Сценаристката Ваня Николова: Филмът "Голата истина за група Жигули" засече пътищата на най-големите ни звезди

В пандемията сме като затворници - по домашните си килии, с един час разходка

Коя е тя

Ваня Николова е родена в Горна Оряховица. До 2006 г. е сценарист, редактор и изпълнителен продуцент в тв форматите "Биг брадър" 1, "Стар Академи" и др. Главен редактор на БГ версията на италианското списание "Макс". Била е съсценарист на лентите "Млади сърца", "Под прикритие", "Четвърта власт", "Връзки".

- Ваня, разкажете за предстоящия филм "Голата истина за "Жигули", на който сте сценарист. Как ви дойде идеята за лентата?

- През 2016 с Нели Димитрова приключихме втория сезон на "Връзки", след което настъпи дълга пауза в битието ни на сценаристи. И тъй като публиката хареса сериала, решихме, че искаме да използваме част от актьорите - Михаил Билалов, Лилия Маравиля, Ирини Жамбонас, Илиана Лазарова, но за игрален филм, който да ги събере отново, само че в други отношения и характери. Така започнахме да мислим за нов вид семейство, в което да попаднат героите ни, и си дадохме сметка, че музикалните групи са точно това - семейства без кръвна връзка, които често повтарят историята на собствените ни семейства. Членовете им имат общо минало, кипят неизказани чувства, професионални изневери, борба за надмощие, а отношенията са крехки като пъдпъдъчи яйца. Това ни се стори идеален терен, върху който да построим историята си. Освен това трябваше да напишем нещо, което да бъде любопитно и за самите актьори. Много често те казват: "Ами това вече съм го играл". Само че бивши музиканти от разпаднала се рок група със сигурност не бяха играли. Разбира се, тази история щеше да е една голяма измишльотина, тъй като нито аз, нито Нели сме свирили в банди. Но за да пишеш за Луната не е нужно да ходиш дотам. Трябваше по-скоро да се свържем с хора, които бяха ходили до Луната, т.е които са имали или имат рок групи и са извървели пътя, по който ние искахме да тръгнем. Без техните документални разкази нямаше да можем да напишем много.

- Не разчитате на млади актьори, а на вече утвърдени звездни имена. Нямаше ли риск те да не могат да понесат славата едновременно на една сцена?

- Ако ме питате дали Билалов, Рачков, Геро и Филип Аврамов са се били кой да спи в по-широката каравана, или пък дали Лилия Маравиля и Ирини Жамбонас са отказвали да ползват общ гримьор - не. Всеки от тези актьори е наясно, че работи на българския пазар, който е нищожен и няма кой знае какво да се дели, особено пък слава. Славата в смисъла, който влагате, е утеха, когато си на 20 г.

- И все пак в "Голата истина за група "Жигули" участват актьори, които публиката обича и разпознава отлично. Дори в епизодичните роли няма случайни имена...

- Този проект наистина засече пътищата на много хора, които никога не са се срещали професионално, няма и как да се засекат. Това важи и за някои от актьорите ни. Но номерът не е да стовариш няколко "известни" лица накуп и да си мислиш, че това ще ти направи филма или сериала. Често пъти комбинациите могат да се окажат грешни, защото някои актьорски лица, събрани с други, са като вода и зехтин - напълно несъвместими, без значение колко е голям талантът им. В случая с Нели Димитрова тръгнахме да пишем за няколко актьори, с които вече бяхме работили в отделни проекти. Беше лесно да си ги представяме и да ги чуваме в главите си, докато работим. След като се завърши първата версия на сценария, режисьорът Виктор Божинов я прочете и затвори "кастинга" с останалите предложения. Така се оформи тази златна компания от имена, в която всички си отиват един с друг, защото беше писано за тях. Но филмът е и кинодебют за двама актьори, чиято разлика е близо 30 години - Август Попов и Климентина Фърцова, която е най-младата в лентата.

- Каква е съдбата на сериала "Връзки"? Ще има ли нов сезон?

- Съдбата на "Връзки" е все още загадъчна, но се радвам, че хората продължават да гледат повторенията на двата сезона по FOX. Това е знак, че интуицията ми, както и тази на хората, които повярваха на "Връзки" още в началото, не ни е подвела. Мисля, че на пазара беше нужен подобен тип сериал, който не си позволи да подцени публиката нито като история, нито като игра, нито пък като бюджет, който да гарантира качеството. Аз съм на мнение, че ако не можеш да направиш нещо добре, по-хубаво е да не се захващаш изобщо. Знам, че телевизиите вече не мислят така, но нито аз ще дойда на тяхното, нито те на моето.

- Никога в България не са се правили толкова много ленти "на килограм". Какво отличава един филм от друг според вас? "Под прикритие", в който също сте сценарист на първите два сезона, имаше огромен успех с международното си разпространение.

- Колкото повече филми се правят, толкова по-голям е шансът да се роди наистина нещо добро. Добрите истории се отличават най-вече с оригиналните си сюжети и темите, които повдигат чрез тях. Все пак преди да се заснеме нещо, то трябва да се напише. Затова започвам от сценария, независимо дали е писана от сценарист или от режисьор. А иначе най-добрият начин историята ти да бъде "купена" навън е да запазиш местния дух и среда. В сезоните на "Под прикритие" имаше точно това - мутрогенната среда и корупция на едро, която впечатляваше чуждите зрители. Четох преди време изказване на Жерар Депардийо, който също беше гледал "Под прикритие" в една международна платформа и според него този сериал е "по-добър от новините в осем". По същия начин се впечатлявах и аз, когато в един друг чужд сериал, министър-председател си подаде оставката, защото си е купил пакетче дъвки със служебни пари. Това е нечувано по нашите земи. И аз продължавам да гледам, защото този свят ми е непознат. Затова, ако искаме да продаваме навън, трябва да работим с вътрешния си материал. А той е доста богат и интересен за драгия чужденец.

- До каква степен историите, които пишете, са истински и докъде са плод на фантазията ви?

- Работила съм като журналист и в печат, и в телевизия. Това ми изгради рефлекс да слушам, да се ровя, да проверявам. В сценарната работа има много предварителни проучвания, така че не съм скъсала напълно с професията си. Особено когато имаш някаква позиция по тема или проблем, най-лесно е да я заявиш през устата на героите си. Често пъти взимам от реални истории и после надграждам.

- Как пишете - в самота, когато имате вдъхновение, когато сте тъжна или весела?

- Има една представа за сценаристите, която е обвита в нездрава романтика. Тя или той седят на красивото си бюро, дъждът играе по прозореца, ароматът на горещото черно кафе се разнася из стаята, а пръстите подскачат вдъхновено по клавиатурата. Първо - пръстите ти често пъти не виждат професионален маникюр с месеци. Второ - седиш там, където е най-светло, където няма хора и никой не те занимава и гледаш до единайсет вечерта да предадеш финалния драфт. Когато си професионалист, нямаш право на вдъхновение. Аз съм изписала хиляди страници "невдъхновена". Знам, че имам срок и трябва да го изпълня, защото от мен зависи работата и на други хора. Но когато харесвам историята и персонажите си, много често те ме водят сами и нямам нужда от вдъхновение. Винаги съм писала с удоволствие, дори когато гоня срокове. Важното е не да съм вдъхновена, а да ми е интересно.

- Театърът блазни ли ви? Напоследък млади таланти се пробват в драматургията с изключителен успех?

- Имам огромен респект към театралната драматургия и не съм посягала към писането на пиеса, но миналата година написах все пак текст за сцена. Той се превърна в основа на комедийния моноспектакъл на Михаил Билалов - "Бум-бум": Еволюция на престъпното мислене", който в момента се играе в различни градове от страната. Много се забавлявах, докато го работих, защото образът на героя - един оцелял подземен гангстер, трябваше да бъде изключително краен и в същото време комичен, но верен в разсъжденията си. Засега този опит ми е предостатъчен.

- Как ви се отрази коронавирусът? Изживяхте ли го, ваксинирахте ли се? Как той ще промени филмовата и театралната среда според вас?

- Спрях да гледам новини и да се ровя в мрежите, затова коронавирусът не ми се отрази психически. Хората, с които общувам, правят същото, а както знаете, човек търси и намира себеподобните си. Което не означава, че не плуваме дружно във всеобща депресия. Нямам все още ваксина, защото ваксини просто няма. В момента сме като през соца: "Пуснаха луканка, другари, бягайте да купите". Трябва да търсим ваксини с връзки, а пък за "по-хубавите" да не говорим. Нямам идея обаче как този вирус ще се отрази на филмовата среда. Затова трябва да се държим като шахматисти. На всеки ход трябва да се отговаря с друг ход. И това е непредвидимо.

- Двамата с Михаил Билалов имате общи проекти. Какво още ви предстои? Живеете ли заедно?

- Да, живеем заедно. Нямам идея. Животът ще покаже. И това е най-интересното.

- Как започнахте да пишете? Кой беше първият ви текст?

- Първият ми публикуван текст беше под формата на читателско писмо. Тогава нямаше социални мрежи и графоманите нямаше къде да се изявяват. Трудно се пробиваше даже в рубриката "Читателски писма". Наскоро открих този първи текст в архива си. Публицистиката ми е в стил "вяра и наивност" и се смях на глас, докато се четох. Било е през 1992 г., тогава съм била ученичка.