Диви градове
Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Владимир Левчев
Роден съм на 17 октомври 1957 г. в София. Автор съм на петнайсет стихосбирки, издадени в България, и на четири, издадени в Съединените щати, както и на два романа - „Крали Марко: Балканският принц" и „2084", на множество есета, статии и литературни преводи. Издавал съм списание „Глас" нелегално преди 10 ноември 1989 г. 13 години живях и работих във Вашингтон, а от 2007 г. преподавам литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград.
Милано
Мустафа гълта огън
с каменно лице
под синята сянка на пламтящата готика.
Катедралата
е скрила залеза.
Тълпата аплодира Мустафа
на площада.
Зелената змийска реклама съска срещу
катедралата.
Нощта със звезди и вятър
атакува залеза.
Луната е червена и бавна.
Сградите са вече тъмни.
Мустафа е италианец.
Служба в полунощ през декември
Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня
Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата им
Снежен ореол сияе
върху този празен град
Свято е световното семейство
Свята свети самотата ни
Светът
е свят
Квартал „Надежда"
Тъмносиньо свободно само
небе.
Разлюляно зелено
дърво.
Сляпа слънчево бяла
стена.
Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма - като светa -
мечтаехме залезно западно бъдеще
без гранични бразди.
Без гранични бразди
живеем вече в светлото бъдеще.
Все по-стари сме - като света,
все по-малко надеждни са думите.
Стена -
сляпа, слънчева, бяла.
Дърво -
разлюляно, зелено.
Небе -
празносиньо, свободно, само.
Вятър от блатата
Защо луната е заседнала на гърлото ми...
Сенките ни са зазидани
в едипови
жилищни комплекси:
нови като новини,
грозни като угризения.
...Ехти бетона в пустото предградие -
през клоните на цъфналите кестени
прониква вятърът - зловещо весел
и носи миризмата на блатата.
Съседите затръшват
прозорците и се завиват презглава.
А вятърът играе сам по улиците
с празните консервени кутии
и евтините шумни вестници...
И ми се иска да ти кажа: Сбогом,
моя сянко!
Аз ще отида в черквата на блатото,
където жабите са безразличните свидетели
и вятърът ще ме ожени за луната...
Като насън уста отварям,
а не мога
да ти кажа сбогом.
Защото ти си в мен
и аз съм в теб.
Панелни блокове
И изверги стооки, уродливи
копнеят за любов - ако са живи.
И мойта къща с пламнали очи
в отсрещната се взира и мълчи.
С тъга и обич блокове се гледат
под майската луна мъртвешки бледа.
Стремеж за близост лумва вечерта
в очите им... Красива ще е тя,
която гола в стаята минава
отсреща... Сам, тревожен - наблюдавам.
Красив ще е и влизащият мъж!...
Но лампата изгасва изведнъж
и още по-красиви стават те...
На нощна лампа старец сив чете...
А в кухнята семейството вечеря
и днес (часът е девет), както вчера...
О, скука! О, тъга! О, свят мъждив,
ти отдалеч си толкова красив!
Прозорец с телевизор - сенки сини
на призрачно загадъчни роднини...
Убиец ли мълчи на входа, в мрак,
или си чака гаджето хлапак?...
Бензинов вятър вън липата брули,
сама в гората от бетонни кули...
Дали ще избуи след векове
жив лес над тези диви градове?
Стълбище над стара София
And she's buying a stairway to Heaven
Led Zeppelin
Все нагоре тя пее и страда
по спиралната скърцаща стълба
в тази тъмна изгниваща сграда
между паяци, мишки и гълъби.
А навън е пазар и е залез -
има гъби, лалета, хора.
Ето - облакът взривно се пали
и сред локвите зейва простора.
Долу никой за нея не знае.
Вътре плаче тя - сякаш зазидана.
Но се качва и става Даная:
там по стълбата - залезът слиза
от прозореца в горната стая,
който грее дъждовен и златен.
Тя отдолу е гола Даная...
Или Рембранд с молци в халата?
Тя върви, обладана, нагоре,
към прозореца с долната врява.
През разтворил крилете прозорец
ново стълбище й се явява:
тя се качва в дъждовния облак -
горе в края му слънцето свети:
отвъд края на този следобед,
отвъд Края - завинаги свети...
Над трупа й се трупа тълпата.
Кръв и вестник. Пазарска е врявата.
Жълт подлистник, предал новината,
ще отложи за малко забравата...
Тя се качва все още нататъка -
не е свършена, а съвършена!
Тя се качва през края към някаква
светла нощ. Тук е тъмно и денем.
В навечерието
или
Зaбързването на света
1867 г. (валс)
Като корабен нос върху синия Дунав
са ръката на мъж с чиста риза и фрак
и ръката на дамата в бяло - отплуват
в достолепния валс към отсрещния бряг.
1920 г. (куикстеп)
Куикстеп, куикстеп -
да вървиме двама с теб
през световната война
под червени знамена -
с цепелин, противогаз,
от Блауе райтер към ВХУТЕМАС -
от джаза в подлунните нощи горещи
към танка, към Дахау с раззинати пещи...
1968 г. (рокендрол)
Лоша луна изгря в небето
и страшен, страшен дъжд по покрива прокапа.
Но ти си се напушил - и огненото цвете
със страстната си челюст главата ти отхапа.
2002 г. (рап)
световното гето
изригва и ето
земята се мята
в ирак е войната
влечуги и птички
ебете се всички
на кривата нива
клечи самодива
пресъхва реката
помръква луната
сънувах си гроба
ебал съм ти бога
2012 г. (тарантела)
Смъртта следи от наблюдателната кула:
Тълпите на света празнуват на предела.
Като ухапани от тарантула
танцуваме тарантела.
Кода
Предсмъртен гърч ли е това,
или са родилни контракции?
Свръхчовекът ли се ражда,
или се е пръкнал Звяра?
Искахме да ходим по вълните тивериадски.
Но нямахме никаква вяра.
Среща
морето морето морето морето
отваря по плажа едни чекмеджета
изхвърля тела на любими умрели
и катове бабини бели дантели
въздиша октомври с лъчи сред листата
и скърца стаеният мрак зад вратата
под прилив на фарове върху тавана
и риби подскачат за миг над юргана
студеното сънно море под чаршафа
часовник в ухото на мида на шкафа
и облият писък на обеден гларус
и мидите с острия мирис на старост
ръждясали мачти планктонни мечти
делфинът се учи как да лети
приижда огромно и живо морето
което отдавна удави детето
отблясък от плясък е пясъкът ням
но всичко което го няма е там
там вътре е всяко забравено нещо
потъвам заспивам отивам на среща