Актьорът Стефан Мавродиев: Нямах късмет в любовта

С всяка роля си правя равносметка, не с годините

Кой е той
Роден е на 29 декември 1943 година във Варна. На 7-годишна възраст се записва в театралната школа към Пионерския дом в морската столица. През 1967 г. завършва ВИТИЗ при Meтoди Андонов. Играл е на сцените на Пловдивския театър, Младежкия театър, Театър "199", в Сатиричния и в Народния театър. Има над 60 роли в киното, сред които "Мера според мера", "Петък вечер", "Щурец в ухото", "Птици и хрътки" и много други. Печелил е десетки театрални награди.

- Г-н Мавродиев, много празници около вас - рожден ден на 29 декември, имен ден - Стефановден, Нова година...
- Ооо, да. Обичам това време на годината. Аз съм голям щастливец. Подаръците, които ме зарадваха тази година бяха ролите в пиесите "Аз, Фойербах" в Младежкия театър и "Хубава риба" в Народния. А точно на Нова година ловихме риба с Марин Янев, разбира се, в постановката "Хубава риба" (смее се). Иначе много черпене падна. Веднъж за имения си ден, после за рождения ден в клуба на Младежкия театър. Най-близките ми хора - дъщеря ми с мъжа си, пък дойде на премиерата на "Аз, Фойербах".
- Обикновено хората си правят равносметки, а вие?
- Аз непрекъснато ги правя, но с ролите, които играя, житейски равносметки не правя. Всяка моя роля е вид равносметка, защото изразява всичко, което ми се е случило до този момент. Това ми е работната площадка, все пак. Трябва да копаеш и да разкриваш, защото самородното злато си самият ти. Хората са истинското съкровище, но не го знаят. А и умишлено им пречат да го разберат, за да могат да ги манипулират и обират. Ето още една равносметка - българинът специално не знае какво иска, но силно го иска. И всъщност, ако знае какво иска - то то е свързано с някакво величие. А стремлението към величие е вродена тъпота.
- Е тогава как ще се промени битието на българина според вас?
- По едно време имах усещането, че театърът ще изчезне, защото изчезваха нормалните отношения между хората. Слава Богу, и двете оцеляха. Все още има такива, които намират начин да се отстранят, да се измъкнат и да продължават да живеят, да работят, да се радват. Те изпитват нужда от изкуство, занимават се с духа си, а не гледат безсрамието, което цари около нас. Театърът е жив, пък и не иска много пари.
- Вашият любим театър - Младежкият, в който играете отдавна, и той е на повече от 70 години вече.
- Да, той малко след мене се създава - в края на 1944-та. Пък аз съм роден 43-та и съм малко по-голям. Обичам си го. Така се случи, че минахме през много големи препятствия. Те непрекъснато изникват. Новите времена носят нови проблеми. Последните 25 години обаче трудността е една - материалното оцеляване. Понеже театърът е такова човешко пространство, в което те води илюзията. Без нея човек е нищо. Битът убива човека. Илюзията го подкрепя. Тя е плод на духа, не на физическия кръговрат. Илюзорното по особен начин крепи духа, издържат се по-лесно трудностите.
- Когато учихте във ВИТИЗ, говориха ли ви за илюзията в театъра?
- Не помня точно. Но аз от малък обичам театъра. Израснал съм в театъра във Варна. Баща ми е мечтаел да бъде актьор, но е станал учител. Самата среда около мен беше такава. От 7-годишен бях в един колектив заедно с Марин Янев, Димитър Стоянов и кой ли още не. И така се случи и после във ВИТИЗ.
- Има ли значение кои хора на изкуството са били от Държавна сигурност? В момента продължава да се говори за това.
- Това са пълни глупости. Какво значи ченге? Първо всеки един навремето е бил под наблюдение. Например срещу мен са правени четири пъти доноси. И много яки, защото са ме разпитвали в Шесто управление. Тези, които се занимаваха с това, бяха много интелигентни, за разлика от понятието за сегашните милиционери. Трябваше да намерят някого, когото да нарочат за виновен, за да оправдаят политическото си съществуване. Доносниците винаги ще съществуват.
- С годините заживяхте здравословно. Липсват ли ви приятелите актьори, които си отидоха?
- Да, така е. Разбира се, че ми липсват, с много от тях съм бил щастлив, имали сме хубави моменти, но ги няма вече. Тръгнаха за едно място... и Катя Паскалева, и Велко Кънев, и Георги Черкелов, и Андрей Баташов, и Чочо, и Стефан Данаилов. Разбира се, всеки миг е в главата ми, но не мисля, че вече мога да разказвам за тези неща.
- С Ламбо дори сте играли в детска градина - джуджето Смешко и Кихльо?
- Да, така беше, за да изкараме някой лев през младежките години. Беше за една Нова година. Много ни се радваха децата.
- Вие пишете добре, имате издадени стихосбирки. Какво от миналата година искате да пренесете в сегашната?
- За жалост в нашата българска практика непренасянето е много фатално. Това е да не разбираш значението, което има традицията за бъдещето. Затова е непрекъснато това брауново движение на нашето общество. Не съм сигурен дори дали мога да го нарека общество, то е толкова объркано в своите пластове. Важният въпрос е: Какво се променя в човека? Боя се, че почти нищо. И това не е хубаво. Илюзията за промяна на човека е стара. Сещам се за разговор между един наш учен и католически свещеник от времето на социализма. Нашият се палел как ще променим човека, да има той ново съзнание. А отчето отвърнал: "Ние от времето на Христос се мъчим да променим човека и не сме успели, та вие ли на бърза ръка...". Така че илюзията за промяната е много тъжно нещо. Непрекъснато гледаме актове на промяна, напън за промяна. И после такава разруха, че си казваш - "За какво ми трябваше? Пишман станах". В нашето хаотично движение избухват ужасните и гадни интереси на пяната в обществото. В същото време има проблеми, които трябва да се решават, трябва да се работи. Преди няколко години измислих на майтап едно изречение, а то се оказа толкова идиотски точно: "Който сее глупост - жъне глупост". В нашия случай няма качествена промяна. Идиотска е наклонността ни все месия да чакаме и когато се появи някой, хората се втурват към него и заприличват на едно хубаво стадо.
- Имате ли муза при писането на стихове, кое е последното, което написахте?
- Не, напоследък не съм писал. Не избликват тези трели от мен. Вероятно съм си казал, каквото съм имал да кажа. Не пиша стихове, защото нямам муза. Не съм човек, който сяда всеки ден пред белия лист и работи. Това си е професия, която аз нямам. Аз съм поръчков поет, ако някой ме помоли нещо, пиша - за някой колега или някой празник. Правя големи поеми и са много успешни. Поръчителите ми са много доволни. Музата е важен момент, когато има такава, пластовете се раздвижват, избликват разни гейзери.
- А жена до вас има ли освен дъщеря ви?
- Любовта е трудно нещо, но без нея не може - трябва да я гледаш отдалеч и да й се радваш. Тя или се случва, или не се случва - не зависи от нашето желание. Аз нямам много късмет с любовта - любимите ми половинки все ме напускат, но пък с тях си оставаме добри приятели, до живот. Може би съм досаден, защото съм много лоялен и верен. А това не е модерно вече. Когато се стигне до раздяла, аз нямам сили да се противопоставя. Жестоко ме боли. Времето уж лекувало. Нищо не лекува. Важното е да се стабилизираш вътрешно, да намериш своята опора, а оттам нататък - каквото дойде. Но пък всички жени, с които съм бил, остават мои приятелки. Това е най-важното.
- Какво си пожелавате да ви се случи през идната година?
- Моята лична мечта е да си имам мечти. Още е рано да говоря професионално, аз съм суеверен. За следващата година е важно основно здравето, във всяка една област - физическото, душевното здраве на отношенията между хората. Здравето, което осигурява онази хармония и онова равновесие, което кара човек да се чувства пълноценен. И нищо да не му убива в обувката. Даже да има трудности, в името на това равновесие и здраве да ги преодолява. Мечтата ми е здравето на цялата нация, а не отчаянието, не отвращението, погнусата, ядът и истерията. За жалост всички тези неща са взели връх и равновесието е нарушено. Всеки човек трябва да се опитва да се бори с това в себе си.