Днес се люпят чудеса

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на Марион Колева

Като студентка Марион Колева участва в театралната група. 10 години е работила в младежката редакция на БНТ. Живее 13 години в Каракас, Венецуела. Преди това защитава магистърска степен по история на Америка в Католическия университет в Каракас. В периода 2004-2007 живее в Йоханесбург, Южна Африка, където е работила в NetGroup и е била асистент на културния аташе в мексиканското посолство в Претория. От 2008 година работи като журналист, преводач и рекламен експерт за няколко софийски издания. От месец юли 2008 година е програмен редактор в TV7. Тя е автор на пътеписа „Венецуела" (1994, за който става носител на ордена „Андрес Бельо"), на стихосбирката „Отвъдни думи" (1996) и на новелата „Крилатата змия на пътя" (електронен формат 2006). През 2007 година работи над проекта „Делирантният реализъм и литературната мистификация".

САНТОРИНИ 1

Надвесено над синия прозорец
мушкатото помахва на делфина.
Маслините разтягат сенки в двора.
Луната приласкава Санторини.
Цикадите надпяват се с прибоя.
Рибарят сън не може да намери
и лута се по стръмните завои,
подмамен от следите на Химера.
Нощта е нежна, млада, медно-сладка,
но в пазвата й дреме адски пламък.
Днес лунен лъч успява с тиха хватка
злината да приспи под черен камък.
Все някога, обаче, от казана
гневът ще плисне в кратерните бърни,
в морето ще отвори жива рана
и в звезден прах скалите ще прeвърне.

САНТОРИНИ 2

Младо вино в стари бъчви
с медно-кехлибарен цвят.
Там, на хълма е домът ми.
Аз съм приказно богат.
Долу траурният пясък
помни лава, страх, беда,
преходен минойски блясък,
плач и жилава трева.
В синьо-бялата ми шапка
днес се люпят чудеса.
Тук скалите стават капки,
а пустините - гнезда.
Тук стихиите почиват.
Класовете вретенят
и в неземен танц се сливат
хляб, камбани, вис и път.

БРАКОНИЕРИ БЕРАТ МУРСАЛСКИ ЧАЙ

Към Мугла и Карлък пълзи в мъглата
досаднохлевоуста камарила.
Засушно е. На август под краката
мурсалски чай земята е родила.
Противно на природните закони
от билото са бликнали потоци;
(в разделно време слепите икони
са крили тук родопските пророци).
Не са спестили нищо вековете
на билката вълшебнолековита;
свенлива и тревожно безответна
е мъката на всички ендемити.
Протягат алчни пръсти пришълците
света й автономен да обсебят.
Изтръгват я из корен. Паразити
с тела от кал и мозък на амеба.
С фенерчета звездите заслепяват,
с дюдюкане изгонват тишината.
След набега им тихичко изправя
стъблата изпотъпкани Хеката.
Изпили контрабандната си бира,
те псуват непонятната далечност;
а някой в тъмнината култивира
последните анклави на човечност.

КАПАДОКИЯ

„Ела, и пак ела.
Какъвто и да си..."

Джеляледдин Руми - Мевляна

След танца на копитата почиват прашни стъгди.
Последно зарево облизва ръж и бучиниши.
Разсейват тъмнината белокаменните гъби -
завихрени поли на омагьосани дервиши.

В комините-термитници нощува бежов вятър.
Девойките забулени поднасят вино в делви.
Кервансарай за скитници безбожни е земята,
но влюбените в Бога са отшелници от Зелве.

Тук слепите прохождат по водата възсолена
и сладки плодове сушат в полите на вулкани.
Светци превръщат дупките в пулсираща вселена,
а Божията майчица лекува свойте рани.

Червената земя поглъща обедното слънце,
потъва долината в тежка гущерова дрямка.
Наместо с плод, клонаците отрупани са с грънци.
В изцъкления купол син се взирят сухи ямки.

Но ти ела, когато стълб ерозията срине,
когато от туристи се отърси хергелето.
Ела, когато дните в Кападокия* изстинат.
Свещената обител ще намериш непревзета.

* Земята на красивите коне /перс/

ЛЯТНА ЖЕГА В КАПАДОКИЯ

От сутринта немилостиво се вторачи Едноокия
със самочувствие на първо и единствено светило
в обезлюдените потайности на скална Кападокия -
Кафявооката, оставена без Божия закрила.

Новоизлюпени лъчи наливат жупел в кандилата.
На арестантката отказано е облачно ветрило.
Кариатидата едва държи на рамо маранята,
а вездесъщото небе като зеница се е свило.

Преуморените дървета раждат грънци с цвят „мастило",
от състрадание омекват даже конските копита.
Котловината се е спитила - същинско болно пило.
Иконописците рисуват в пещерите й на скрито.

Преходността издига пъстри туристически балони.
В самозаблудата си вярва, че летливост значи сила,
Но междувременно, далеч от този вид атракциони
неръкотворна светлина къпинов храст е озарила.

77 ½*

Известно е откакто свят светува -
по Еньовден прескача се жарава.
Жужат пчели и вещери танцуват.
Разковничето** първо разцъфтява.
С вода мълчана булките невръстни
поливат сред гълчава женурята.
Тънеят сенки, чезне всичко мръсно.
Нахлуват светлини и аромати.
Знахар изтъпква пъстрите поляни,
пришпорван от проклетата жарилка.
В тревите търси скритото имане -
най-силната и лековита билка.
Но още не потръгва силиврякът*** -
през август в планината ще възкръсне.
На древния певец разчели знака,
ще чакаме светулчици да ръсне.
Днес вечер е. Притихва суетата
на чародеи, магове, холисти.
Присядаме смирено на земята.
До пламъка. На топло и на чисто.
С прохладни струи мил ни е потокът.
Прескоченият огън доизтлява.
Нощта е тъмна, хладна и дълбока.
Най-дългият ни ден назад остава.

*Седемдесет и седемте лекуват седемдесет и седем болести, само за нелечимата болест има половин билка. Коя е тя обаче, не се знае и може да я намерим само като затворим очи и откъснем наслуки.
**Народът вярвал, че през нощта срещу Еньовден цъфти горската папрат и цветът й - прочутото "разковниче" вехне за по-малко от час, ако не бъде откъснато.
*** - Родопски Силивряк (Haberlea rhodopensis), още известно като Орфеевото цвете, каберлия, китара, безсмъртниче /!/ и т.н.

ТАНГАРДЪК КАЯ

Далеч от затлъстели облаци
и самовлюбени реки,
далеч от Пътища и Оврази,
от лицемерните тълпи,
насочван от зелени борове,
от равноденстващи пчели,
от птицепеещите хорове
и неподкупните орли,
Светликът в утринта провира се
през белоскалните врати.
Нахлува в пещерата с мириси
и с неевклидови мечти.
Танцуват светлосенки в замъци
от оплодена тишина.
Орфееви са всички пламъци
в зачеващата планина.

ЮЛСКИ АНСАМБЪЛ
Сега се доверявам на дъгата,
която след дъжда опъва шатра.
Сияе ореол над равнината
и вятърът повтаря тиха мантра.

Земята е умела гимнастичка -
подхвърля облак, вие цветна лента.
Гръбнакът й огъва се мистично
в трико от лавандула, мак и мента.
В последно съчетание търкулва
небесното кълбо към хоризонта.
Умората й в сенки се притулва,
въжето на тъгата се изопва.

Пъстрило-слънце в капчиците диша,
подсвирква си, към залеза подскача.
Минава под дъгата и с въздишка
превръща се от топка във погача.

РЯДКА ПТИЦА
Засякох я на кораб преди буря.
Живяла бе в мазета и палати.
Не хленчеше, че слънцето прежуря.
Градушката посрещна и изпрати.

Вглъбена бе в сияйна самота.
В постигната хармония на чувствата,
след схватки непосилни със смъртта,
от воини и художници напусната.

Лишена бе от бряг. Жена на път,
взривила завистта на боговете.
В кръвта й, казват, първо бе стихът.
Бе словото - родина на поети.

Изчезваща е тая кръвна група.
Припомни ми за древна епитафия:
"Скиталка бях. По друмите не струпах
богатства, или дом, а биография."

ТЪРСАЧИ НА СИЛНИ УСЕЩАНИЯ

Потърси вулканична пръст,
ако искаш реколта-хит.
Бликва извор след земетръс -
светлоструен и лековит.
На високо се диша с труд.
На дълбоко кръвта боли.
Всеки гений е малко луд.
Всеки порив е риск, нали?
Ето как ще наставиш ръст,
за да видиш в морето брод:
трябва дълго да водиш гъст,
смъртоносно красив живот.

SЕNTIMENTAL NOVEL

Заварих я в гората посред зима.
...Небрежно посребрена и сама,
сред сечището беше като рима
на бягството от шум и суета.
С изтръгнати иглички, осквернена,
повита в скрежносивия си шал,
набръчка ми сърцето, сякаш в мене
стърчеше стволът -
призрачен,
но цял.
Пейзажът бе преписан от корана:
розетки, мадохили, макраме,
творени от ръцете на Снежанка
и някое пепитено джудже.
В разрухата на трупове дървесни,
сред зимната бродерия и жал,
настигна я с топличе безсловесно
погалката на вятър овдовял.
Далечен ек от брадви и триони
наежи поизгърбения стан,
но ехото на вятърко отрони:
"Дойдох да стопля, не да те предам."

АНАГОГИЯ
Там, където бялото е мъка
вишневият цвят не става плод.
Слънцето изгрява многоръко
с хищен апетит на октопод.
Стогодишни дъбчета въздишат
в траурносаксиен тоалет.
Думите наопаки се пишат.
Ронин не е име на поет.

СПИРАЛАТА

на Криси

Очи отворих в тази долина,
привлечена от светлата пътека,
но зимата е време за война,
дори когато бяла е;
и мека.

Висулковите копия са прът
на слънцето в ръждясалите спици.
Възторзите замита всеки път
мъглицата
с опашка на лисица.

Поледица.
Изцъклено небе
над траурно белеещи полета.
Заключен дом.
Изстинало кюмбе.
Безмълвие,
покруса и несрета.

Но аз съм тук.
Усещам топлина.
Под снежния покров Духът ми тича.
Не го е страх.
Не чезне от тъга.
В градинската леха
кълни кокиче...

Не го гнети пресиленият грак
и щурмът на свирепстващите хали.
За някого ще дойде пролет пак.
Напред е път.
По живите спирали.

ТЕДИ

Шумяща,
насмешлива есен,
неосланена от тъга.
Денят витае
с вид отнесен
пред
портите
на вечността.
Въздушни копия пронизват
пошаренелите гори.
„Животът е жребец харизан."*
Пусни го
и се наслади.
*По Селинджър

ПАУЗА

На Педро_Калдерон_ де_ ла_ Барка_ и_ Бареда_ Гонзалес_ де_ Хенао_ Руиз_ де_ Бласко_ и_Рианьо

Тук дните си приличат като думи,
които се римуват с нищета;
но аз живея в риска помежду им;
в ауфтакт.
Преди и след като заспя.
Вечерният сезон изприда нишка
за гьоделов гирлянд от словеса.
Поредната луна в стъклото диша -
залутан Ангел
в тъмни небеса.
Усещам.
Тишината е зелена.
Ашрамова.
Отвътре и отвън.
Това сме ние.
В цялата вселена
лицата си приличат
като в сън.

КОРИДА

Раззинал е паст стадионът в очакване древно
Херакъл да палне обредната слънчева фурна.
Трибуните шупват, подобно на сламките в плевня,
разбутани вкупом от крак с великанска котурна.

Играта започва. Напомня за жмичка на двора
и даже за честен двубой сред зелените степи,
но ето,
че копие късо
заби пикадорът
и то
от месата на жертвата
щръкна нелепо.
Тогава на ято оси заприлича тълпата -
вживя се в закона на Ърнест,
в страстта на Пикасо.

Един е врагът и към мрачния хадесов шатър
пешаци и конници дружно „злодея" изтласкват.

Издъхна денят му заклан между алени облаци.
Луната забели безчувствено мъртво око.
Изпратихме дивото с къси, неискрени поплаци,
а другото в нас неспокойно се пита: „Защо?"...

ALL INCLUSIVE

На Силвия Плат

Море и изгрев.
Тук са постоянно.
Милион години залеза оборват.
И все така човекът е пред избор.
И все така започва отначало,
увиснал на каишка от илюзии.
В просъница тревожна пътешества
от малката планинска пещера
до злия лабиринт на гибелта си.
Редовно сменя дрямка с нощен лов,
копнежите - с хранилка и постеля,
мечтите си - с предателства до гроб,
възторзите - с поанти иронични.
Сезонните хотели обитава,
/бездарно осветени от фенери/,
с изнесена пред скоби самота.
Очаква много,
нещо получава
и мярка е за всичките неща.
Погълнат от трагичен Минотавър,
/палач с родилни белези на жертва/,
изплува като мидичка на плажа,
та идващите бели платноходи
от изгрев чак до залез да посреща
и морските звезди да увещава,
че трябва да очакват благи вести.

ИЯ

Стократно благославям изпитните,
които ме доведоха до Ия.
Тук църквите са повече от къщите,
по-щедро никнат думите от хората
и в гроздовете зрее пивко вино,
способно да заменя дъждовете.
Благодаря ти, Господи, за Ия.
Благодаря, че с пепелните знаци
учител бе, не враг или приятел;
че безпристрастно в черепите скални
частички светлина си инкрустирал,
че глината спояваш с кръв и восък,
потоци лава с воден стълб смиряваш
и сенчици под кръстовете правиш.
Под синьото крило на хоризонта
белее сянка, в камъка вградена.
Кенарена забрадка Ия вее,
облегната на рамо великанско.
Доверие безмерно ме обгръща -
ти знаеш най-добро за мен какво е.
Оставям да го пишат твойте пръсти
над спомени за древни Атлантиди.

МАЧУ ПИКЧУ

Нагоре,
нагоре,
нагоре,
където кондори гнездят,
където
небето
отколе
свещени руини крепят,
където Съдбата гадае
незрящ император - мъдрец
/за дребния бит е нехаен
на инките главният жрец/,
там бди кислородът на пръсти,
надоблачно Времето липсва,
кръвта в Мачу Пикчу е гъста.
И много.
И с болка орисва.
Потаен,
отписан,
забравен,
За алчния враг неизвестен,
пребъдва градът изоставен -
Сияйно-възвишен.
Божествен.

ИГУАСУ

Век цивилизован, бързи писти.
Полет с вертолет над Игуасу.
Друм окалян. Зяпащи туристи.
/Пак ли преживявам DÉJÀ VU?/

Някъде в страничната алея -
път за инвалидните колички.
Паркът е природна епопея.
Достъп трябва тук да имат всички.

Идва вечер.
Нищо не изгрява.
Мирис на огньове,
барбекю.
Грохотно
в забрава
отшумява
дивият
потаен
Игуасу.

Само на страничната алея -
ням свидетел в синьо пардесю.
Падащи води на глас му пеят.
Болката си плакне Игуасу.
Впримчен в панорамни парапети
като върху стол - същински ад.
Падат капки - бисерни комети
в скута на човек и водопад.

Синьо от очите му занитва
първо на небето Южен кръст.
Хуква водопадът към звездите.
Болният изправя после ръст.

Знаят гуаранИ от памтивека
как да се измъкнат от затвор:
вдигне ли снагата си човекът,
дяволите вече нямат хор.
ГАНГ
Денува душата на сал.
Под открито небе.
Припомня си ту Тадж Махал,
ту смеха на дете.
Пътува в дълбока река,
между мрак и лъчи.
Разхожда се просто така.
Съзерцава. Мълчи.
Нощува сред звездния храм,
освещаван с роса.
Докоснеш ли лотоса ням,
ще й чуеш гласа.

ТРЕВОЖА СЕ ЗА ПЕЩЕРНИТЕ ПЕРЛИ

Тревожа се за пещерните перли,
полегнали на изворното дъно.
Дано екскурзиант не ги намери,
та джоба си с богатство да напълни.

Когато в сталактитовите зали
проникне лъч и капките засветят,
когато самородните кристали
превърнат в камертони ветровете,
тогава нека птица уморена
подземното небе да загребе
и в човчица към древните долмени
безценните зрънца да отнесе.

ВЕЧЕРНИК СРЕД ПЧЕЛИНИ

Дванайсет чифта боти изхабих
по влакове, летища, параходи.
Посрещах слънце и горчилка пих.
Падения и радост ме споходиха.
Сърцето, ненаучено на злост,
предадено през мартенските иди,
се луташе по счупения мост
от бряг червен до бяла Антарктида.
За щастие в Родопите го спря
вечерник сред пчелини.
То засвети!
Орфей му даде ноти и слова;
но с Билка
го дариха
боговете.

ГЕРГЬОВДЕН

Днес господарят е много гальовен със мене -
пръсти прокарва през бялата късичка вълна,
с цветно венче ме накити. Така пременена
гушна ме нежно. Ех, как ми етопло и пълно!

Знам - за невеста на стария враг ме нарочи.
Само дано не отиде мърцина кръвта ми...
Зло да забрави стадата в ливадите сочни.
Жито да никне в следите от змейските ями.

Благо след пролетна смърт е годишното време.
С мъдрост и смелост Денят ми дано го засити.
Снощи в съня ми юнаци със саби калени
змея сечаха в степта, но и онзи - в душите.

ДЪЩЕРЯ МИ С ПАЛИТРАТА
Дъщеря ми рисуваше есен в гора -
Сухи листи, дъждовни клонаци,
По земята нападали птичи пера -
На отминали полети знаци.

Но нали е дете, отклони се съвсем
От печалната школска задача:
Разцъфтя минзухар, зачирика врабче,
Вместо гарван от листа да грачи.

Дъщеря ми рисуваше есен в гора
И се молех това да не спира;
Да запази магичния чар - живинка
Между мъртви листа да намира.