Винкели, голфове и еднорози

Клуб Вдъхновение представя твирчеството на Румяна Пелова от Перник

Родена съм и живея в града на миньорите и металурзите - Перник. Оказва се, че там освен въглищата, винкелите и голфовете има и много поезия. Тя блика буквално от всичко около нас и трябват само сетива, да я почувстват и предадат върху белия лист.
По образование не съм филолог, но по призвание обичам играта с думите и мисълта.
Пиша от ученическите си години, като за един голям период от годините на прехода бях преустановила творческата си дейност. Към изящното слово ме върна включването ми през 2010 г. в литературните сайтове и глобалната интернет-мрежа.

През април 2011 година на бял свят се роди първата ми стихосбирка „Еднорози се любят насън", а през юни 2012 година я последва втората ми поетична книжка „Луната вместо тебе ме целуна".

Имам публикации в алманаси за поезия на фондация „Буквите" за 2011 и 2012 година, ямболският алманах „Тракийска лира" броеве 7 и 8 и детският алманах „Сребърни звънчета", също издание на сдружението на ямболските независими поети.
В личен план съм обвързана, с една вече пораснала дъщеря.

ТИ СЪЛЗА СИ В ОКОТО НА АНГЕЛ

Ти сълза си в окото на ангел,
моя прелестна майко земя!
И невинна си - празнично агне,
дето чака оброк у дома.

Ти си хладният дъх на Балкана,
песен звънка на вакли стада.
И Зорница, засветила с ранна
двупосочна и ярка следа!

Ти си изгрев, разпукнал се кървав
над поляни, обраснали с мак.
Ти си обич - последна и първа
от надвиснал над всички ни знак.

Ти преливаш от силата ведра
на изящни, добри небеса.
И даряваш ми блясъка щедър
на пролята от ангел сълза.

Имам нужда от теб, моят огън!
Ако някой за теб злословú,
да смиря гордостта си, ще мога,
със поклон чак до твойте треви!

Извисена чрез силата твоя,
под дълбокото чисто небе
ще намеря в сълзата покоя,
щом пръстта ти и мен призове.

НА ТЕЗИ, КОИТО НЕПРЕКЪСНАТО МИСЛЯТ ЗА МЕН

Клюки и за мене нижете,
зад гърба ми се усмихвате.
С ядовете ми и грижите,
как, не се ли уморихте?
Нямате ли друго нещо,
дето да ви пълни мислите?
Тук болежка, там усещане
нервче някакво притиснато.
С нюх, че се разваля времето,
за прогнозата лъжете...
Да ви имам и проблемите!
По-добре за мен мислете!
Аз съм си такава - дръзка.
Ще го кажа с омерзение,
че нахалос сили пръскате.
Другото е без значение!

СЕТИВНО-ПОЛУНОЩНО

Усещаш ли как идвам всяка нощ?
Оставям си задръжките на прага...
Макар да си злопаметен и лош,
до тебе на постелята полягам...

Усещаш ли как идвам всяка нощ?
Захвърлям своя свян - ненужна риза...
Съня ти на парчета режа с нож
и призрачна във него аз навлизам...

Усещаш ли ме как присъствам в теб?
Невидима, мъглива, постоянна...
Присядам в полунощния вертеп
и с утрото си заминавам ранна...

И после се отправям с полет тих
да навестя в поредна нощ съня ти.
И пиша стих... Единственият стих,
към тебе, мили, който ме упъти...

САМОДИВСКО ЗАКЛИНАНИЕ

Чака Илко на пусия
в Самодивската гора.
Като огнена магия
се изсипала зора:

самодива - волна, руса -
тръгнала към извор чист.
От водата не пропусна
да отпие глътка с лист.

Погледа й с жар гореше,
а до нея - вълк върви.
Скри ги дивата череша
от високите треви.

Илко гледаше как пие
и пропусна си целта.
Ех, от цялата пусия
го уцели любовта.

Хвърли Илко пушка лека
върху черната земя.
И направи там пътека,
а от извора - чешма.

И до днес от нея бистра,
бисерна вода струи.
В знак на любовта му чиста -
самодива с вълк стои.

Който от водата пийне,
влюбва се за сетен път.
Който гордо я отмине -
отеснява му светът.

РАЗКАЗЪТ НА СЪЛЗАТА

Бисерна капка небето отрони.
Вихър я грабна и я завъртя.
С нежна прегръдка студът я подгони
и във снежинка превърна се тя.

Малка и бяла невзрачна сълзица,
в себе си сбрала небесна дъга,
в тъмното блесна и като звездица
сгуши се в моята мека ръка.

Аз приближих я към своите устни
и я затоплих с момичешки дъх.
Вкусих я, бе неочаквано вкусна,
носеше мирис на пирински връх.

Ето какво ми сълзата разказа,
за изповедник бе взела ме свой:
„Някога бях във сърцето на тази,
малка земя, сред планински покой.

Гейзер изригна и там ме захвърли
във необятната пиринска вис.
Аз прелетях я и после се върнах
като роса върху яворов лист.

Слънцето ярко дървото прегърна
и насъбра със лъчите мъзга.
Тъй от роса във сълза ме превърна,
в нежна въздишка на бяла тъга."

Каза това върху моите устни
ледното късче и се разтопи.
Да се докосне до мен я допуснах
и със целувка сълзата попих...

И ТОГАВА ЩЕ СПРА ДА ТЕ ПОМНЯ

Ще привикна ли с всичко това,
без очи устремени към злото?
Само стон на самотна трева
ще напомня за тебе, защото...

Ще минават години, съдби,
ще се сменят сезони и дати.
Само стон на самотни върби
ще напомня за тебе, когато...

Аз открия, че всичко си взел,
щом потъна в плътта на небето.
Само стон на самотен орел
ще напомня за тебе... Но ето,

че на път е ден скучен и тих,
скоростта му е тъй главоломна.
Ще прошепна, че се уморих
и тогава ще спра да те помня...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА

Мой витяз, шахзаде или крал!
Все едно е с кой сан си наречен.
Издигни за духа Тадж Махал,
приюти го във храма сърдечен.

От години за скъпа жена
са продавали царство и скиптър.
За Елена дори и война
се е водила. Цяла палитра

от истории приказни знам.
Аз съм вярната Шехерезада.
От живота си три ще ти дам,
три лета ще са твоя награда.

А когато четвъртото спре
и похлопа на наште палати
нека тази любов не умре.
Върху лебед с писмо вест ще пратиш

да издигнат за нас Тадж Махал -
на безсмъртната приказка символ.
Да лети нека лебедът бял.
Ще мълча... А ти с глас ме помилвай!

ПО РОБЪРТ БЪРНС И НЕ СЪВСЕМ

Поувяхнали стръкове ръж
чакат есенни дни сред полето.
Няма Джейни под буйния дъжд
да раздава целувки... Момчето

е отдавна пораснало.То
люби други, но сред слънчогледи.
Тихо! Чухте ли страстния стон?
Пот облива къдриците медни.

И припламват зелени очи,
смях разтърсва две шепи лунички.
Тази полска любов не горчи...
Вятър сплита на снопче пшенички.

А момчето отдавна е мъж
и с момичета други лудува.
И не Джейни сред топлата ръж
за пореден път той ще целува...

Д Е Л Н И К

Всеки делничен ден ме пробожда
блясъкът сух на стоманата.
Търся в почти невъзможното
човешкото си призвание.

В сърцето ми чак просъсква
мъртвият глас на машините.
И нервите ми се късат
от железен прах заринати.

Край мене бързат мъжете
рано привикнали с всичко.
Ръцете им - яки въжета,
душите - до грубост цинични.

В чернилката търся неволно
неосъзнатото и лиричното.
Тук чупят се лесно оковите
на простата дипломатичност,

но от словата избягали
едва ли на някой е леко.
Дали на зноя тоягите
смъкват защитните дрехи.

Всеки ден ми тежи като мантия,
като делнична неизбежност.
И убива бавно стоманата
моята женска нежност.

ЩЕ НАРЕКА ЗВЕЗДА НА ТВОЙТО ИМЕ

Ще нарека звезда на твойто име,
далечна и студена, но звезда.
И тя ще свети в нощите ми зримо,
ще грее над пътеките в града,

по тези, дето ти не си минавал,
но винаги си чакан и желан.
Една звезда, която да раздава
на всекиго по някакъв нишан.

Ти протегни ръце и закичи ме
с тиара звездна в нощната коса.
Ще нарека звезда на твойто име
да свети и раздава чудеса.