Стaрши лейтенант д-р Адриана Камбурова: Подкова от моя дядо ме пази където и да съм

В Африка пихме хапчета за малария, бяхме стриктни с хигиената и храната

КОЯ Е ТЯ

Лейтенант д-р Адриана Камбурова е на 29 г., от Сливен. Завършва Медицинския университет в София, след което 10 месеца работи като педиатър. Специализира ревматология. Решава да постъпи в армията, където да доусъвършенства уменията си в ревматологията. Тя вече е старши лейтенант, а в началото на пандемията от коронавирус е на първа линия в борбата със заразата в Инфекциозна клиника на ВМА. През 2019 г. е първата й военна мисия в Мали, Африка.

Виктория СТОЯНОВА

- Как се взима решението да станете военен лекар? Не се ли изисква голям кураж и воля?
- Обмислила съм много нещата, но не защото ме е било страх. Напротив, беше ми интересно, исках да придобия практическия опит, да изградя нещата, които знам. Вече 3 години служа в армията като лекар и мисля, че именно работата на терен е предизвикателството в нашата професия и това ни изгражда като специалисти.

- Изисква ли лични жертви мисията на военен лекар?
- Много, най-вече разбирателство от страна на семейството. В тези 3 години голяма част от времето аз не съм била у дома. Това е изключително интензивен труд. Напрежение е, но и предизвикателство.

- Пред какви предизвикателства се изправихте по време на пандемията във ВМА?
- Работих за кратко в Инфекциозното отделение за болните от коронавирус, за да помогна на колегите ми. Трябваше да се работи организирано, за да се диагностицира бързо пациентът, да се установят и изследват контактните лица. Мисля, че имаше добра координация между лекар и пациент, когато човек вижда, че обстановката е напрегната, се стяга и започва да реагира бързо. Гледахме да се пазим колкото е възможно повече, така че да защитим и себе си, и пациентите, колегите, семействата си. Някои се бяха изолирали, прибираха се в самостоятелно жилище, за да могат да предпазят максимално своите близки. След работа се прибирах веднага у дома, общувах само със съпруга ми, не съм се виждала с близките си. Това е нашият живот и семействата ни са го приели.
В момента съм в отделението в ревматология към Клиниката по кардиология и ревматология, имаме доста работа и никак не е лесно да се работи предвид вируса.

- По колко часа на ден сте в защитни костюми, как се чувствате в тях?
- Докато работим, и сме по цял ден в тях. Удобни са, това е важно. Гледаме да спазваме всички предписания, сменяме маски, дезинфекция правим за всеки пациент. Надяваме се и пациентите да ги спазват.

- Какво трябваше да развиете в себе си, за да станете военен лекар?
- Трябва да си малко по-шантав. Всички качества, които трябва да има един лекар, трябва да ги притежава и военният. Само че е необходимо по-високо ниво на толерантност спрямо нещата, които се наложи да прави. Трябва да бъде готов да го направи. Не всеки може да излезе от средата, в която е свикнал. Военният лекар често се налага да прави по-нестандартни неща от това, което се прави в клиниките. Някои пък може да се наложи да отидем на терен, да помогнем на пострадали извън болница, ако има някакви извънредни ситуации.

- През 2019 г. заминавате на първата си мисия в Мали, Африка. Каква е емоцията в Африка?
- Мисията беше 4 месеца - от март до юли. Много е различен животът там, начинът на функциониране, климатът, който благоприятства за различни болести. Затова трябва да реагираме бързо към хората, за които се грижим, за да са добре и да изпълняват служебните си задължения.

- Били сте единственият български военен лекар в екипа. Какви предизвикателства срещнахте?
- Имахме много разнообразни задачи, освен медицинската част и много организационна работа. Понеже бях с екип, трябваше да организирам цялата им работа, но и да пазя здравето им.

- Има много инфекциозни заболявания като ебола, малария. Как се справя държавата с еболата? Имахте ли притеснения?
- Точно в този район не сме имали случаи на ебола. Там преобладават гастроинтестиналните заболявания, в определени периоди от годината преобладава маларията, както и алергични реакции от непознати насекоми.

- Как се предпазвахте от тези заболявания?
- Приемахме хапчета за малария и използвахме репеленти. Правихме и подбор на храната, която консумирахме. Хигиената е на най-високо ниво спрямо мястото и условията, в които се намирахме. Много правила трябва да се спазват. Военните са известни с това, че са много стриктни и подредени. Но трябва да си и отвъд това.

- Каква храна консумирахте по време на мисията?
- Трябваше да знаем произхода й, къде е приготвена, не трябваше да е от някакви случайни места. Взимахме само от места, които са проверени, чисто хигиенно, за да нямаме проблеми след това.

- Готова ли сте за нова военна мисия?
- Ако се налага, бих отишла отново. Има такава възможност, но зависи от много неща.

- Каква равносметка си правите след такава мисия, след като се завърнете в България?
- Трудно да се адаптираш в началото, както там, така и при завръщането. Равносметката е, че трябва да сме благодарни за това, което имаме. Особено на здравните грижи, които получаваме от лекарите и медицинския персонал. Защото това нещо в много страни липсва. Трябва да оценяваме това, което имаме, да бъдем благодарни. Нямате представа до колко неща ние, като общество, имаме свободен достъп. В африканските страни нямат този достъп, нямат финанси, за да покрият нещо важно. Важно е и да има добра комуникация между медиците и пациентите.

- В последните години все повече зачестиха случаите на посегателства над медици от пациенти. Как гледате на това?
- Напълно абсурдно е това да се случва в едно съвременно общество. Нашата професия е хуманна, ние се грижим за човека и здравето му. Всички лекари се борят с болестта. Не трябва да се борим с пациентите. И когато трябва да се борим с пациента, нещата се усложняват много. Когато няма етика между лекар и пациент, ние не можем да функционираме нормално.

- Имало ли е момент, в който предпочитате да сте започнали друга професия?
- Имало е може би такъв момент, но е било в гимназията и вече съм забравила. (Смее се.)

- Носихте ли нещо важно и сантиментално с вас в багажа ви?
- Да, имам една метална тежка подкова, която е направена ръчно от моя дядо. И тя е навсякъде с мен, където и да отида, е в багажа ми. Всеки ден е в раницата ми.