Хронично щастлива

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Стефка Петкова от София

Казвам се Стефка Петкова , родена съм миналия век-1970г. в София и все тук си живея спокойно, разумно и просто. С текстилно образование съм,но дълги години съм работила като възпитател в съм гледала на света от височината на едно тригодишно дете.От няколко години работя в търговската сфера и опознавам детайлно света на големите,но за порастване вече ми е твърде късно..:)Имам две деца-на единайсет и двайсет и четири години,с които се отглеждаме и възпитаваме взаимно.Пиша от юношеска възраст.Имам една стихосбирка-"Парченца любов" издадена през 2004год.,а  публикувам свои неща главно в сайт Хулите и в блога си. Обичам света на думите, защото те образуват дефинираните причини да обичам видимия свят. Ако трябва да се представя с откъс от мое стихче,то ще е този:
"...Не много млада и не много красива,
финансово бедна,хронично щастлива,
често сериозна,не рядко комична,
живееща в проза,но безнадеждно лирична..."

ПЪТЯТ НА БЕЛИТЕ КОНЕ

Препускат хоризонтно белите коне.
По гривите им - пълнолуния изплакани
огряват смътни, непонятни светове
под плътните артерии на мрака.
Отеква глухо лудият им бяг,
изгубва се в несбъднати вселени,
зад тях остава крехкият ни свят,
от който свръхутробно са родени.
Препускат белите коне - мечти,
по хълбоците им копнежите пулсират.
Едни в умора падат и сами,
а други - за отмора ги убиват.
И само силните - с най- тъмна, буйна кръв,
с небесен знак на белите чела,
надбягват времето и някой ден пристъпват
завърнати пред нашата врата.
В зениците - най- дългият им път
с най- едрите си камъни блести.
В ръцете ни юздите им сълзят -
най- трудния - следсбъднат, предстои.
Препускат белите коне - мечти
и всяка оцеляла, е звезда открита.
В сърцата ни поне една блести
сред белези от хиляди копита.

СЪРДЕЧНА ПЕЙЗАЖНОСТ

Понякога се обличам в поляна с цветя...
Изпявам слънца и проглеждам в метличини.
В тревите ми тичат боси деца.
Детелини разлиствам им- за наричане.

Понякога се разливам в безбрежно море.
Смарагдово- нежно галят вълните ми.
В душата ми дънна спят светове
красиво смълчани в коралови рифове.

А щом като плащ ме обгърне Тъгата
и звездата ми тихо засвети във синьо
- достигнала дванайстият дом на самотата,
пясъчно се посипвам и съм пустиня.

Тогава сироко се спуска над дюните ми,
превръща косите ми в клавесин
и разказва за миражите на изгубените
на случайно замръкнал в мен бедуин.

И с екваторен смях, с умора прикрита,
на тънката ос от вяра крепя
онзи малък, въртящ се глобус в гърдите ми
- на всеки и ничия пъстра земя.

ЦЕЛУВКА И ПЕСЕН В ОБВИВКА ОТ КЕСТЕН

Есента се съблича
и в краката й свлича се
тежка дреха от златни листа.
Тихо стъпва, без шум
и дъждовен парфюм
я обгръща в нежна мъгла.
Есента си отива.
В календара се скрива.
Отминават ден подир ден.
Отминават неща,
хора, смях и тъга.
Само ти не отмина от мен...
Във обвивка от кестен
две целувки ти смествам-
да ги пази с остри бодли.
Да ги пази от мрак,
леден вятър и сняг,
и от лоши хорски очи.
Вятър клони сече.
Под крило на врабче
е душата ми. Песен ти пее.
Носи в човка трохи-
слънце в тойте очи-
да ги топли, да ги засмее.

ПЪТЯТ, ИСТИНАТА И ЖИВОТЪТ

Назад е вече
рухналият и изгубен град.
Прекъсна се
безпътният ми кръг.
Пунктира ми
и ми показа как се прави свят.
Понеже знаеш как,
ти ми направи Път.
Не е широк.
Извива сред треви,
или обгърнати с цветя алеи.
Понякога
кървят нозете ми,залитам.
А друг път
стъпките ми сякаш пеят.
Понеже знаеш как,
ми нарисува поглед.
Сега се разпознавам
с новите очи.
Избирам твоят Път
дори пред звезден полет,
с всичките му пропасти
и стръмнини,
с цялата му пищност
и неведомост,
с най- гладката отсечка,
с най- дългата неравнина.
Така животът ми
се движи достоверно
и свиквам
с острите завои в любовта.
Понеже знаеш как,
ти ми направи Път...
Внимавам в знаците
в посоката си зимна.
А нощем само ударите
на сърцето ми блестят
с едничката молитва:
Да те има!

КРУША

Далече от дървото и кривата му сянка,
на масата в краката търкулнато лежа.
По лъснатия под мълчат кафяви шарки,
приличащи на тези по моята кора
Невидима така, спокойно размишлявам
над сложните детайли на простия ми свят.
В прозореца денят полека се смалява
зад тюлени пердета. И спомени кръжат:
Придържана едва в артритно свити клони,
надничах през листата към слънчеви лъчи.
Зелена още, рано бърз вятър ме отрони
по стръмното, край пътя, в притихнали треви.
И често виждах как минават покрай мене
различни зверове и свивах се от страх.
Смилено бе небето, добро... И пощадена,
сред дивата природа узрях и пожълтях.
Напукана от труд, една ръка ме вдигна
и в коша с плодове донесе ме до тук.
На масата отново за мене място има -
заслушвам се навън в дъждовния капчук...
От дъното на купа, сред ябълки червени,
с невзрачните кори прикривам вкусна плът.
Светът ми прост изглежда привидно подреден е -
детайлите му сложни грижливо ме мълчат.

ИСИХИЯ

Топли са ръцете на Септември.
Крият стъпки жълтите треви.
Непомилван вятър в тях трепери
и събира летните следи.

Зимата ще завърти вретеното
мълчаливо. И какво е тишина?
Бягство зад клепачите на времето,
думите превърнати в сълза.

На сърцето в криптата ще слезе
като спомен. И какво е Любовта?
Някой, на когото безвъзмездно
да посветиш добрите си дела.

Шарена шевица от листа
на тъгата в бялата носия.
Тихо пее... И какво е есента?
Шепот и въздишка. Исихия.

ТОН ЗА ПРОЛЕТ

Разлистил ми се един живот-
рошав, опак и истеричен,
та хич не ми е до пролет,
до нарциси и кокичета,
до песни и до примигване
пред слънчеви затъмнения,
до пухкави евфемизми
на делнични раздразнения...
Нервите ми- озъбени,
усмивката ми- опъната.
Птиците ми от зимата още
са пирбрани и сгънати.
И ми е да се скрия,
хич да не ме знаят
разните му зюмбюли,
иглики и минзухари...
Да си ушия юрта,
северно да сияя,
да отседна крайпътно
в някое чисто мълчание...
А тая хукнала пролет
без грам възпитание
ми събаря стените
и ми обръща внимание.
Птиците ми разгъва
и ми къса пердетата,
разобличава ме, че съм лъгала,
че не обичам лалета...
Добре де, ей ги- изпръхват
на слънце очите ми влажни
и това на лицето ми в ъгъла
на усмивка прилича даже...
Ще му сложа два- три гребена,
ще го вчесам... Няма отърване,
видяло се е. За пролет време е...
Тръгвай, Рошльо, да пролетуваме!

КОГАТО СЪМ ВЯТЪР

Когато съм вятър,
съм южна и мека,
изгубена по стръмното ти сърце.
Висок и величествен си,
ослепително бял-
сливаш земята и небето
в полярната си красота.
Като Еребус, като края на света ми...
Години летя все така-
към върха ти,
към магнитния полюс на твоята обич.
Милвам скалните ти и ледни билА
и нося в ръцете си ветрени
звуци от юга, семенца
екзотични цветя,
смях на птици и падаща вода,
и разтварям пръсти
над раменете ти.
Аз съм южният вятър
залутан край теб
и не зная имам ли силата
да те извайвам,
и дано не те променям,
а само да очертавам същността ти...
Ще изкачвам сърцето ти.
До безкрилие, до бездъх,
докато изтънея съвсем,
до късче трептяща коприна-
като флаг-
сърцето на южния вятър
в шепите ти...

НИЩО ДРУГО

На Великден винаги вали...
Пред възкръсване небето плаче...
И времето молитвено мълчи
под звуците на облаци- свирачи,
бележещи със мълния деня,
когато кръста на Учителят болял е.
Навярно и тогава е било така...
В очите на Мария е валяло...
Не простиха на сина й лудостта,
че разкърви нозете си- да търси вяра
по стръмните следи на любовта.
Сега зазидан е в покаяни олтари.
Под куполите, истини кръжат-
ранени прилепи в съня на светлината.
И гласовете им отекват и кънтят
в камбанениеят бас на тишината.
Една единствена, причинна и сама,
изтръгната от кръстната заслуга,
рисува стигма по господната уста-
" Обичайте се! " Нищо друго.

ПИНОКИА

На пръв поглед не се забелязва,
но при втори, става ясно,
че е мила и трогателна дървена направа.
Движенията й са насечени и предпазливи,
и в цялото й сковано присъствие,
единственият индикатор за живот
и подпогледно течение, са очите й.
Продаде щедро и грижливо подареното й знание
и с монетите си купи наивност,
дъжд от цветни конфети и усещане за болка.
При всеки пречупен плесник на Карабас-барабасите,
все така сковано се свива с извинението:
" Съжалявам...Не съм виновна,
че съм направена от дърво и съм твърда..." ;
и очите й се насмоляват...
Когато лисици и котараци й казват,
че заровените й съкровища ще се умножат
и покълнат, вярва.
И плаче не защото изчезват,
а защото не е заровила повече,
или...достатъчно...
Срещайки Мълвин, не разбра,
че липсва табелката:
" Пазете дърветата от пожари! "
Когато я Вижда и й говори,
косите й стават сини,
Морето на спокойствието се отлива
от нощното небе и попива
в дървесната й сърцевина,
а Арлекин рисува с графит от роза
лунен сърп на устните й,
върху който се люлее
и я учи да пее..
Понеже вече е продала букварчето си,
не знае какво точно е обич
и за по- сигурно му казва, че не го обича...
След такова твърдение,
носът й започва да расте
и пъстри папагали накацват по него,
за да помълчат...
Тогава той й подарява коренче
от своята обич в саксийка,
за да се учи да я отглежда,
да се грижи за нея,
та да порастне , да започне да цъфти
и дава плодове- да разбере какво е обич.
А тя, докато се занимава с това,
понеже е дървена и думите, и въпросите й
са като настърган талаш, все го пита:
" Учиш ме да отглеждам обич,
а... защо не научи Иноченти и Марайа
да рисуват като теб ?... "
И понеже е заета с това,
не чува песничката на щуреца в ъгъла:
" Тази обич разлистена
под светлия поглед на слънцето,
беше колкото зрънце,
беше колкото зрънце...
След първото отронено
като бял цвят " Обичам те! " ,
тя ще стане момиче,
тя ще стане момиче... "

В СЪРЦЕТО НА БИСЕРНА МИДА

Не питай къде съм! Аз самата не знам...
Тежък пясък и неми корали
ме запазиха в тайна от горния свят,
а морето очите ми гали.
Но те помня добре! Беше слънце над мен...
Натежа любовта във небето
и заплака от там като облак сразен,
и заседна последната капка в сърцето ми.
Заболя, прокърви и остана така...
Тъмна мантия бавно разгърнах.
Тихо сви се черупката... Любовта
със седефена нежност прегърнах.
И оформя се, зрее, нараства във мен
този бисер заченат от дъжд.
И нагарча морето от сол и червено...
Аз превърнах се в мида, ти- в последният мъж.
Ще осъмна след време по някои брегове-
в този бисер пак ще живея.
Ти навярно ще грееш в други ръце...
Не купувай перли за нея!
Ще тежа на врата й! Диамант й вземи!
Не разплаквай очите й с перли!
Любовта пак ще слезе по тези земи...
Ще й светя- да ме намери...
Да ме сложи в короната. В най- последния ред!...
На главата си да ме носи...
Ти не питай къде съм! Украсявай отпред!
Любовта не обича въпроси...

СТО УДАРА В МИНУТА ПОД ПРЪСТИТЕ ТИ

Ръцете ти топла ангора
нишки сякаш запридат и шал ми плетат.
Ти си ми пролетната умора
и термосът чай в снежен път.
От очите ти капят безмълвия
и рисуват фиорди във мен.
Ти си моето бяло безумие.
Ти си моето цветно небе.
Ти в косите ми сплиташ съзвездия,
с дъх рисуваш по устните музика.
Ти светове изтръгваш със зъби от бездните
и пред мен във шепи ги спускаш.
Ти ми даваш не просто тон за обич...
Не просто повод за полет и нежност.
Дори не просто любов. Много повече!
Ти ми даваш чувство на принадлежност!
И те милвам с Твоите длани, с Твоите устни
графия на моето- твое сърце чертая
и присвивам пулса му в твоите пръсти,
преглъщам солфежа на стопения глас,
покривам с клепачи Твоите очи и не зная
какво повече да ти дам аз...
И ти давам единствено тон за обич,
само повод за полет и нежност.
Само любов. Нищо повече!
Само право на принадлежност.

КЛОУНЕСАТА

Тя играе последен сезон.
Отминава в очите й циркът.
Ще се свие в комичен поклон
и ще тръгне. Трамвайната спирка
ще смали силуетът й пъстър.
Отеснялата бяла мечта
ще танцува зад нея на пръсти
по манеж от дъждовна вода.
И ще капе смях от бомбето,
щом при мен отново се върне.
Една закъсняла Одета
ще се търси в очите ми дълго.
Ще се усмихне и тихо ще каже:
" Не танцувах... Дори не играх...
Но всяка моя клетка ще пази
пин- кодът за детския смях..."
И се питам...дали я обичах?
И добре ли постъпвах със нея?
Само мен не можа да усмихне.
Само мен не можа да разсмее...
Ще изпия грима й до капка.
Докато загорчи във гърдите.
Ще й дам небе и пътека,
по които прохождат жените.
Ще й дам мечтаните " палци". И крила.
Да танцува, да тича
закъснялата, малка жена...
Ще се уча да я обичам.

ЕСЕННА БАЛАДА

На цветни кичури е, още есента е млада.
И всеки паднал лист е като нота.
Като звук, отронен от балада.
Ела я изтанцувай с мен, Животе!
Хвани ме леко и не ме настъпвай!
Виж как внимателно танцувам с тебе!
Най- огнените танци ги пропуснах,
но пък баладата ти...нека е за мене!
Без друго, все в ръцете ти се будя...
В свитите ти на юмруци пръсти.
И усещам по лицето си дъхът ти,
и как ревниво още ме държиш през кръста...
Танцувай с мен, Животе! Направи ме
кралица на пропуснатите танци!
Неизтанцуваното лято, в твое име,
на рамото на есента ми ще поплаче.
Обичаш ме, нали? Аз тебе също!
А можем и един без друг навярно...
Но всяка сутрин в моето легло се връщаш...
А аз не мога да не съм ти вярна...
Танцувай с мене есенна балада!
Напий се, ако щеш! Дори запей!
Аз пак от тебе нещо ще открадна!
И както мога- пак ще те живея!

СЪТВОРЕНИЕ

В началото бях само тъмнина
и хаос от божествени частици.
Ти каза: " Виждам в тебе светлина."
И заблестях във хиляди искрици.
Ти каза: " Нека си земя,
която стъпките ми да прегръща!
Където да се свия и заспя,
в която от далечен път да се завръщам."
И станах твърда, топла, плодородна.
В очите ми морета се стаяват.
Ти каза: " Нека в световете им подводни,
безсилни, болките ни да се давят."
А после каза: " Ти си необятна!
Но аз ще те извая в крехка форма."
За мен душата си обърна наобратно
и аз се свих в ръцете ти покорно.
Ти каза: " Много болка ми донесе!
Но ако трябва днес да избера,
не бих избрал живот без тебе лесен,
а бих умрял от твоята ръка."
Така, полека ме научи да обичам
и да те пазя като свят граал в сърцето.
И псалмите за тебе плахо сричам,
защото ниско е, повярвай ми, небето,
за да измери цялата ми обич
и радостта, че мога да съм жива-
кодирана във твойто многоточие,
в посоката на земната ти крива,
в магията на смелите ти пръсти,
в нектара на молитвената жажда
и вярата, в която ме покръсти-
че Любовта умее само да се ражда.

ПО РЕКАТА

Забързана, водата
през дланите ми бяга
и слънчеви целувки
по пръстите се гонят.
Приведена, върбата
към мен коси протяга,
разлистени милувки
по рамото ми рони.
Дали от тук си минал?-
унесено се питам
и скрити знаци търся
под камъчета бели.
Дали от този ручей
със шепи си отпивал?
В следобедите късни
какво ли си сънувал
в зелените постели?
За себе си разказвам
в малки, книжни лодки
и бялата хартия
чрез тебе- с мене диша.
По бързея изпращам
прегънатите болки.
Дали ще ги откриеш?
Дали ще ги допишеш?
Забързана, водата
през дланите ми бяга
и бистро се изплъзва
към нея щом посегна.
Откривам си душата
в това, което нямам.
А думите омръзват...
Мълчи ми се. Със теб.

МАГНИТНИ БУРИ

Тя се казва Незнам.
Етерна и безмълвна е.
С прозрачни пръсти
бродира звездата си
върху индиговия атлаз на небето
в непълно съзвездие.
Пътува " на стоп" с вятъра.
Етерните й длани
разгръщат улици и площади,
с прозирен поглед обгръща
пустини, джунгли, савани...
Събира евкалиптови сълзи
и търси очите му,
тишината му...

Той плава по лудата й кръв.
Без карта и компас. По усет.
-опитен водач в бързеите на Амазонка.
Острото мачете на мисълта му
разсича обвитата й в лиани същност,
а по лицето и раменете му
падат орхидеите на мълчанието й.
С всеки дъх
цветни експлозии очертават
формите й до плътност.
Косите й обвиват китките му,
под дланите им
плъзва течна лава по телата им,
а устните им оставят
карминени печати
по тънкия ръб на сливането.
Последната звезда
от непознато съзвездие
следи орбитата им.
Преплетените им пръсти
придърпват витаещият дух,
а под въздушните им стъпки
атомно се завръщат
разпръснатите във Вселената сигменти
от взривената половина на Земята - Тиамати.