Полският кино ас Кжищоф Зануси: Пасивният човек е роб

Днес е лесно да си продадеш душата си на дявола

Кой е той

Роден във Варшава през 1939 година, Зануси завършва физика във Варшавския университет, философия в Университета в Краков и режисура в Държавната театрална и филмова школа в Лодз, а новият му филм "Етер" отново съчетава в едно всичките му професии. Днес 79-годишният Зануси е професор по кино- и телевизионна режисура във Висшата академия за филмово и телевизионно изкуство в Лодз, Полша, консултант на Комисията по култура на Ватикана, един от основателите на Европейската филмова академия. Освен че е носител на множество международни награди, проф. Зануси получи и Наградата на София. У нас е да представи филма си "Етер" в рамките на "София филм фест".

- Проф. Зануси, току-що се разбра, че сте станали носител на високата награда "Полски орел" за цялостно творчество.

- Да, днес е щастлив ден за мен и се радвам, че точно тук при вас разбрах това. Все пак искрено се надявам хората да правят разлика между награда и надгробна плоча, защото за цялостен принос звучи някак странно (смее се).

- За 79-те си години сте много деен - почти през година правите филм, работите в театъра, преподавате в няколко страни, а любимата ми ваша книга е "Време да се мре".

- Ха-ха, да. Последната ми книга се казва "Как да превърнем живота си в шедьовър". Това не е моя фраза, взех я назаем от папа Йоан-Павел Втори, защото красивото в нея е, че тя изравнява живота с творческия акт. Защото нито един шедьовър, който виси на стената на някоя галерия, нито една катедрала, симфония не може да бъде по-голяма от един прекрасен живот. Защото той трябва да е на първо място, творчеството и изкуството - на второ. Често ме питат като вас - защо постоянно си зает, отговарям - защото нямам нищо друго за правене (смее се).

- Влизате в киното чрез кинолюбителското движение?

- Да, помня. Спомням си, че когато имах на разположение първия си диктофон, съседите искаха да се записват, за да си чуят гласовете. Хората нямаха достъп до това, а сега дори не можете да си представите деня без мобилни телефони. Магията тогава беше да улавяш звук, движещи се картини. Някога животът на филмите бе дълъг колкото на пеперудите, докато днес той повече напомня живота на костенурките. Днес сме задушени от памет - замислете се колко снимки правим на ден с мобилните си телефони? Трябва ни още един живот тази памет да бъде възпитана - как да изтрием ненужното от нея и да оставим това, което да ни е нужно. И това трябва да се учи в училище.

- Повече от 60 години се занимавате с кино. Накъде върви то?

- Едно време в следвоенна Полша храната бе оскъдна, това да имаш какво да ядеш беше събитие, това да имаш вечеря - празник. Това беше време, в което, ако някой беше готов да ти разкаже история, беше изключително. Днес живеем в изобилие от история. Множествеността на възможностите, с които да задоволим своя глад за разкази, за наративи е до такава степен засищаща, че в крайна сметка ние затлъстяваме. Затлъстяването е болест на богатите и развити общества - произвеждаме все повече и повече, и не само кино. Това наводнение от образи, което ни заобикаля, ни кара в някакъв момент да не можем да "поемем" повече, защото е много. В същия момент качеството не е особено добро, не е по-високо от "Макдоналдс". Не искам да бъда съден от тях, но не бих ви препоръчал техния хамбургер (смее се).

- В "Защитни цветове" разобличихте системата, без да използвате нито една препратка, която да говори за идеология, политика? Нашата действителност е същата днес. Не е ли тъжно, че и най-доброто изкуство не може да промени човека?

- Обществата се променят, разбира се. Все пак не сме чак такива варвари, каквито са били предците ни. Човешкото същество винаги е било склонно към грехопадение, към злото. Но то все пак не е като това, което е било преди време. В днешно време доброто и злото изглеждат напълно неразличими. Мисля, че постмодерната философия е голямата катастрофа на XX век. Много от тези философи познавам лично и се опитвам колкото се може по-често да ги псувам в лицата, когато мога, защото заедно сме преподавали в съседни стаи и винаги съм казвал на моите американски студенти - "Не им вярвайте. Те могат да са много известни философи, но това, което ви казват, е лъжа". Това се прокрадва като тема и в последния ми филм "Етер". Там се прокрадва образът на дявола, който казва, че най-голямото му постижение би било това никой да не вярва в него. Действието във филма се развива преди 100 години, но то е алегория и за нашето време. Във филма ми я има тази формула от Гьоте - договор между Мефистофел и учения, готов да продаде душата си, за да достигне до върховете на знанието.

- Някога имали ли сте такова предложение от Мефистофел?

- Не. Може би не съм достатъчно добър и дяволът не ме иска. От друга страна, съм сигурен, че много мои студенти биха приели такова предложение, защото те самите се смятат за гении понякога. Различни са цените на това съглашение - при Гьоте Фауст приема младостта, защото е разочарован от познанието, при Томас Ман той приема повече талант, при Булгаков не е много ясно какво точно приема, може би оценяването. Изглежда ужасно лесно в днешно време да продадеш душата си на дявола. Мисля си за младите хора в големите корпорации, които не си дават сметка, не усещат момента, когато вече са се продали. Те просто се смеят на тъпата смешка на шефа си, може би си мислят, че колкото по-силно го правят, по-голям е шансът да бъдат повишени, да получат повече. И малко по малко това ни превзема. Рекламата е най-голямата индустрия на това дяволско съглашение, защото по един неусетен, сластен начин тя ни подкупва и не можем да устоим. Рекламата е пътят на подписване на сделка с дявола. Защото имаме възможност да изключим телевизора, мобилните си телефони, да не се съгласяваме с всеобщия поток, накъдето ни носи той. В същия момент всички сме конформисти и не желаем да обявяваме война на целия свят и това е грешка, защото трябва да бъдем в постоянна война със своите слабости и несъвършенства, за да сме щастливи.

- Казвате, че вярвате в бъдещето на Европа. Има ли бъдеще обединението ни, или трябва да рестартираме проекта?

- Не мисля, че трябва да рестартираме този модел, а да го поправим. Защото идеята за обединена Европа стъпва върху идеи на над 2000 години в късната Римска империя след Константин, говорим за концепцията "кристанитас" - това са страни, обединени от християнството, и това, че те никога няма да воюват и да използват насилие една срещу друга, въпреки че имат противоречащи интереси. Разбира се, тази идея пропада. По-късно Карл Велики се опитва да я възстанови, но в днешно време обединена Европа е излязла от равновесие, по-противоречива е, именно с това трябва да се справяме, защото това е една велика идея.

- Наскоро наша режисьорка сподели, че у нас липсват т.нар. кинобарони, които съществуват в страни като вашата. Тя дори припомни как заедно с Анджей Вайда сте реагирали веднъж на изказване на министър на културата, който искал да ореже парите за кино. Пишете възмутени статии и в рамките на няколко дни министърът е свален от трона си. Как се става кинобарон?

- В условията на демокрация човек се превръща в барон благодарение на общественото мнение. Не мисля, че съм барон, но понякога се държа, като че ли съм.

- Коя е най-голямата опасност за демокрацията?

- Пасивността! Пасивният човек в крайна сметка е роб. Страшно би било хората да се откажат от възможността сами да решават съдбините си и да предоставят това право на някой друг. И днес трябва да се борим за свободата си.

- В какво се състои силата на американското кино?

- В Америка поразява младостта. Учудваща е вярата им в принципа на справедливостта. Тази вяра може да е наивна, но е силна. Затова американската мечта е жива. Докато в Европа чувството за време е много различно. Знаем, че живеем в отрязък, а живот е имало и преди нас и ще има и след нас. Това американците не го усещат. Но пък милосърдието за мен стои над справедливостта. Това е, което съм получил като част от християнската култура, различно, отколкото в Америка.

- Заглавието на филма ви "Животът като смъртоносна болест, предавана по полов път" е взето от надпис, който забелязвате на стена близо до дома ви. Превръщате тази улична сентенция в цял филм. Чувствали ли сте се като крадец на съдби, правейки своите филми?

- По принцип не харесвам графити. Възприемам ги като натрапен, нежелан израз. Въпреки това понякога ги чета. Ако ме питате за ограбването на съдби - не одобрявам кражбата под каквато и да била форма. Но подчертано се вдъхновявам от живота на хората.

- По повод смъртта на големия полски поет Збигнев Херберт казвате: "Той никога не постигна онази дистанция към света и човешките слабости, каквато дава старостта. Умря като все още млад човек". Какво отшумя у вас през годините?

- С възрастта дистанцията между теб и света се увеличава. Все повече я усещам. Ако бях по-млад, щях много повече да преживявам критиките и враждебността на някои от колегите ми. Сега ги възприемам като нещо обичайно.

- В този смисъл какво ви кара да се чувствате щастлив, събуждайки се рано сутрин?

- Имам ниско кръвно. Не обичам да ставам рано. Ако все пак ми се случи - това, което ме движи, е надеждата, че животът ми има смисъл. Е, поне за някои...