Слънчеви дни
Роден съм преди около 28 години в Сандански - града с най-много слънчеви дни в годината и може би затова прочитането на първата книга беше истинско предизвикателство, в което беше намесено цялото ми семейство, но оттам нататък се оказа, че сякаш съм намерил своите води именно в книгите, а по-късно и в музиката, в слушането на която прекарвах дълги часове. Със слушането дойдоха и мечтите за свирене, а с мечтите дойдоха плановете, като след много мъки се сдобих с бас, а покрай него и с банда, и така започнаха музикалните ми занимания.
Междувременно следвах добре утъпкания път гимназия-университет-стаж-работа, което наложи и няколко по-стабилни паузи тишина между периодите на свирене. Последната от тези паузи свърши през 2006 година, когато станах част от група „Гологан", в която се запознах с Петър Чухов и това сложи началото на едно стабилно музикално и литературно партньорство. С „Гологан" преминахме заедно през много перипетии и ценни моменти, за да формираме през 2012-а две други банди отново с Петър - „Кокарда" (инди/алтернативен рок) и „ЛаТекст", където се стремим да намерим най-точния баланс между музика и литература. Заниманията в „ЛаТекст", както и цялостното натрупване на емоции и знания през това време доведоха и до първите ми по-сериозни опити в литературата с хайку и по-дълги стихотворения, а после се случиха и публикациите - засега в българо-унгарската хайку антология „Различна тишина" и в литературните издания „Кръстопът" и Public Republic.
Точните думи
Думите изведнъж
нахлуват в главата ми.
Точните думи
за вечния спор,
а вече дори
не сме заедно.
Точните думи -
те рядко идват
в подходящия момент.
Точните думи, които
карат тялото
да резонира.
Точните думи, които
да премълча,
да те погледна
и да останеш.
Не съм
Не съм и помислял,
че ще мисля за нас
в минало време.
Не съм и очаквал,
че ще стигна дотам -
да не съм способен
да правя това,
което умея
най-добре.
Не съм този,
за когото ме мислиш,
но
не съм и онзи,
който очаквах да съм.
Не съм
и няма да бъда.
Отново си мисля -
не съм очаквал
да се стигне дотам:
да не съм способен
да правя това,
което умея най-добре.
Да съм до теб.
Не всичко
Думите
започват да падат -
тежките капки на чакан порой
след дългата суша
на мълчанието
между нас.
Като при буря
гърмят обвинения,
проблясват заблуди,
натрупани бавно
в размиването,
но не всичко,
не всичко
е изгубено -
още сме тук.
Пред мрака на бъдещето
лежим,
мълчим.
Заглеждам се в точка
и вътрешно знам -
не всичко,
не всичко
е изгубено,
докато още сме тук.
Тук не се говори
за любов,
а за губене на време заедно
и за намиране на време
да сме заедно.
Тук не се говори за любов,
тук любовта се прави мълчаливо,
a после всеки си отнася вкъщи
това, което е останало.
Париж
Глухият вътрешен двор
с напуканите стени
и светлини
от прозорците -
илюстрация от книжка
с приказки
или
картина от някого,
родил се доста
след импресионистите.
Някой, на когото остава
последното дръпване
от поредната цигара
и още едно,
и още.
Въпрос на време
Все същият бар
с познати лица -
сервитьорката, мечтаеща
да е певица
(пред малкото избрани),
цветарят с вид
на (пенсиониран) президент,
пияницата със салфетки
по обувките
и всичките останали
редовни клиенти,
според които
е въпрос на време
красотата да спаси
света
им.
Животът е бира
Животът е бира:
сладък,
светъл,
газиран,
пенлив,
бързо се стича,
животът е бира, риба, обир, баир,
животът е бира -
бавно се стича,
мътен,
тъмен,
замайващ,
горчив,
животът е бира -
бутилката свършва
и остава накрая
един
етикет.
Втората любов
Идва сякаш между другото -
влак, който не чакаш,
но все пак си на перона.
Тръгва някак изведнъж
и е винаги различно -
понякога се качваш,
но, по-често, оставаш.
Неизвинени отсъствия
В свободноизбираемите часове
съм винаги подготвен за отличен,
овладял съм ги до съвършенство -
тичам през лятото, гмурвам се в морето,
в нощите се спускам като падаща звезда.
Да, тези часове минават твърде гладко -
дали защото все те няма?
Някой ден
Разходките с теб
из улиците на ума ми
са почти идеални:
спонтанният смях,
ненадейните моменти
на близост, вдъхновенията
от незначителни неща.
Разходките ми с теб
са почти идеални,
но нещо им липсва.
Надявам се някой ден
да разбера какво.
Телефонната кабина
Тази вечер всичко е в унисон:
здрачът, бавно заличаващ граници,
релсите, проблясващи като саби
под уличната светлина,
мокрите павета и срещу хотела -
телефонната кабина,
толкова уютно жълта в мрака,
толкова уютна, дори когато
няма на кого да се обадиш.
* * *
Мъглата се наслоява
бавно между нас
като цигарения дим,
с който дробовете ни
изпълват все по-тесния
апартамент.
Мисля си -
прогнозата за времето
не е добра.
Пожелания
Всичко, което ни се е случвало,
и всичко, което не е:
чакането, съмненията,
мъничките жестове и
големите надежди,
близостта и отчуждението
и още, и още -
всичко ще се превърне
в пожелания, които
ще си разменяме
само по празници.