Първият двукратен олимпийски шампион на България Боян Радев на 79 години: Плача само пред картините и внучките!
Изгубих жена си, няма да празнувам
"Плача само пред картините и внучките. Едната сега е на лагер в Пампорово, беше по Алпите, а другата малката и тя, скиорка ще става. Това сега е най-голямата ми радост и щастие". Това сподели първият двукратен олимпийски шампион Боян Радев пред "България Днес" навръх 79-ия си рожден ден. Известният ни борец в края на миналата година загуби жена си Мария, с която живя повече от 50 години в щастлив брак. "Много ми е тъжно, сърцето ми плаче, но... такъв е животът. Няма да празнувам и заради това, а и по принцип не отбелязвам личния си празник. Обикновено тогава правя изложби или се сещам за художник, на който съм много благодарен. Ето сега това е Дечко Узунов", сподели ни Боян Радев.
Когато се връща към миналото си, удостоеният с място в Залата на славата на световната борба в Оклахома спортист не съжалява за нищо, което е направил в живота си. "Щастлив човек съм, всичко, което исках - постигнах. Бях обикновен каруцар, но имах дупе. Сега ме наричат велик колекционер, а преди това ме възвеличаваха като велик борец. За второто сигурно са прави, но с колекционерството е по-друга работата. Никога не съм се мерил с колегите. Можеш да имаш само една картина или скулптура, но тя да е толкова мила на сърцето ти, че да се чувстваш най-богатият човек на земята. А може да си напълнил сейфа с шедьоври, но пак да си с беден дух. В този бизнес не става само с пари, трябва и душа. Парите гепят ли те в мъртва хватка, изчезваш на мига от истинското изкуство", проповядва в типичния си стил великият борец. "Не съм от хората, които ще си измислят автобиография. Целият народ ме знаеше, но в мен имаше страст да успея в живота. Бях готов и кюмюр да ям само и само да се измъкна от нищетата. Държавата ми подаде ръка. Който каквото иска да говори за едно време, но тогавашното управление се грижеше за спортистите. Даваха ми добри пари след всяка значима победа, пращаха ме на лагери в чужбина и осигуряваха силни противници за подготовките ми. Така ме направиха голям спортист", категоричен е Боян Радев.
По време на пика на студената война, когато работил като културен аташе в посолството във Виена, славният ни шампион използвал връзките си, за да уреди пенсии за олимпийските медалисти. "Имам усет и подход за тези неща. При социализма да имаш такъв талант беше нещо повече от пари дори. Културните дейци още се гърчат и не могат да издействат пенсии, макар че това правителство прави възможното. Но аз съм горд, че организирах много кампании за подпомагане на изпаднали в нищета спортисти. Не всеки от тях имаше моя шанс в живота. Не го забравям!", твърди великият български мъж.
И на 79 г. Боян Радев продължава да не се дава. Страстта му към живота е също толкова силна, колкото е била преди повече от половин век, когато един нахакан юначага тръгва от бащината къща в село Мошино, за да покори световния спорт. Живот като на кино. Всичко в неговата история впечатлява.
"Най-як в моя живот бях в годината на олимпиадата "Мексико 1968". Направо камък. Ток ги удряше, като ги докопах на тепиха! Нямаше празник или делник за мен тогава. Живеех като отшелник на Белмекен. На 2000 метра надморска височина близо година играех Кинг Конг. Другите слизаха до София, качваха се, влизаха във форма, излизаха. А аз все там и все тренирам до полуда - кросове, плуване, акробатика, щанги и борба до умирачка. Бях подчинил всичко на мечтата да стана първият българин двукратен олимпийски шампион. За мен нямаше друг живот освен тренировките. На готвача на базата му донесох патрони за ловното оръжие и той - до гроб мой. Приготвя специалитети от дивеч и други глезотии. Целия персонал го бях запалил, все едно те ще се борят, не аз. В самолета за Мексико вадя спален чувал и лягам отзад, където са стюардесите. Другите се свили по седалките - гледат и мигат. А аз пестя сили, бях пресметнал всичко в детайли как да стигна до златото. Калявах си психиката с лишения. Щом усещах, че се огъвам, си представях черната филия с маслото, сухия хляб с мармалада, бедността и глада от детството. И мината, и каруцата, и това колко тежко е на безброй отрудени хора. И се връщах към целта - за победата, за химна, за България", спомня си най-трудния спартански живот Радев.
После става колекционер. "Първата картина за колекцията ми е подарък от Стоян Илиев през 1975-а. С нея започнах и тогава приятели ми се подиграваха - Рембранд ми викаха. Талаш съм събирал, който струвал нещо само до Пирот, и такива работи. А аз си траех само и си следвах целите. За да успееш в България, в началото трябва да те подценяват. Иначе ще те смачкат още в зародиш. И трябва да позволиш да те подценяват до момента, в който си стигнал там, където не могат вече да те докопат и да те унищожат", философски заключва големият ни борец, който постига тавана и в колекционерството.
"Аз съм Боян Радев. Или първи, или никой, нали ви казах, че това ме води в живота!", завършва невероятният български мъж, доказал се и в световен мащаб.
