Победителят от "Мастършеф" Ивайло Спасов: Ножът винаги трябва да се забърсва

Дядо ми беше бог на салатата от агнешки чревца 

КОЙ Е ТОЙ

Ивайло Спасов е победителят в последния сезон на "Мастършеф" и грабна наградата от 100 000 лева благодарение на майсторството си като кулинар. Роден и израснал в Кърджали, на 37 години. Какво е да си на кулинарния връх, кога за последно се поряза, ще има ли собствен ресторант и за какво мечтае, Ивайло разказа за "България Днес".

Надя Панкова

- Какво е първото, което усетихте, щом името ви бе обявено за победителя в "Мастършеф"?
- Знам ли, облекчение, защото на финала напрежението бе огромно и то се видя и от зрителите. И защото, докато не стигнах до полуфинала, нямах болни амбиции да спечеля, това готвене беше за забавление. Но на полуфинала бях абсолютно убеден, че знам и мога да победя в състезанието. А от друга страна, самонадъхването може да доведе до прегаряне, което го видяхме в един от финалистите, който накрая не издържа психически и се провали. Да, усетих облекчение и дива еуфория! Но и дори до излъчването на финала не осъзнавах какво се е случило, когато го видях на екран и стана общоизвестно, сега чак мога да усетя какво хората очакват от мен.
- Какво ще правите занапред с наградата?
- Аз от много години имам големи амбиции, и то преди да готвя толкова активно, да направя място за бързо хранене. Такова, което прилича на тези в Берлин, Истанбул, в който и да е голям град, където месото се готви с една стара технология - на шиш. Това е техника за приготвяне на месо, което след това се сервира в хляб, гарнирано със салати и става възможно най-вкусно. Наричам го дюнер, за да видя единствено скандалното изражение на хората! Но то няма да е нищо подобно на тези заведения, които познаваме като дюнерджийници у нас. Всичко извън печенето на месото при мен ще е съвсем специфично и никога, никога, ама никога няма да има пържени картофи при месото, за да ми пълнят с изкуствено съдържание дюнера. Ще има правени на място туршии и сосове, дори хлябът ще е различен, дори ще е диетично, ако щете! И други изненади ще има, и вегетариански неща, ще бъде всичко друго, но не и стандартен дюнер, както си го представят хората.
- Сега ли му е времето да отваряте заведение насред пандемия и локдаун?
- Всички собственици много страдат, това е именно най-засегнатият бранш. Но реално аз никога и за нищо на света не бих отворил ресторант, това е свръхчовешко! Но местата за улична храна се управляват по-лесно и са по-достъпни за хората, затова. Вижда му се краят на това отвратително положение, в което се намираме, а нуждата на хората да се хранят навън ще стане все по-голяма. Погледнато глобално, именити готвачи и шефове по света освен за големите ресторанти мислят в стилистиката на уличната храна. Без тежки ангажименти за посещения, обличане на смокинг или нуждата от резервации. И в този смисъл най-вероятно не е най-перфектната година за отваряне на нещо, но колкото и да е скапано и трудно в началото и колкото и пречки да има, свързани с локдауни и COVID, това нещо ще се свърши. И когато свърши, ще е хубаво за тези, които са оцелели, и ще им е по-лесно да запълват живота ни - пътуване, ядене, излизане, напиване, ядене след това! Животът ще се върне, нещата ще се оправят.
- Кой беше най-трудният момент в шоуто?
- Беше точно в самото начало. Много дори се чудех какво правя там тогава. Записаха ме приятели за кастинг и отидох леко на шега в шоуто, да видя докъде мога да стигна. В началото въобще не исках да се занимавам с това нещо! Но като видях каква е обстановката, камерите, изискванията на шефовете и видях уменията на конкуренцията, моментът на претупването се превърна в "мога да стигна далеч". Това ми беше най-трудното и си казах, че стигна ли до полуфинал, ще се раздам доста сериозно.
- В кръга на шегата, приятелите поискаха ли своята дан от стоте хиляди лева?
- Никой не е казал такова нещо, но, да, със сигурност очакват сериозно отблагодаряване. Ще направя тържество, от което много ще ги болят главите, но ще е с голямо удоволствие.
- Имате ли любим готвач или идол в кулинарията?
- Безкрайно много ми влияе на това как въобще мисля за храната и ми показва тенденциите в света на гастрономията Дейвид Чанг, има документални поредици, авторитет в храната - при него всички слушат като заговори за храна. Дани Боуиен също - той е изключително интересен пример как хващаш нещо, което не познаваш, и то ти се отдава и го научаваш до съвършенство. Той приготвя перфектна китайска храна, въпреки че не е ходил в Китай и е кореец! Моето с дюнера е същото - може да им изглежда на хората банална и ниска професия, но да ви кажа, много са се объркали. Защото във всичко, което прави човек, има много неща, които да научиш. И ставаш изключително добър. Във времена, в които всички искат да бъдат модерни, е много готино да си класически и традиционен. Защото тогава хората ще те търсят винаги. И разбира се, Антъни Бурдейн.
- Кога последно се порязахте?
- Миналия ден, докато филетирах десетата си риба за Никулден. Не защото не внимавах, а защото човек винаги трябва да си забърсва острието на ножа, защото се омазнява. Човек, ако не готви, тогава не може да се пореже.
- Любимо ястие и най-омразно такова?
- Обичам всякакви неща, идващи от азиатските държави, особено сечуанска кухня. Тя е пикантна и много богата на вкусове. Едно от любимите ми е тофу, приготвено с пикантен ориз с месо - хем семпло, хем богато - не може да спреш да го ядеш. И същевременно пък никога не бих опитал стинки тофу (миризливо тофу - бел. ред.), което мои приятели са опитвали, но нито един от тях не съм чул да му е харесало. Това никога не бих опитал. Имам обаче и една травма от детската градина - грисът. Като се сетя, сега ми става лошо! Ето, това е най-големият ми кошмар!
Обожавам страшно много кухнята, която е близкоизточна, най-най-любима ми е след азиатската. Там е такова богатство на подправки и комбинации, че и най-прозаичният зелен боб може да ти отвинти главата.
- Сега ще ви нападнат, че не споменахте сред любими дори едно българско ястие.
- О, аз много обичам нещата от детството си - боб плакия на баба ми е едно от тях. Стар боб, запечен на тава с доста лук, с домати и чушки... и накрая става толкова мек, като масло. А дядо ми правеше едни много силни чорбаджийски чушки, които попарваше във вода със сол, а после ги овкусяваше. И това със саламурено сирене е такава комбинация, че като се сетя за нея, веднага започвам да си готвя боб. Дядо ми беше бог на една салата от агнешки чревца и карантии, която аз си правя и до ден днешен. Това е част от душата ми.