Нимфи в Казичане

Клуб „Вдъхновение" представя творчеството на актьора Иво Аръков

Иво Аръков е роден в Белослав през 1988 г. На 13 години заминава да живее в руския град Ростов на Дон. След като се връща, завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" в класа на проф. д-р Атанас Атанасов. Писането на стихове е един от многото му таланти. Освен по поезията той се увлича и по музиката - свири на китара и пиано. Става популярен с участието си във филма „Кецове", сериала "Фамилията" и десетки театрални представления. Неговата любима е дъщерята на Христо Стоичков - Мика, на която посвещава голяма част от стиховете си.

*****
Небето се съблича със безмилостно спокойствие
тъй нечовешки хубаво се извисява ръстът му - без никого да унизи, за да изтъкне себе си.

*****
Бездарно е да пееш само за раздяла; Бездарно е да пишеш само за омраза; Бездарно е да търсиш само повод за разправа; Изкуството без обич е зараза; Любов през пердета - извратен талант на модератора!

*****
Коварството им с подлост ме смразява, не съм бил ЗА земята тук! Ще сглъхне в тая есен тиха на лирата им сетен звън! В далечни грижи бях безгрижен. От малкото доволен бях. У всекиго аз виждах ближен. Врага си даже не съзрях. Прости, земя, ти моя родна, Прости, златиста шир... с душа... далеч не тъй свободна...!

*****
Небето е от пепел.
Дърветата са бели.
Чернеят като въглен
опалени стърнища.
На залеза тъмнее
запечената рана,
хартията безцветна
на чуките се сбръчва.
Пушилката от друма
по урвите се крие,
потокът става мътен,
а вировете тихи.
Звъни в дрезгавината
на стадото звънчето
и свойта броеница
долапът роден свърши.

Небето е от пепел.
Дърветата са бели.

*****
Усмивките ми на броеница нанизани
дните се блъскат в мрежата
клони от думи убийци издигат стени
превръщам се в стая на луди
в стая без въздух без прах
всяка стъпка с времето си
но времето тъпче по всеки

*****
Когато след горещ, усилен ден Прогониш с ласка грижата ми тежка; Щом до гръдта ти легна уморен, Без мисълта за участта човешка - Щастлив съм пак.

*****
Прахът им свят е в скъпа урна,
духът ни - в ясен небосвод.
И как е чудно, как лазурно
да вдъхваш мъртвия живот!

*****
И толкова си в мене - че се плаша и искам да изчезна! Да се скрия! Но ти си цяла в стъклената чаша на мойте часове... И аз те пия! Във въздуха си, в градските дървета! В тромпета на казиното - по-стройна от бронзовите звуци на тромпета - ти цяла си в нощта ми неспокойна! Because you are too good to be true...

*****
Да тръгнеме! Аз трябва да говоря, защото става нещо страшно с мене. В една сладкарница със много хора
да седнеме, притиснали колене. И с треперящи лакти върху кръга на масата - с димящите кафета -ще ти разкажа как Една излъга сърцето ми, че била Жулиета!

*****
В поледицата звънко потрепера
тополата и всичко занемява!
О, примавера! Белла, примавера
виелицата ли сега запява?
Една прегръдка къса на перона!
Едно последно ДО, мисли за мене!
И става цялата земя Верона,
потънала в невиждано цъфтене!

*****
За мен дъхът на твойто лоно,
дъх на магнолия сумрачна.
За никой друг такава жертва
като колибри любовта ти
между зъбите затрептяло.

Хиляди кончета персийски
върху челото твое лунно бълнуваха
четири нощи, докато талията твоя,
топяща снегове, обяздвах.

Сред кости и жасмин
растеше отмалата на твоя поглед.
Да ти даря, в гръдта си дирех
онези мраморни скрижали, които казват: вечно, вечно; да бъде вечната градина
на моите предсмъртни мъки телцето твое, мимолетно, кръвта ти - в мойте устни топла
и с твойте устни помрачени, смъртта ми
нека да ме вземе.

*****
Разкъсан съм от небесата в този град,
от улиците му, напомнящи змия,
и там, където всичко се превръща на кристал,
там ще оставя да порасне моята коса.
Като нямото дърво с отсечените клони,
като детето с бледен лик, подобен на яйце.
Като вопъла сподавен на разбитото лице
И зад стъпките ми сухи - тези парцаливи локви.
Като обръча на безграничната умора
и удавената пеперуда на мастилницата ми сега.
И всеки ден с лицето си различно сблъсквам се
отново.
Разкъсан съм от небесата в този град!

*****
Цветущата моя фантазия
ме води по приказен път,
в Европа, Америка, Азия
мечтите безплатно летят.

Безумно от мен са обичани -
безумно и с порив един
и тежките нимфи в Казичане,
и леките дами в Берлин.

С надежди макар разнебитени
кат деветгодишен балтон,
летят към Парнас младините ми
под девствено чист небосклон.

В среднощните зимни виелици
запалвам аз свойто сърце
и моята младост весели се
и грее смразени ръце.

А сутрин светата фантазия
сразява стомашния зов -
пред някоя женска гимназия
закусвам си кифли с любов.

*****
Любима до любимия си, в своя
бял и уютен хлад
се реят те - или внезапно литват.
И всеки тук е млад.
Борби и страсти, дето и да скитат,
неспирно ги сполитат.