Моето радиоактивно пътуване - част II: Две минути край реактора

Пищенето на дозиметрите може да те побърка.
Дразнещият звук бързо се засилва, когато се доближим до т.нар. hot spots (горещи точки) - там радиацията е в пъти по-голяма и дори не бива да бъдат доближавани.
Отпътуваме от град Чернобил и навлизаме в още по-опасната 10-километрова зона, която военните са отцепили и отново има граничен пункт, в който проверяват документите ни. Тук започват една след друга да се разкриват тайните на социализма, чиито зловещи знаци днес са изоставени сгради, разпилени по земята детски играчки и буйна растителност.

Но преди да стигнем злощастния IV реактор, имаме още две спирки.
Първо се насочваме към радиолокационна станция "Дъга". Съоръжението с приблизителна височина 150 метра и дължина 800 метра е част от противоракетната отбрана на СССР със задача да засича изстрелване на вражески балистични ракети в първите 2-3 минути след изстрелването. Около нея е изградено селище, в което са живеели висшите военни и техните семейства. Жените и децата са били в отделно градче, като не са имали право да доближават радара, който заради характерния звук, който излъчва при работа, получава прозвището "Руски кълвач".
Тясно пътче от наредени плочи води към военната база, за която преди 1989 г. се е казвало, че е... детски лагер. Мъртви дървета са изпопадали, други зловещо скърцат и са готови всеки момент да рухнат. Някои от тях са препречили пътя и се налага микробусът ни да ги заобикаля през тревата. Дозиметрите направо полудяват!

Тръпки те полазват, когато се разхождаш между изоставените блокове. На своя отговорност влизам в полуразрушено училище. "Радиация вътре няма, но може да падне", казва ми водачката Оксана и ми се усмихва. Малки горски пътеки криволичат между детски градини, площадки за игра... Усмихнати дечица ме гледат от рисунка върху стена, докато ръждясало самолетче ми се изпречва на пътя и се налага да го прескоча. Влизам и в сграда, където са се обучавали шофьори. Стъкла се трошат на още по-ситно под обувките ми, а ръждясали знаци висят по грозните стени.
И най-накрая я достигаме! "Дъга"! Величествена и огромна е. Навсякъде около нея е разсипан пясък. Украинската ни гидка отново залага на чувството за хумор: "Не е направен плаж, пясъкът ограничава радиацията". Оставаме само няколко минути и с бърза крачка се отправяме към изхода на тайния военен обект.
Ако някой ден се осмелите да посетите Чернобил, се пригответе за бързо ходене. Никъде няма да се застоите дълго. Според опасността на мястото престоявате от 2 до 10 минути.
Точно преди да достигнем избухналия реактор, правим лека отбивка. Село Копачи е почти напълно заровено, а единственият признак, че тук някога е имало живот, е детската градина. В този момент очите ми трудно понасят гледката. Колкото и да си непукист, инстиктивно извръщаш поглед. Буца засяда в гърлото ми, когато виждам изоставените играчки и отворените тетрадки, в които детска ръчичка е изписвала букви. А в един изненадващ момент дете и тетрадка са били откъснати един от друг заради изненадващата евакуация. И никога повече не се събират заедно. Шкафовете са обърнати, мизерия е завладяла това място, в което преди 33 години е кипял живот.
На входа на детската градина нагледно ни демонстрират колко опасно е това място. Когато дозиметрите се доближават до земята, отчитат 40 микросиверта на час. За справка, през обикновен ден в София стойността е 0,12. Разликата е 333 пъти.

След няколко завоя по пустия главен път пред групата ни се появява IV реактор. Той е опакован в новия си модерен саркофаг, който е планиран да издържи в следващите 100 години. Под него е старият бетонен ковчег, за който се счита, че вече не е надежден. Изненадващо тук животът процъфтява. По тротоарите вървят хора, работник подкастря храсти, а автобуси ни срещат по кръстовищата.

На не повече от 50 метра от саркофага е изграден мемориалният паметник, при който оставаме точно две минути. Чудиш се какво правиш тук, не е ли опасно... И в следващия момент виждаш работници с широки усмивки, които спокойно обикалят, крачката им не е припряна и се насочват към работните си места. Някъде в далечината се виждат недовършените пети и шести реактор. Край тях като нарисувани с молив в небето зловещо стърчат кранове. На 25 април 1986 г. кранистите за последно работят с тях и никога повече не се връщат. Те са зарязани в нищото и заради огромните стойности на радиация в металните конструкции не е планирано да бъдат местени.
Става време за обяд. Насочваме се към столовата на Чернобил. Тук е и първият скенер, през който преминаваме, за да проверим дали сме приели опасно количество радиация. Устройството изследва цялото ни тяло, но акцентира най-вече върху ръцете, краката и косата. След няколкосекундно затишие светва зелената лампа и мога да продължа. Храната е простовата, но вкусна (виж менюто в карето). Първо, второ и трето струват 10 долара, които се плащат при записването в Киев. Гледам лицата на хората - никой не изглежда притеснен, хапват си спокойно и се смеят на глас.

И аз се усмихвам, защото знам, че предстои най-интересната част от приключението - призрачният Припят.

В следващия брой четете последната част от пътуването ми до Чернобил - защо увеселителният парк и стадионът в Припят никога не посрещат хора и какви стойности достига радиацията в най-пострадалия след аварията град.

Менюто в столовата

Салата от свежи домати и краставици

Салата от червена ряпа с грах

Селска супа със сметана

Гулаш от говеждо месо

Ечемичена каша

Компот от грозде

Ряженка (напитка от ферментирало мляко, по-кисела от айрана, много популярна в Русия, Украйна, Беларус и Полша)

Украински кифлички

Пшеничен хляб

Житен хляб

Чай със захар

Свежа слива (т.е. не сушена)