Футболният съдия Йото Гарабедов: Вдигнах червен картон на Стоичков и той ми го взе

Разплаках се, когато видях мъжките сълзи на Стилиян Петров

Кой е той

Йото Гарабедов е футболен съдия от София. Завършил е магистратура "Мениджмънт на спорта" в НСА. Работи като учител по физическо възпитание и спорт в Софийската гимназия по строителство, архитектура и геодезия "Христо Ботев". Той бе избран да ръководи като главен арбитър "Мача на надеждата", организиран от Стилиян Петров и събрал куп звезди. Измина повече от седмица от това събитие, но реферът още е под влиянието на емоциите. Ето какво сподели той пред "България Днес".

- Г-н Гарабедов, имахте уникалната чест да бъдете главен съдия в "Мача на надеждата". Видях, че вие също се разчувствахте и имахте сълзи в очите, защо?

- Да, случи се при самата смяна на Стилиян. Когато виждаш, че такава личност напуска терена, и то достойно след всичките тези години, няма как в теб да не се проявят всички тези емоции. Аз съм го гледал от дете по телевизията и на стадиона, а сега бях рамо до рамо с него и нямаше как да не видя мъжките му сълзи. Нашите също потекоха. Това не бяха сълзи от съжаление, а напротив, че го изпращаме от футболния терен по достоен начин. Той е пример за всички хора, които се борят с тази коварна болест, през която той премина. 

- Стилиян беше ли от вашите идоли като по-малък?

- Аз съм от бедно семейство, без баща. Ходех да работя допълнително, за да изкарам пари. Исках да си купя флаг на България. Собственикът на двора, който изметох, ми подари покани за мача България - Хърватия, завършил 2:0 за нас през 2002 година. Тичах като обезумял към стадиона. Тогава охраната дори не ме пускаше, защото мислеше, че няма как аз да имам пропуск за такъв мач. Едно невръстно дете стъпи в ложите с флага. След като Стилиян вкара първия гол, това беше незабравим емоционален момент за мен.

- Колко значима е каузата на Стилиян Петров, който подпомага хора с онкологични заболявания?

- Изключително много. Аз също страдах от едно заболяване, подобно на Любослав Пенев, долу в областта на слабините. Костваше ми много време и усилия да премина през това нещо и да се излекувам. Загубих доста роднини от тази коварна болест и за мен беше дълг да изляза на терена в този благотворителен мач. Сега вероятно ще трябва да спра напълно със съдийската ми кариера. Заради разделението на двата лагера от БФС сигурно няма да погледнат с добро око на това, че се включих в тази инициатива, но за мен каузата е преди всичко. Трябва в живота да даваме примери.

- Кажете повече за вашата кариера.

- В моята професия като учител и хобито ми като футболен съдия винаги съм смятал, че трябва честността да побеждава. Винаги доброто да е над задкулисието. Вече 18 години следвам това верую и може би затова не успях да достигна до най-високите нива на съдийството. Стигнах до Първа лига, но не като главен съдия, а само като допълнителен асистент, четвърти съдия, ВАР съдия.

- Защо точно вие бяхте избран да ръководите "Мача на надеждата"?

- Когато един човек намери друг човек със сходни идеи и идеали, те няма как да не станат приятели. Чувствам Стилиян като приятел, защото гледаме в един общ кръгозор. Аз винаги съм искал да се обградя с хора, които се опитват да променят нещо глобално. Искам да се промени цялостното съдийство в България, а не да си изкарам мача, да си взема хонорара и да се прибера. Със Стилиян се запознахме по един много странен начин. Лежах си у нас и късно вечерта ми звънна английски номер. Чух отсреща: "Здравей, аз съм Стилиян Петров". Затворих веднага, защото си помислих, че е поредната телефонна измама. И така няколко пъти, преди да видя, че на снимката е той и семейството му. Впоследствие гледахме мачове онлайн заедно, коментирахме спорни ситуации. Допитваше се до мен за някои казуси по наредби, отсъждания и т.н. Може би той видя в мое лице един съратник.

- Какво послание бихте отправил към героя от САЩ '94 Петър Хубчев, който също се бори със заболяване?

- От цялото си сърце бих искал да му пожелая здраве и най-вече надежда. Да се върне отново край терена, дали като треньор, дали като ръководител. Неговият живот вярвам, че е футболът. Знам, че той би искал да помирише тревата отново.

- На кой от футболистите на терена освен Стилиян сте се възхищавал най-много?

- Никога няма да забравя 1994 година. Това няма аналогия в нашата история, получи се национално обединение тогава. Балъков, Стоичков, това са такива емоционални икони. Трябва да се представяме пред света с тези личности, Бербатов също. Такива хора могат да обединят нацията, видяхме как Денков и Радев седнаха в ложите един до друг.

- Разкажете за някой весел момент от "Мача на надеждата"?

- След края на мача влязох в съблекалнята и пред мен стоеше Стоичков. Казах му, че това винаги съм си мечтал да го направя и шеговито му показах червен картон. Естествено той прие радушно нещата, взе ми червения и жълтия картон и каза: "Хайде сега бягай от тук". А за да продължим майтапа, му отвърнах: "Само да не ме настъпите сега". Да изведеш на терена отбори с капитани Стилиян Петров и Христо Стоичков, на мен пулсът ми прескачаше, просто не знаех къде се намирам. След раждането на сина ми това ще ми остане най-великият спомен. Това е върхът в моята съдийска кариера и същевременно край. 

- Виждате ли бъдеще за българското футболно съдийство?

- Малко е неприятен фактът, че постоянно викаме чужди хора да ни управляват съдийството. Наскоро чествахме 100 години съдийство в България. Били сме на много високо ниво, имали сме съдии на световни и европейски първенства. Като започнем от Богдан Дочев, въпреки лошата слава, която му лепнаха заради "Божията ръка". Сега според мен виждаме чиста форма на бягане от отговорност. Имаме стотици български арбитри, които са качествени и доблестни хора. Смятам, че съдийството ще се оправи. Трябва да се работи и да се дава масовост на аматьорския футбол.