Реката на спомена
Клуб "Вдъхновение" представя творчеството на МАРИАНА ЕКЛЕСИЯ
Мариана Тинчева е родена в Плевен през 1950 г. Завършила е Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски" и паралелен курс „Основи на дипломацията". Автор е на дванадесет книги проза, поезия, публицистика. От 1994 г. приема духовно име Еклесия, с което се подписва при публикуване на статии и сборници. Работи върху актуалната тема за влиянието на свободните медии върху поведението на гражданите и морала на младите хора. Удостоена е с национални литературни награди за поезия и проза.
В ТРОННАТА ЗАЛА НА ДВОРЕЦА
НА ЦАР СИМЕОН ВЪВ ВЕЛИКИ ПРЕСЛАВ
Хайде, царю, говорими как си създавал велика държава!
Как народи си покорявал с достойнство и меча си.
Как е писан на камък Златният век за възход и книжовност
и си издигал храмове за незалязваща слава.
Хайде, велики, заведи ме до Кръглата църква на хълма,
искам вода да извадя от нейния кладенец.
И да пия от вярата, че все още ни има на картата
с благословеното име от Бога навеки - БЪЛГАРИЯ.
Ех, могъщи, клето е царството ти в пределите днес.
Гледаш държава - а запустяват села, градове, градини...
С тежки кервани отлитат далече децата ни.
Тук църкви безброй, а любов между хората няма.
Хайде, премъдри, налей ми от страстното вино!
Тъй като нямам сабя и кон, ще разлюлявам камбани.
Няма да стана царица като Ивайло от търновски Царевец,
а ще пия от безотрадната чаша с устните на народа си.
Щото тъй е било винаги, тъй и ще бъде:
сит на гладен не вярва, богат не милее за сиромасите.
Ех, царю, днес сме побратими в кървящата рана:
ти - на бедрото с меча си; аз в ръката - с перо от гълъб.
ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ВЛАКА
Няма ги крайпътните гари с градчета от детството,
като в античен театър пустеят стобори и улици.
Къщите, бабини, Бог да ги прости, с продупчени покриви...
Мелниците са неми и празни, сякаш танкове са преминали.
Няма ги вече стадата за паша в поляните.
И реката пресъхнала, сякаш от мъка по спомена.
Остаряват далече децата, които отваряха училището,
И пазачът е пръст; катинарът чернее на слънцето.
Няма го мостчето на целувките край гората с брезите.
И родилният дом - без врати, без молитви за майчинство.
Само щъркелите долитат в гнезда върху църквата
и се очаква до есента да отлетят с малките си.
Ех, свобода, не исках да пиша елегии.
И сълзи от сърцето не искам, и съдбовни знамения.
Знам, че изворът на живота не прекъсва вовеки,
а гласът но родината е незабавен. И вечен.
П Р О Ш К А
Ще ви повикам на обща трапеза
и вие ще дойдете, мои побратими по грехове.
Тежки думи си казахме в упор и помните
как омразата в лудо хоро ни обзе.
Брадва отсече дълбокия корен на вярата,
че сме деца, неразделни по мир и любов.
Ала от гордост или от играта на сребърници
всеки обърна на ближния в мъката гръб.
Блудни деца сме, приятели, зная цената:
ако някой прекъсне пъпната връв на рода,
става ничий и нисш; нежелан е в избраното царство.
Затова ви приканвам за честно целуване на ръка!
Ще измия нозете ви, бавно ще ги обърша;
ще налея от руйното вино на радостта.
Ще омеся за вас най-сладкия хляб за трапезата.
Врагове ли си бяхме? Аз ви моля отново да се прегърнем.
Не като братя ви чакам. А като верен баща.
ПОЛИТИКА
Героите зад завесата са уморени,
а очаквахме роли, спектакли, фурор...
Като няма кой да отмести декорите
излизаме тайно на сцената. И се смесваме -
простосмъртни и тленни без имена
в пантеона на вечната ни история.
ЗА ПАРИТЕ
15 май 2013 г.
Парите, с които трябва да оцеляваме,
парите, с които купуваме хляба и виното;
хартиите, които ни карат да се обичаме и презираме,
които ни правят горди и независими.
Парите, които разпалват войни, коварни сделки,
с които наемни убийци разчистват сметките си.
Парите, от които светците са се отрекли пожизнено,
защото познават мъката на техните клади...
Парите, които не искам да взема от своята житница,
а подарявам лептата си на гладни и оскърбени...
Тогава, Господи, ще приемеш ли моето верую,
че бих искала винаги без пари да живея?
В слънчева пещера край реката с треви да се храня,
далече от грохота на магистрали, банкери, лихвари.
Нощем славеи да ме будят с любовни трели,
да не се гледаме с кръвожадни герои в екрана...
И ще снемеш ли, Боже, гнева Си от тежките сребърници,
с които целият свят се купува и се продава?
А душите ни скитат бездомни, жадни за обич
като двамата влюбени в рая,
преди да влязат в грехопадението.
Х Х Х Х Х
Аз не пиша своите стихове. Аз ги плача -
сякаш в душата ми вика и хлопа мъченик.
А когато отида да му отворя, виждам изгрева,
в който всички мъченици са се превърнали в ангели
и летят безметежно към мен,
и блаженстват!
ЦЕЛУВКА ВЪРХУ СТАРА ИКОНА
Преведени чела след суха оран
отцеждали над теб последни капки пот.
Мъже над лява гръд те скривали
И тръгвали на бой, преди да кажат „Сбогом!"
Жена в очакване преспивала копнежа
с една молитва - да осъмне майка!
Разсичана от жива кост, горена
ти плакала си над опожарена църква.
И пръсти подир мъката превити,
се клели над очите ти за вярност.
С безмълвен вик и верую си вдигала
духа на падналите - За България!
Сега пред тебе коленичат хиляди.
Вековна памет устните пренасят.
И пак ехти молитвата неспираща:
- Каквото е било до тук, помилвай, Господи!
Когото Си облякъл в мир - благослови го!
МИЛИАРДЕРИТЕ
16 май 2013
Ако имам някъде милиард на сметка -
като премиери, звезди, бизнесмени -
ще поканя стражари и хищници на трапезата
- да ме пазят!
След последния кокал и сетната глътка уиски
ще поискаме още палати, наслади и милиарди.
Ако имам два милиарда
като моите братя от снимките
ще поискаме сила и власт да прекроим земята.
Бедните все така ще умиват краката на царедворците,
а богатите ще си вярват, че са безсмъртни титани.
Ако имам три милиарда
- какво ли са вече?
Всички ще искат да се докоснат до дрехата ми!
Все така ще галопираме с великите пълководци,
а народите ще треперят от коня и заповедите ни!
Ако имам четири милиарда -
ще стигна до апогея.
Ненадейна глътка вино ще ме изстреля високо.
Като погледна земята отгоре ще видя истината -
моят брат е сипал отрова в чашата ми.
Вместо закуска...
ГЪЛЪБЪТ НА НОЙ
Старци седят на пейката,
с думи вещаят апокалипсис:
- Отива си този свят, отминават му дните.
- Бог ще изтреби хората
заради злини и развратност,
та едва ли последният кораб на Ной ще оцелее.
Стари жени вървят с бастунчета и отсъждат:
Блудни са тези младежи, не отстъпват на възрастни.
Публично се целуват по спирките, не четат книги.
Докъде ли ще стигнат в пороците, пази Боже!...
На площадката с малчугани - земно кълбо с въртележка,
катерят се шумно по паралели и меридиани, ликуват!
Майката на Ной отново върви непразна с близнаци.
Тя е гълъбът. Ще спаси кораба на надеждата
с децата си!
