ГЕОРГИ РУСЕВ - ЛЮБИМЕЦЪТ НА НАРОДА

КОЙ Е ТОЙ

Комикът, който можеше да накара и най-тъжните да се превиват от смях - Георги Русев, остави зад себе си ролите на неповторими чешити в киното. И досега няма актьор, който да има толкова култови реплики, превърнали се във времето във вицове. Колкото и да е странно, в живота Русев е сериозен и отговорен човек, готов да отстоява неговите си принципи до крайност с твърдост, която малцина виждаха зад благата му усмивка. Актьорът е родом от Костенец, Ихтиманско. Там израства в семейството на свещеник, преселил се от Македония. Той е най-малкият в семейството. Родителите му са изключително будни хора - бащата работи като учител, преди да се запопи, а майката е изключително начетена и интересна жена. Артистичният талант най-вероятно наследява от нея - докато останалите бродирали по седенките, тя четяла стиховете на Яворов и романите на Димитър Талев. Една година работи като даскал, където децата го обичали заради неподражаемото му чувство за хумор, дадено му по рождение. Започва актьорската си кариера в Драматичния театър в Пловдив (1953 - 1962); продължава за няколко години в софийския Младежки театър (1962 - 1966), за да се установи в Пернишкия театър (1966 - 1990), където става и директор (1977 - 1990). Той е сред основателите на Малък градски театър „Зад канала“. На Стената на славата пред Театър 199 има пано с неговите отпечатъци. Освен в театъра Русев играе в киното, като дебютира през 1966 г. във филма „Началото на една ваканция“. Участва в много от емблематичните български филми от 1970-те и 1980-те години. Незабравими по своя колорит са ролите му (обикновено на отрицателни герои) от „Селянинът с колелото“, „Дами канят“, „Вчера“, „Матриархат“, „Опасен чар“, „Изпити по никое време“. Неподражаемият комик успя да иронизира дори смъртта, подхвърляйки шегата, че не е номерът да се родиш на 1 април, а да умреш на тази дата, защото никой няма да ти повярва. По ирония на съдбата той умира точно навръх Деня на хумора през 2011 г. в София след тежко боледуване, на 82 години.

Не отстъпва дори на Живков в театъра

Георги Русев завършва ВИТИЗ през 1952 г. в класа на проф. Филип Филипов, след което играе 9 години на сцената на Пловдивския театър. През 60-те се прехвърля в Младежкия театър, но голям скандал го принуждава да го напусне.

Докато играе там, се заформят два конфликтни лагера за съдбата на сцената. По това време Гочето, както е наричан от колегите си актьорът, е съюзен председател на колектива и решават актьорът Вили Цанков да определя художествената политика. Намират се такива, които не са съгласни с това. Когато битката между двата лагера се изостря, Тодор Живков решава да се намеси. Той вика представители на различните крила поотделно. След което отсъжда с две думи: „Помирете се!“. По това време за Политбюро е важно накъде върви българският театър, защото там се вплитат важни идеологически въпроси. Актьорите обаче така и не изпълняват поръчката на бай Тошо и голяма част застават зад Цанков. Първия отново ги привиква и им казва: „Аз казах ли ви нещо на вас, защо не го изпълнявате?“. Вторият му опит също е неуспешен - той отново не успява да стресне творците. Заповяданото помирение не се получава, а актьорите правят събрание и Вили Цанков пак е подкрепен масово. След като научава за сбирката, Живков казал: „Тия там са големи организатори, бе!“. След което произнесъл и присъдата: „Хайде сега отивайте в Перник!“. Сред изгонените са и Петър Слабаков, и Коста Цонев, и други все известни актьори. Така Гочето след наказанието на Тато остава цели 24 години в Перник, 13 от които е директор на театъра. По това време театърът изцяло е под покровителството на Тодор Живков. Тато се хвали, че е играл хан Татар в любителски театър. Все пак актьорите разбират, че Първия доста е преувеличил и е играл не хан, а ролята на Гошо Кокалчето. Неоспорим факт е, че театър "Боян Дановски" изживява златен период под управлението на Георги Русев. Първата му управленска проява като директор в Пернишкия театър е да направи с колегите си такава постановка, за която да говори цяла България. Заедно със заместника си Добри Добрев отиват в София при Леон Даниел, който след поредния си конфликт с властта е пратен в операта, и му предлагат да направи в Перник „На дъното“.Така желанието на Русев се сбъдва. За постановката започва да се говори, идват театрални критици, колеги, даже началници. Като директор от 1977 до 1990 г. актьорът прави огромен жест към морала, когато сам се отказва от шефския пост. Прави го, когато става ясно, че театърът се затруднява да плаща и трябва да съкращава колеги, които сам е назначил. „Не мога да изгоня хора, които сам съм назначил“, казва той. Русев става основател на прочутия Малък градски театър „Зад канала“. Играе и в Народния, както и в Театър 199. От 70-те до 90-те е абсолютен фаворит на зрителите, а когато годинките се натрупват, на никого не минава и през ум да го пенсионира, затова сам слиза от сцената през 2006-а на 78-годишна възраст.

За малко да се размине с киното

Русев е абсолютна звезда в киното, но оставя и незабравими 170 роли в театъра. На широкия екран влиза чак на 37 г., тъй като не се блазни да трупа пари и си остава с непоклатимия принцип, че каквото и да стане, няма да приеме да участва в масовки. По това време всички се натискат да се снимат в многолюдните сцени, но Русев отсича, че в подобно нещо няма да участва. И спазва желязно това свое правило, докато колегите му печелят и пари, и връзки с режисьорите. Актьорът с най-симпатичната усмивка е критичен, без да се натрапва, но признава, че не харесва тогавашното кино във вида, в който е - прекалено емоционално, показно и натруфено. За щастие пътищата му се пресичат с тези на режисьора Георги Мишев, който до края прави роли за него и остава приятел. „Аз не ставам за такова кино. Трябваше да дойде друг тип автор и той се появи в лицето на Георги Мишев. Ако имам някакво значение в българското кино, то е преди всичко заради явлението Мишев. Ако той не се беше появил, сигурно щях да заиграя във филми още по-късно...“, признава приживе Русев.

Самият режисьор също се възхищава от Гочето, а при участието му в „Черните ангели“ направо му сваля шапка. „Героят му посочи на полицаите накъде е избягал с колелото си преследваният от тях Андро (Йосиф Сърчаджиев) и един от тях, вместо да благодари, му шибна два-три шамара. Мъжът (Георги Русев) се свлече до някаква тараба и на лицето му се изписаха целият срам, потрес и обида на света. Казах си: Гледай го тоя натуршчик как страхотно изигра епизодичната си роля?!“, смаян е от таланта на комика Мишев.
Славата на Георги Русев тръгва с филма „Преброяване на дивите зайци“, пак на Георги Мишев. Всъщност актьорът блести във всички негови ленти, няма го само в „Момчето си отива“, защото по същото време снима друг филм. Истинска наслада е да гледаш Гочето като Дочо Булгуров в „Селянинът с колелото“, във „Вилна зона“, в ролята на учителя Ветев в „Не си отивай“, собственика на изложбената зала в „Самодивско хоро“, вуйчото Бойчев в „Матриархат“, или като адвоката Балтиев в „Дами канят“... Прочутата реплика "Кучета и котки може, а прасета не може!" е тъкмо реплика на Дочо Булгуров. Русев става абсолютен любимец на народа и хората постоянно му подвикват като на свой човек, щом го забележат по улиците.
Всички режисьори се надпреварват да го канят във филмите си, така че накрая едва смогва и снима неуморно, по няколко филма едновременно. Задават се шедьоврите „Оркестър без име“, „Покрив“, „Илюзия“, „Вчера“, „Зона Б-2“, „Адио, Рио!“ А в „Опасен чар“ Русев е неотразим след прословутата реплика на Тодор Колев към героя на Георги Русев: „Лошо, Седларов, лошо!“ и на дъщеря му „Стига простотии бе, тате!“.
Промяната през ноември 1989 г. заварва Георги в източногерманския град Карлмарксщат, където се снима в комедията на Иванка Гръбчева „13-ата годеница на принца“. Когато научават, че Тодор Живков е свален от власт, Георги Русев прогнозира, че в България вече ще има и сенат, за който той може да се кандидатира, но това е друга история, за която ще отделим отделно място.
Това, което много дразни артиста, е, че всички го възприемат само като комик. Русев коригира това впечатление за него, като споделя, че всъщност е човек, крайно остър и стига до крайност, когато трябва да се направи конфликт. „След тази крайност остава само да се грабне оръжието...“, обяснява на недоразбралите манталитета му и нрава му. Русев е широко скроен човек, противно на дребнодушните типажи, които играе в киното. Журналистът от вестник "24 часа" Пенчо Ковачев, който е негов съсед в столичния квартал „Стрелбище“, разказва как двамата често сядали в пицария в квартала през събота и неделя и Русев му разказвал невероятни истории и случки от снимките в киното, интересни моменти от ролите си. „Той е невероятен сладкодумец и съм се смял до сълзи на многобройните му истории. Когато трябвало да се плати сметката, той го спирал с жест и дяволита усмивка: „Тук плащам с 30% намаление. Защото съм нещо като талисман на заведението...“, махвал с ръка Гочето. Когато през 2006 г. става ясно, че ще бъде награден с „Аскеер“ за цялостно творчество, споделя с Ковачев, че е написал словото си за тържествената вечер, и му го прочита. „Беше нещо великолепно, смешно и закачливо - в десетината реда сякаш беше събрал хумора на целия си творчески живот. Не посмях да му предложа никаква поправка. На самото награждаване обаче той произнесе съвсем друго слово“, разказва Пенчо Ковачев. Когато попитал актьора защо все пак не е прочел изключително остроумния измислен предварително текст, Русев не отвърнал. „Вместо отговор той само леко се усмихна. Сякаш ми каза, че всичко трябва да е с мярка. Разбрах го като скромност, като нежелание колегите му да си помислят, че прекалено се величае“, спомня си Ковачев.
До края на дните си, макар и на върха на славата, познат и любим на почти всеки българин, Русев остава съвсем обикновен и непосредствен човек. „Не си правя илюзии, че актьорът е вечен. Той трябва да осъзнае кога да слезе от сцената. Комедията е на ръба на човешкото състояние. Не можеш да разсмиваш публиката, когато ти сам не можеш да се смееш“, казва приживе великият комик. Всички, които го познават, знаят, че противно на типажа си на екрана - крайният еснаф, който е роб на дребничките си амбиции, в живота Русев е изключително широко скроен, благороден, незасегнат от алчността. Всеки, общувал с него, е наясно, че комикът никога на е издребнявал в отношенията си с хората. „Моите персонажи ги познавам много добре от живота. Чрез мен хората намират оправдание за себе си. Защото, като ме гледат, знаете ли какво си казват? Я-я, тоя е като мен!“, наясно е Русев. Той не веднъж е казвал, че типажите, които играе в киното, нямат нищо общо със самия него. „Героите ми са обикновено провинциални хора. Хора, които нямат нищо общо с политиката, но в същото време са много политични. Герои на времето си, те притежаваха чертите на тъй наречената средна класа, носеха и наивност, но и самочувствие от рода на „Ние сме сега на власт, ние сега решаваме въпросите, с нас трябва да се съобразявате. И естествено изпадаха в смешни ситуации, защото не носеха в себе си качествата, за които имаха претенции“, разказва без озлобление комикът.

Спасява влака на Агата Кристи

Има хора, които с умиление си спомнят годините, когато да пътуваш с влак е било едно от най-големите удоволствия. Приживе Русев с умиление говори за своето детство и влаковите релси, които е наблюдавал с интерес.

Родом от Костенец, той с трепет разказва за детството си и най-яркия му спомен от този период - селската гара: „Животът ми като дете беше на перона на тази гара. Особено през ваканцията - нямаше влак, който да не посрещна и изпратя. Сега си мисля, че за мен влакът е бил нещо, което идва от други страни, друг свят, от друг живот, носи хора не като нас. Особено "Ориент експрес", който винаги беше със спуснати завески на прозорците: не се виждаха пътниците, само някой от готвачите или служителите се подаваше за малко и пак се скриваше. Гледахме като захласнати и се мъчехме да гадаем какво има зад тези перденца“, споделя в захлас актьорът.
"Ориент Експрес" е пътнически влак на дълги разстояния, създаден през 1883 г. Маршрутът и подвижният му състав са променяни многократно. Двата града, които най-силно са свързани с влака, са Париж и Цариград (Истанбул), тъй като са двете крайни точки на услугата по разписание. „Ориент Експрес“ винаги е свързван с пример за лукс и комфорт при пътуване. Кралицата на криминалните романи Агата Кристи посвещава цяла книга на луксозното возило, в което прочутият детектив Еркюл Поаро разследва мистериозно убийство.
Сред най-ярките спомени на актьора е този, когато тренът спира за вода на родната му гара и момчето успява да се качи вътре и да го разгледа. Тогава, очарован и впечатлен, споделя: „То блестящо нещо! Влакът на Агата Кристи! Всеки ден го чакахме с приятелите ми и чувствахме, че това не е нашият влак, че е от друг свят“. Когато през 1938 г. „Ориент експрес“ дерайлира край Костенец, момчето първо съобщило за инцидента на началника на гарата. Изтичал бързо при него и казал: „Влакът падна“.

Наричат го Сенатора

Промяната през ноември 1989 г. заварва Георги Русев в Алжир. Там той снима филма "Бащата на яйцето". Българо-алжирският 4-сериен игрален филм е на режисьора Анри Кулев, сценарият е на Борис Христов по едноименния му роман. В него Русев изиграва ролята на доктор Йонк. Комбинация от фентъзи, мюзикъл и философски рефлексии, поднесени със завладяващо визуално майсторство, "Бащата на яйцето" е поетична притча за фаталните заблуди на съвременното човечество, за военните заплахи и мощния спасителен заряд на творчеството.

В момента, в който разбират, че Живков е паднал от власт и опозицията вече вдига митинги, Гочето казва на Константин Коцев, който играе ролята на гипсовите Атланти: "Пацооо, в България хората постове грабят, а ти тук на камъни ми се правиш!". Екипът на продукцията си прави всевъзможни шеги, някой дори казва, че вместо Народно събрание в България вече може да управлява Сенат. Георги Русев развива темата за властта: "Сега, когато България стане демократична държава, може да върнат и римските сенатори. Давайте да тръгваме за София, че да станем поне сенатори - хем ще седим вътре в салона, хем навреме ще си заспиваме, както правят сенаторите, ще се събуждаме от време на време и ще вдигаме ръка, ама лекичко, та да не се изморяваме..." Така освен Гочето колегите му започват да го наричат и Сенатора.

Актьорът и женското царство

Георги Русев има един от най-стабилните в гилдията бракове за разлика от повечето си колеги, които се развеждат по няколко пъти. Той остава с една жена цял живот.

Живее в истинско женско царство - съпругата му Надежда Попова е инженер-химик и с нея успяват да запазят 55-годишен брак. Актьорът има две дъщери, доживява и две внучки, даже и една правнучка. По-малката щерка Валя е филоложка, работила е като монтажист, била е и учителка, а след това започва търговия с дрехи.

Дъщеря й Надежда ражда правнучката на актьора Габриела. Валя е одрала кожата на баща си и всеки припознава в нея чертите на великия комик. В свое интервю наследницата на Георги Русев обяснява, че баща й е бил твърде различен вкъщи и никога не е подхвърлял реплики от типа „Когато говориш с мен, да мълчиш“ или пък да се сопва на коя и да е от жените. „Ролите за него бяха едно, а семейството нещо съвсем друго. Но обичаше аплодисментите и му беше трудно да се раздели с тях. Казваше: „Веднъж получиш ли аплодисменти, не можеш да се откажеш да ги получаваш“. Тя не можела да си обясни и защо баща й все играе роли на разни чешити и особняци“, връща се към спомените щерката на комика. Актьорът се чувства истински щастлив в огромното женско царство от дъщери и внучки, а те най-обичали да ги забавлява винаги готовият за шеги дядо. Във фамилията общата неделна трапеза в апартамента на Русеви е неписан закон. Младите винаги са обожавали тези семейни обеди, защото родителите им никога не били досадни и строги хора, които размахват пръст за всяка дреболия. Съпругата Надежда пък все гледала да пази тишина на мъжа си, за да репетира ролите си. Русев винаги ги изпипвал до най-малкия детайл, репетирал старателно, но винаги добавял и от себе си, а на отрицателните роли гледал да вмъкне нещо човешко. Извън сбирките с най-близките Русев ненавиждал показността, винаги е мразел големите сбирки и шумните компании, тъй като е изключително скромен по природа. „Имаше принципи и ни учеше и нас на тях. „Човек трябва да е скромен“, казвал на дъщерите си.
Георги Русев слиза от сцената на 78-годишна възраст. До голяма степен това негово решение е породено от здравословните му проблеми. Казва, че не иска да се отлагат представления заради него. Тогава той отказва да се явява дори по телевизията, не приема и участия във филми.
Съпругата му избягва да гледа записи с филмите на мъжа си, със спектакли и документални ленти за него, когато се чувства самотна. Разстройва се. Но пък в дома им продължават да живеят така, сякаш Русев никога не си е отивал.

Едва не отнася боя в Полша

В годините, в които Георги Русев играе на сцената в Перник, театърът гостува в побратимения полски град Ченстохова. В миналото той също бил миньорски град, но по онова време имал славата на най-религиозния център в страната. Годината е 1981-а, политическата социология „Солидарност“ вече действа и едно от исканията й е Съветската армия да напусне Полша. Перничани играят „Българи от старо време“. Георги Русев е Хаджи Генчо, русофил, а колегата му Илия Божилов е Дядо Либен - англофил. Публиката е със слушалки, на които върви преводът, и реагира бурно на много от репликите. Хаджи Генчо, който иска да докаже на опонента си колко е силна руската армия, казва: „Там, където стъпи руски крак, той не излиза!“. В залата настъпва мъртва тишина. „Явно бяхме докоснали болната им тема и хората сигурно са си помислили: кой ги доведе тия българи, може би за да ни кажат какво ни очаква?“.

„Глътнахме си езиците, аз се чудех накъде да бягам, ако се наложи“, спомняше си Георги Русев. И в този момент Илия Божилов произнася реплика, която я няма в текста: „Да, ама московците много крадат, бе!“.
В този момент публиката избухва - смях, ръкопляскания, викове, свирене с пръсти огласят залата.
"И това ни спаси от боя. Ето каква сила е театърът!“, смееше се Русев.

Стената на славата

Пространството пред Театъра 199 е емблематично място за софиянци и гости на столицата.

Причината е Стената на славата „199 стъпки към успеха“. На първата по рода си алея на славата в България са увековечени отпечатъците на едни от най-известните български артисти, играли на сцената на „сакралното мазе“. На нея има пано и с отпечатъците на Георги Русев, а посланието, което е оставил до тях, гласи: "Скъпи колеги, запазете вечната младост на нашето изкуство"

Лудост на сцената с Лолова

Татяна Лолова и Георги Русев се срещат на сцената за първи път през 1999 година. Прекрасната идея да се събират известни български актьори на сцената е на Театър 199.

Една жена в средата на житейския си път среща мъж, който е готов да сподели старините с нея. Двамата чешити дълго играят на котка и мишка, страхувайки се да разкрият чувствата си. Те пътуват през годините, през спомените. Всеки е имал своите големи и малки разочарования, търсейки щастието, което им се изплъзва. Натрупаното разочарование ги прави силни и борбени за живот. Самотата ги е обсебила, но не ги отказва да изпитат отново тръпката на любовта. Звездите на българския театър Татяна Лолова и Георги Русев за първи път играят заедно в театъра, като вълнуващата им среща е в пиесата "Нищо не помня" на Артър Милър. "Защо трябваше да чакаме толкова, за да играем заедно", вайка се Георги Русев. "Лудост е да сме двамата на сцената", коментира Лолова.

"Когато говориш с мен, ще мълчиш"

Георги Русев е актьор, който показа, че малки роли няма, стига да знаеш как да ги изиграеш. Ето едни от най-запомнящите му с реплики, които и до днес се използват и предизвикват смях:
- Гошо, спри за малко бе, момче. Абе, Гоше, ще оглушеем с това твое думкане, бе. Здравето ми се взе. Айде, мани мене, ама кокошките престанаха да носят. При 20 кокошки - яйца от пазара купувам. Аз и на война съм бил, ама такова чудо - бомбардират, бомбардират, па спрат. А при тебе спиране няма, от сутрин до вечер. Какво е това чудо, какво беше това твое изкуство, бе? Оглушаваме, бе, Гоше! - като чичо Петър в „Оркестър без име“.
- Плащат те - таратанци плащат! - като директора Цончев във „Вчера“.
- Аз например може и да не съм прав, но кюфтетата без лук не ги одобрявам. - като съсед във УВилна зонаФ.
- Прасета не може, а кучета и котки може! - като Дочо Булгуров в „Селянинът с колелото“.
- Куче-касичка. Къща-касичка. Заек-касичка. Куче-касичка. - като Седларов в „Опасен чар“.
- Я ме вижте мен! На петдесет и осем години съм и нямам нито един кариес! Я да ви видя вас! Покажете си зъбите! Ааа! - като директора Цончев във „Вчера“.
- Майчице мила, имало още мозъци в тая страна! - като учител в „Рицарят на бялата дама“Ф.
- Казал съм ти, когато говориш с мен, ще мълчиш! - като адвокат Балтиев в „Дами канят“.
- Защото на вашите години, ето в тази пазва имах само една шепа джанки за цял ден тичане подир овцете! - като директора Цончев във „Вчера“.