Викат ми Щастливка

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Николина Милева от Тетевен

Аз съм Николина Милева и не обичам да говоря за себе си, може би затова пиша, изразявайки и откривайки своето Аз чрез Поезията.
Родена съм и живея в град Тетевен, едно китно планинско градче със забележителна природа и красота.
Завърших средно образование в тукашната гимназия с окончателни намерения да стана философ. След това реших, че ще стана психолог. В крайна сметка през 2006 г. се дипломирах по специалността „Философия", а през 2008 г. - по специалността „Психология" във Великотърновския университет. Е, още ми се учеше и изкарах една магистратура в Пловдивския университет - „Консултант-психолог в детско-юношеска възраст", което практикувам в момента.
Едно от моите стихотворения беше отличено с първа награда на поетичния конкурс „Поетични звуци" 2012. Имам публикации в „Алманах" 2012 на фондация „Буквите" и с огромно желание взех участие в благотворителната стихосбирка „Приятели в поезията".
В личен план се радвам на едногодишния ми син Йован, който е основна част от моето вдъхновение, и живея със съпруга ми. По душа съм човек, който обича Поезията.

Не ме създавай мъдра и добра

Не ме създавай мъдра и добра.
Не искам и да мога да възкръсвам.
Когато падам, падам все сама.
Изправям се и после се завръщам.
Не ме създавай, моля те, с крила.
Високото от ниското се вижда.
Не искам глас. Обичам да мълча.
Обичам тихото. Не се обиждай.
Не ме създавай вечна и добра.
От вечното косите ми настръхват.
Отвън живеят хора без сърца
и дните им от късото заглъхват.
Не ме създавай, моля те, добра.
Не искам и да мога да прощавам.
Пропукаха се тънките ребра,
водата се изля и я раздадох.
Създай ме като бурните вълни -
досадно смела, глупава и сляпа.
Как иначе да те обичам отстрани.
Създай ме като бряг...
за да те чакам.

По детски

Не ме познаваш? Щура съм за двама.
Кошмарно щура, а и се харесвам.
Рисувам небеса и спирка нямам.
Летя с илюзии, не презареждам.
Измислям светове и тайни порти
и само аз паролата им зная.
Прескачам облаците безразборно.
Това е моят Рай и е безкраен.
На практика съм малко хаотична,
но моят хаос си има правила.
Избелвам нощем всички черни мисли
и в бялото се къпя през деня.
Не ме познаваш. Викат ми Щастливка.
Не можеш да летиш? Ще те науча.
Условието е : Една усмивка.
И всички чудеса ще ти се случат.
Такава съм си. Щура съм за двама.
И теб определено те харесвам.
Да поиграем. Искаш ли... на дама.
Във моя свят живота е...
по детски.

Точно в осем
(но без пет)

Ще дойда точно в осем, но без пет.
Ще се наконтя... Искаш ли? Принцеса!
Ще тичам все нагоре и напред.
(О, Господи, забравих да се среша.)
Голяма работа. На кого му пука.
И рошава съм хубава... и твоя.
Със мене няма самота и скука.
(О, Господи, пропуснах и завоя.)
Да литна по-добре. За по-напряко.
И без това обувките ме стискат.
Един балон си имам. Искам вятър.
Нагоре да ме вее... да поскитам.
И тая рокля толкова ме стяга.
От малка много искам да съм Пипи.
Нехайно всеки ден да се протягам.
Не искам рокля, стигат ми и дрипи.
Да яздя кон със рижавите плитки.
В ковчежето да кътам всяка радост.
От слънцето да ми растат лунички.
(Ех, възрастните са голяма гадост.)
...
Часовникът е спрял, но е без пет.
Не се надявай. Няма да съм точна.
През цялото небе летях за теб
и вярвай ми, че е...
еднопосочно.

Свят на обичане

Нямам спомен от минали дни.
Всеки нов е до радост различен.
Ставам рано преди призори
и се храня с любов и обичане.
След закуска заплитам коси.
Мигновено запретвам ръкави.
Прекроявам небето с очи
и го връзвам за себе си... здраво.
По обяд си постилам отвън
одеяло от слънчева прежда.
Уж е дрямка, следобеден сън,
а в чудати земи се оглеждам.
По вечеря се къпем с дъжда
и се плискаме... чисто детински.
(В пеперудена нощна дъга
замечтано се гушкат калинки...)
Нямам спомен от минали дни.
Всеки нов е щастливо различен.
Щом затворя с усмивка очи
е амнезия...
Свят на обичане.

Къшей небе

Време беше да имам небе.
Само мое реално и нежно.
Да го сграбча (за вечност) в ръце
и да махам отгоре небрежно...
че ми писна на тази земя,
твърде много. Дойде ми до гуша.
(Вчера Господ така ме разсмя,
че поисках в едно да се сгушим.)
Време беше да имам криле.
Да прелитам където си искам.
Да поседна на облак поне.
Да отдъхна и силно да викам.
Отегчих се от тази земя.
Уж е кръгла, а ръби ужасно.
Уж грациозно разклаща снага,
а все тъпче на същото място.
Тук отгоре съм доста добре.
Щракам с пръсти и даже
подсвирквам.
Имам себе си в къшей небе.
Няма друго какво да поискам.

Когато си мечтател

Мечтател си. Е, значи си колега.
Такива като нас са на изчезване.
Започваме направо от омега
и сме проблем за земното притегляне.
Мечтател си. Е, значи сме си близки.
Не съм се лутала така напразно.
Не съм прахосала безброй усмивки.
( Усмивките ми често са заразни.)
И теб те заразих, но само с обич.
Усуках те със звездните си корени.
И всичко спря. Небето проговори.
(Съзвездията са за нас отворени.)
Мечтател си. Тогава всичко можеш.
Метни ме на гърба си... до луната .
До слънцето не искам да ме водиш.
Държа го в себе си. (И съм богата.)
За теб го пазя. Пазя го отдавна.
Колега си! Един добър приятел.
(Вселената без нас е твърде празна.)
По-пълна е, когато си...
мечтател.

На себе си приличам

Понякога си мисля, че съм луда.
Витая във невиждани пространства.
Крилете ми са обли. Пеперуда.
И виждам в тъмното различни царства.
За всяко имам чисто нова дреха.
Сама си ги скалъпвам, като тръгна.
Почивам си. Събирам и утеха,
ще ми е нужна пак, като се върна.
Стопявам порти и стени от восък.
Скъсявам крайно дълги коридори.
Където има ръб го правя плосък.
Изглаждам си небесните простори.
Измислям си дъга и стъпвам в нея.
Чертая даже цветните й шарки.
Завързвам се с мечти и я живея.
И всички разстояния са малки.
...
Понякога си мисля, че съм друга,
но всеки път по-много те обичам.
И всеки миг от пътя ми си струва,
защото аз на себе си
приличам.

На бегом

Къде да ме намериш ли се чудиш?!
Съвсем сега и точно тук ме има.
Компас ще съм, когато се изгубиш.
И много нежност в ледената зима.
Навярно си ме търсил и преди.
Живея точно вдясно от луната.
Щастлива съм и в радост, и в беди.
Адрес си нямам. Тичам по росата.
Вселената е вечният ми дом.
Не ми пиши, писма не получавам.
Събуждам се и бързо (на бегом)
пристигам и наум те пресъздавам.
Пътувам със копнежи и мечти.
И стигам някъде, но някъде напред.
И няма „може би" или „почти".
Къде да ме намериш ли!?
До теб.

Полека стъпвам

Богата съм, богата до полуда.
Натрупах много радости и смях.
Натрупах много болки и заблуди.
Но няма място за сълзи и страх.
Все някога и аз ще си отида.
Какво ще взема ли? Не нося много.
В душата си доброто ще зазидам.
Ще го поставя най-отпред. За лого.
Ще тръгна много гола и сама.
Косите ми еднички ще се веят.
Ще плаче само дивата асма,
останала след мене да живее.
(Типично, като мен, и тя мълчи.
И в тихото събира топъл вятър.)
Побрала всичко в двете си очи
аз тръгвам (много боса) за оттатък.
Полека стъпвам, чак едва-едва.
Една погача Господ ще омеси.
И тя ми стига. Стига ми това,
че тръгвайки ще взема...
себе си.

Господ мечтае в неделя

Във неделя събирам мечти.
Нямам нужда от миг за почивка.
Като малките, силни пчели
неуморно се трудя. С усмивка.
И обичам неделните дни.
Цели чудни полета от обич
чакат мен. Да ги грабна. С очи
да обходим небето със поглед.
Само ние го можем така.
Само аз, много аз и мечтите.
Просто вдигам (до Бога) ръка
и докосвам света си различен.
После влизам с копнежи и вик,
чак нахълтвам живота да сграбча ,
но с добро, със надежди и в миг,
миг от вечност приветливо щастие.
Във неделя създавам мечти.
Даже Господ мечтае в неделя.
А през всички останали дни...
Не, не спя. Сбъдвам ги.
И живея.

А с живота сме много на „Ти"

А с живота сме много на „Ти".
Друга форма е някак излишна.
Даже имаме общи мечти.
И говорим спокойно за всичко.
Просто лафим по цял ден и нощ.
За ръка се държим, като бебета.
Кой ще каже: „ Животът е лош „.
Някой, който не вярва във себе си.
Но пък ние със него сме квит.
И добро за добро си разменяме.
Нека казват, че той е чешит,
че самичък си прави промените.
Не е вярно. Животът е наш.
И совалка си има във времето.
Трябва само добър екипаж.
И да вярваш, да вярваш във
себе си.

И с кибритче се топля във студ

Този свят е объркан и груб.
Постоянно боли го главата.
Нелечим е, заклет темерут.
И върви все напред със рогата.
А пък аз се крепя на крака.
Ще попитате колко ми коства.
Не е много. Надежда една.
И оставам при него. На гости.
И оставам при него напук.
На инат и на много усмихване.
Вече стигнах. Къде ли. Дотук .
Тук, където сияя в обичане.
Нищо, че е хроничен инат.
По-инат надали е от мене.
Ще остана и днес в този свят.
Да го будя, защото все дреме.
Нищо, че е капризен и луд.
Търпелива съм, мога да чакам.
И с кибритче се топля във студ.
Трябва само живот.
Във душата.