тълпите, защото не можех повече да понасям мръсотията и тежкия морален климат в столицата. Това ми се отрази зле и финансово, и психически, защото не упражнявах професията си. Но отдръпването сякаш ме накара да погледна по друг, нов начин на на света на всичко.